ДУЕТ
Когато се нанесох в новата квартира, още първата нощ отворих прозореца въпреки хладния въздух през пролетта. Тишината на спящите блокове ме изпълваше със спокойствие и скоро потънах в жадувани сънища, нещо, което не можеше да се случи в предишното жилище. Там трамваи дрънчаха до късно нощем и ме разсънваха в ранна утрин.
Внезапно около три и половина през нощта ме събуди странен дует. Две кучета лаеха по необикновен начин наблизо. Някак галено, сякаш изпълняваха ролята на петли, съобщавайки първата целувка на светлината.
- Бау-бау!- дебело лаеше едното куче мързеливо, а другото пригласяше във фалцет галено:
- Аф-аф!
Това се повтори неколкократно и аз скочих да погледна, макар да бе ясно, че нищо няма да видя в едва процеждащата се светлина.
Скоро дуетът замълча, както петлите спират да кукуригат, съобщили настъпването на деня.
Сутринта, тръгвайки за работа, се огледах пред блока за среднощния кучешки дует. Открих четириногите до тясната пътека, водеща към автобусната спирка. Легнали едно до друго, те като грижовни родители сякаш изпращаха живущите в блока на работа, пожелавайки им успешен ден.
- Бау-бау - дебело се обаждаше само веднъж черното куче, щом минеше някой от блока към спирката.
- Аф-аф! - добавяше весело малкото бяло на рижи петна до него.
Звучаха като:
- Приятен ден!
- Лека и спорна работа!
Изненадана минах и аз покрай тях, поглеждайки ги недоверчиво. Дали нямаше да се спуснат и да нахапят новата живуща в блока? Нищо подобно. И аз получих същите поздравления като другите.
Какво ли щеше да стане, когато хората се прибират от работа? Около 18 часа слязох от автобуса. Настроението ми клонеше към нула, затова застанах леко встрани да погледам кучешкия дует.
- Бау-бау! - дебело посрещаше хората голямото куче.
- Аф-аф! - поздравяваше весело малкото.
Някои се спираха да ги погалят, други ги поздравяваха като стари приятели, трети изваждаха остатъците от обяда в службата и черпеха странните кучета.
Минах и аз покрай тях.
- Хубава вечер! - сякаш изджавка черното куче.
- Слънчеви сънища! - весело се обади малкото.
Усмихнах се. Влязох в магазинчето-гараж в блока и поисках сто грама хамбургски салам. Аз щях да вечерям чай. Редно бе да почерпя кучетата като новодошла.
През нощта отново чух дуета на верните кучета-петли и се усмихнах.
„Щом има осъмнованье, още е арен свето.” - казваше баба.
И аз затварях успокоена очи, знаейки, че скоро денят ще ме завърти в ритъм - работа, проблеми, задачки и изненадващи събития вечерта.
Бяха минали месеци в новата ми квартира. Поканиха ме на фирмено парти с така модерното наименование „Тийм бийлдинг”, което си бе чист купон, а официално го обявиха като среща за сплотяване на колектива. Аз не пиех, но за сметка на това обожавах танците. Клубът бе на ниво и забравих за времето, каляската на Пепеляшка и разписанието на тиквите в градския транспорт. Когато си погледнах часовника, се оказа, че минава един, а аз нямах пари за такси.
„Е, сега вече хвана бика за рогата - казах си аз. - Не намериш ли с кого да споделиш пътя, ще спиш като куче пред клуба.”
След обстойно търсене на колеги в моята дестинация открих младок, който живееше близо до моя квартал. Той обаче толкова бе заредил с алкохол, че не се знаеше той мен ли ще пази, или аз него. Верни обаче на принципа „Щом сме двама, страшно няма”, двамата поехме смело в тъмнината.
- Що не ми дойдеш на гости - заваляйки думите, все пак се сети да предложи колегата, щом наближихме техния блок.
- Не, мерси, ей сега ще изтичам до нас - любезно отклоних поканата.
„Що и да чиниш, спий си у твойо креват, ако сакаш да немаш ядове.” - казваше баба ми, а тя беше мъдра жена.
Така че поех на подскоци към нашата улица. Вече виждах тясната пътека до автобусната спирка. Блокът спеше умислен на светлината на отсрещната лампа. В този момент една силна ръка се стегна около гърлото ми и аз по-скоро изскимтях, отколкото можах да извикам. Мъжът явно бе едър и силен, защото всичките ми опити да се отскубна бяха напразни.
„На ти сега сплотяване на колектива - ядосано си помислих. - Ще имаш късмет ако само ти вземе чантата”.
Иведнъж дочух точно до нас познатото „бау-бау” на черното куче, което явно бе захапало нападателя за крака и тънкото „аф-аф” на малкото, което пък дърпаше дрехата на мъжа от другата страна. Двете кучета дърпаха, ръфаха и джавкаха така яростно, че на първи етаж на блока се светнаха няколко лампи.
Нападателят ме пусна рязко и избяга надолу по улицата, псувайки. Седнах отмаляла на пясъчната пътека. Двете кучета клекнаха до мен, укротени и сякаш да проверят как съм, повториха своя дует:
- Бау-бау!- обади се голямото куче, сякаш ме питаше как съм.
- Аф-аф - обади се и малкото след него, един вид, „Всичко вече отмина, не се безпокой.”
Станах и успокоена се прибрах. Взех горещ душ и когато към три и половина чух кучетата-петли да възвестяват деня, си пожелах „светло осъмнованье” до края на своя живот.
Години живях в този блок. Хубави и лоши моменти имах. Сега съм омъжена и живея в друг квартал. Вечер продължавам да се будя около три и половина и да се вслушвам по навик да чуя най-красивия дует - оня, който възвестявше идването на новия ден със сигурността на двамата най-верни приятели, които съм имала през живота си.
- Бау-бау! - сигурно бавно и важно обявява черното куче.
- Аф-аф! - след него приглася малкото бяло с рижави смешни петна.
- Светло осъмнованье! - чувам гласа на моята обичаща баба.
- Хубав и спокоен ден! - пожелава душата ми на спящия любим до сърцето ми.
Светът все още е цял, докато има такива дуети.
