Георги Н. Николов

Китният месец май влива много оптимизъм в българските сърца. Носи празничност и на творческите люде. Особено по 24-ти, когато мало и голямо полага венци на признателност пред светите братя Кирил и Методий. Доколко те, обаче, ще получат поклон от Съюза на българските писатели, е нещо спорно. Ако в залисията между стените му въобще има мерак за подобно губи време. Защото, колкото и да е жалко, не стихва дунанмата кой да води писателската дружина, наброяваща 720-740 души. Изборите минаха, но страстите около тях не утихват. Напротив, сега напояват жълтата преса с „откровени” подробности за съюзния живот. От скорошен брой на такава газета читателят научава, че: „Николай Петев опоска Съюза на писателите” и пак там - „Петата жена на интелектуалеца с нов апартамент”. Под грифа „скандал” подзаглавията са не по-малко красноречиви. Те допълват колко на председателя на СБП му е слаб ангелът по тънката част. Колко пари заварил, колко потрошил и т.н. В текста бивши членове на Управителния съвет говорят за самоуправство, авторитарно управление и за потънали някъде суми. Бивш /отново бивш!/ приятел пък бил на мнение, че който не може да сложи в ред личния си живот, едва ли успешно ще управлява творческа гилдия. И други, смайващи прозрения, към които шаманите на истината не са прикачили имената си. Всъщност, за тях не това е важно…
За тях е важно да разберем, че председателството в СБП от години е под властта на безмилостен людоед. Той налага затворническа дисциплина и всяко стръкче демокрация се изтръгва с ръмжене от корен. Несъгласните с него биват изяждани и кабинетът му е пълен с оглозгани кости на творци. Членската маса се дели на вагабонти и невинни агънца. Първите безпрекословно слушат председателя Полифем и затова живот си живеят. Другите се правят на честни ущипани моми. И съвсем по махленски, като копанарки циганки, търкат прага на жълтата преса. Всичко е привидно ясно. Като в евтино криминале и тук имаме добри и лоши. Целта е ставащото в Съюза да бъде разтръбено от всички услужливи камбанарии, пък дали имаш сестра, или нямаш, ще се види после. Важното е „изповедта” да се представи за чиста монета и да извика съчувствие у хора, много далеч от реалната истина. Това е уж правилният път. Калта, падаща върху лицето на СБП, не вълнува трубадурите на справедливостта. Защото с годините гледат на него като на завещана бащиния.
Само дето възникват някои дребни въпроси, които те изпускат в репетираното си страдание. Защо знамето на бунта се развя когато наближиха избори и Петев заболя тежко? Защо бившите членове на УС чакаха години, за да изнесат истината такава, каквато им отърва, пред погледа на обществото? Не бе ли по-достойно преди това да депонират оставки в знак на несъгласие с фелдфебелската палка на тирана? Като членове на същия този УС нямаха ли смелост да вдигнат глас на протест и да променят нещата? След като знаеха за неблагополучията в организационния и финансов хал на Съюза, какво направиха лично те, за да го коригират? Разработиха ли барем една програма за европейско субсидиране, или за финансиране от Министерството на културата? Обърнаха ли се към поне един кмет в страната за подпомагане на вестник „Словото днес” с абонаменти и дарения? В какво се изразяваше рекламната политика на въпросния УС, пак за набиране на средства? И как след толкова продължително мълчание решиха, че точно сега е време да подкопават и кепазят СБП? По какви лични критерии? Нарцисизмът ли, вождизмът ли е най-важното в творчески съюз с почти столетна традиция, или трезво съобразяване с реалните дадености? Защото съдбата на същия този съюз не ще хленчене и оплювки, а много неблагодарна работа за укрепването му. Без благодарности, овации и лаври. Иначе понятието „български писател” ще продължава да служи за дъвка на обществото. Днес то трудно го брои за духовен водач на нацията. Но ще се съгласи, че е прехвалена краставица и по нищо не прилича на патриарха Вазов, на Ботев, на Дебелянов… На емблематичните фигури, олицетворили писателския лик в трудни времена.
Днес времената също са трудни. Повече от 22 години българските писатели /естествено - не всички/, не намериха смелост открито да се опълчат срещу житейската проказа. Срещу бедността на хората, политическите неправди, изтриването на историческата памет, културната инвазия, апатията, нихилизма. Не ги видяхме масово сред протестиращи тълпи по жълтите павета и къде ли не. Когато народът е на улицата, писалката в тихия кабинет ще почака. Но май сред някои творчески особи се шири обратното мнение.
Да си писател у нас бе чест, гордост и апетитна житейска орис. Вододелът на 1989 г. отми синекурните длъжности, хоноруваното издаване на книги, държавните почести, материалните блага. Много пишещи братя клюмнаха, обезвериха се, капсулираха се от гражданските потреби. И доказаха, че не им е мястото в нивата на словното творчество. Повече им отива Кооперативният пазар, където, под плачливите звуци на латерна, могат да припяват вайканията си. Да се ругаят и да се сочат с пръст, за радост на нищите духом. Защо не? Тъкмо публиката там няма свършване. Мисията за духовно водачество ще чака - тя не се яде и не носи председателско кресло. Ако ли пък апетитите на всички членове за тази длъжност са нелечими, има радикално решение: председателски пост на ротационен принцип. Седемстотин и кусур членове, това прави половин ден в годината ръководство за всеки от тях. Ако искаш - до обед, ако искаш - след… Само мир да има.
С тези редове не ставам адвокат на нито една личност и не вземам ничия страна. Искам все пак да кажа, че проблемът на давещия се си е само негов. И не жълтите анонимни клюкини тук и там са спасителен пояс. Лекарството е в потискане на личните амбиции. В сговорчивостта и разбирателството за укрепване на Съюза. За изчистване на наплютата национална литературна физиономия. И вразумяване на отделни автори, които сочат пъпа си за център на Вселената. Другото е от лукаваго, господа! Помогни си сам, че да ти помогне и Бог!.. И не ходи да се жалваш другаде, освен в творческия съюз, където си мечтал да те приемат. Иначе оставаш безродник, подминал очакванията на съвременниците. Ти и сега не си ги много оправдал.