Илко Капелев

ПОРОЙ

Бях още момче и какво е предвидено горе
не можех да зная, но чух предвещателя-гръм.
Старицата тичаше, остър тризъбец набола
в сеното, сушено неделя на топлия хълм.

Утихнаха тъмните пориви. В душното пладне
авлига предсказваше в облака свита беда.
Коса нажежена процепи небето… И падна
дъждовен откос – като наръч зелена трева.

Събирах тепетата сухи, но в ум не побирах
как може кръвта да щурмува най-горния слой
на моето тяло, затуй, че сеното умира
от острите пики на този внезапен порой.

Спасихме труда на косачките. Мокри и неми
приседнахме в сенника – щит под дъждовната сеч.
А после, когато земята съвсем се отпени
аз гледах как баба ми тръгваше нейде далеч…

Старицата вече я няма, тъй както го няма
вълшебното време на селския тих сенокос.
Над гроба на баба тревата е само голяма,
където в годината ходя веднъж като гост.

ПРЕВЪЗМОГВАНЕ

…Безкрайна буря. Задъхвам се, дъх не ми стига.
Бургия сякаш дълбае гръкляна. И аз,
столетен пленник, записан във снежната книга
забивам нокти в яката, скована от мраз.

Прославям топлите унти, ушанката, клина.
Презирам призрака, който в душата ми спи.
Ако е писано в този вертеп да загина,
ще смажа с плазма свирепите вълчи зъби.

В живота болката често пристига с охрана.
Духът е тъжен отшелник във тялото-скит.
И ето – щраква върховната орис – капанът
затваря челюсти. После стомахът е сит.

Безкраен вихър. Ще има ли някога свършек?
Свисти дробът на луната. Нагоре е мрак.
Навред гадините вият, жадувайки мърша.
И аз напредвам разгърден през вълчия сняг.

* * *

Много важно, щурецо, че сред полските листи
рониш трепетни звуци и вълнуваш нощта.
Аз съм син булеварден. В свойте нощи лъчисти
пак прочиствам небето от звезди и ръжда.

Мойта нощ е отдавна все такава – беззвездна.
А пък твоите струни са отдавна трева –
не ми нежат ухото. Днес в бърлогата-бездна
като тигър заклещен от свирепост рева.

Тук стомахът ми празен сто години не помни
да е гален с копито на сърна или кон.
Само камъни сиви, само камъни-стомни
се пропукват печално в този огнен каньон.

И кръжат непрестанно над пустинния пясък
лешоядите гладни с вледенени очи.

Аз съм слаб и заклещен. Слушам техния крясък,
а горещият пясък, мой щурецо, фучи…