Спаска Гацева

В небесния каталог на българската поезия 29 април 1893г. е отбелязан като рождения ден на Елисавета Багряна. Издава първата си стихосбирка, сравнително късно за днешните темпове на суетното ни време- тридесетгодишна. Нарича я „Вечната и святата” и завинаги остава в звездната алея на поетите. Живее дълго, понася всички несгоди на времето, в което прекарва повечето години от земния си живот - зад оградата на Общежитието. И все извън. Напуска го, постигайки духовната си мечта:

„…с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли - и да видя
сама, освободена - себе си - лика си
без минало, без родословие, без възраст, име!”

Постигна го с потайната си парола да говори - перифразирам по памет - с незнайните и знайни хора, подала им ръка, запалила усмивка във сълзата им.
…Далечната зима на 1957 г. В плевенското читалище „Съгласие”(тогава „Георги Димитров”), гостуваше почти целият екип на списание „Септември”: Иван Руж, Станка Пенчева, Климент Цачев…И разбира се, Елисавета Багряна. Издателство „Български писател” пусна наскоро избраните й произведения. Интересът беше особено голям към „Вечната и святата”. Салонът - препълнен с хора от всички възрасти. Гледах я и не вярвах на очите си… Иван Руж още говореше, нещо ме изхвърли от стола и поисках думата, когато той свърши. Добрах се до трибуната и директно я запитах: „Защо вече не пишете поезия, а се занимавате предимно с преводи? Мисля си, че мога и аз като Вас. Липсва ни „Моята песен”.
Фотографите припряно защракаха, някой в залата се изхили, замириса на сеир. Багряна отмести стола си, чантата й падна, но не я вдигна, а тръгна към мене. Тя очевидно ме разбра. И ме целуна. После, когато литературното четене започна, като в просъница чух напевния й глас:

Вземи ме лодкарю в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни…

Няколко години по-късно трябваше служебно да я придружавам до селата Вълчитрън и Трънчовица, където имаше срещи по повод Седмицата на детската книга. Естествено, не ме помнеше, нямаше и защо, но мълчанието в раздрънканата „Победа” ставаше неудобно и отворих голямата си уста: „Блага Димитрова издаде хубава стихосбирка „До утре”, но защо със същия шрифт като Вашата?” Багряна с любопитство отвори уморените си от седмичния маратон очи и се усмихна: „Издателството е едно, а книгата на Блага, с която работим в една стая, е наистина много хубава. Благодаря.”
Децата и в двете села я очакваха в салони, пълни с пролетни цветя и заедно с нея декламираха любимите си гатАнки. Да, именно с това ударение - на второто „а”.
За обед сервираха всекиму по едно пържено пиле. Спогледахме се. Тя пак ни разбра, взе го с по два пръста и го разчупи: „Така е най-сладко”.
Тая велика жена успя да види два пъти Халеевата комета. Издъхна не в любимия си дом в Бояна, гледайки звездния екран, а в старчески дом… Но тя не е била сърдита на живота, на нас - знам го, чрез Нея. Десет, пет, дори един човек, едно дете да харесва това, което правиш е напълно достатъчно за един земен живот. Стане ли, вече спиш другояче.