Любомир Духлински

Кой го беше кръстил Стьопка - не се знаеше. Казваше се Стефан Панайотов. Беше високо, слабичко момче. В последния клас на гимназията. За него казваха, че има бъдеще, но е мързелив.
Оживяваше се, когато станеше дума за музика. За нея можеше да говори с часове или просто да слуша другите. Имаше дни, когато музиката дотолкова обземаше цялото му същество, че можеше дълго да стои на едно място и да си мечтае. Тогава в душата му се раждаха велики планове, които никога не се осъществяваха.
Обичаше повече да слуша другите и изрядко да се обажда и той. Случваше се да се разприказва и тогава беше непоносим. Дрънкаше като кречетало и отегчаваше околните с измислени историйки и стари вицове. За разлика от повечето бърборковци, разбираше кога е станал досаден и млъкваше посред думата.
Обичаха го, но и страняха от него. Смущаваше внезапния изблик на дружелюбност и отзивчивост, който без видим повод се сменяше със студенина и мълчание.
Баща му с тревога наблюдаваше как расте момчето. Струваше му се, че е прекалено завеян, за да осъществи плановете му. Искаше Стьопката да се научи да прави пари. Това в неговите представи беше единствено заслужаваща усилие дейност. Бай Панайот благоговееше пред умението да се бръсне яйцето. Може би защото не умееше.
На чашка с махленските “бизнесмени” често обсъждаше начините за бърза и лесна, а задължително и голяма, печалба. Обичаше да повтаря:
- Пчелите събират мед, но го ядат мечките.
Пиеше. Започна, когато загуби спестяванията си, наложи се да продаде къщата, че даже и на жена си венчалната халка. Беше старинна, красива вещ, предавана от баби на внучки. Жена му плака цяла седмица. Тогава Стьопката си обеща един ден, когато порасне, да върне халката на майка си. И още на другия ден започна да крие в тенекиена кутия стотинките за закуска.
След поредния “конклав” в кръчмата, баща му се прибираше на зиг-заг и правеше в къщи циркове, които развеселяваха и натъжаваха махалата. Като малък Стьопката пищеше до посиняване, когато баща му вдигаше тежката си ръка. Сега просто хващаше за раменете оглупелия, освирепял от алкохола космат мъж и го блъсваше на стола, откъдето бай Панайот продължаваше да бълва псувни и закани да изличи от лицето на земята неблагодарното семе. После заспиваше на пода или се тръшваше с обувките на спалнята.
Стьопката стискаше зъби и напразно се опитваше да успокои майка си. Идваше му да си грабне шапката и да побегне накъдето му видят очите. Спираше го мисълта, че тя ще остане съвсем сама с този хъркащ като глиган тип.
Преди години бай Панайот се намеси в една не съвсем ясна история, в която го изигра уважаван големец. След намесата на съответните органи, големецът си уми ръцете и остави баща му да сърба това, което беше надробил. Сега големецът се кипреше с вила, а Панайотови живееха под наем в стая и кухня. Баща му ругаеше тихо и злобно:
- Маменцето му и копеле - той царува, а ние робуваме!
И хич не му идваше наум притчата за ума и патките. Сърцето му се свиваше като гледаше какъв “завеян” расте синът му.
- Нищо няма да стане от него - мърмореше той и хапеше гърлото на бутилката. - Да не беше се раждал такъв.
Стьопката искаше да стане музикант. Беше добър по тази част. Бай Панайот не даваше и дума да се издума. Особено когато разбра колко струва една апаратура и китарата. Пред молещия поглед на момчето той само процеди през свитите си устни:
- Айде стига, бе. Чалгаджия ще ми ставаш!

Когато се прибираше вечер по стихналите улици, Стьопката често минаваше покрай малка, кокетна къща. С дворче и широко разклонена асма. От прозореца винаги се носеше музика. Спираше пред нея и дълго гледаше ярко осветения прозорец. По пердето тичаха сенките на две деца. Строг мъжки глас им подвикваше, ласкав женски възцаряваше мира в стаята. После пак се чуваше врявата и тих, сдържан смях. И музиката.
Буца се качваше в гърлото му и той си тръгваше прегърбен. На ъгъла вдигаше очи към тяхната квартира. Тъмните прозорци отразяваха уличната лампа и блестяха като очи на бухал. Ако пък светеха, те излъчваха синкава, като от болнична стая, светлина.
Стьопката тръгваше назад пряко волята си. Към музиката на онази светла стая. Правеше крачка и спираше.Там никой не го чакаше, не го беше викал. Сещаше се за майка си, усмихваше се виновно и се прибираше в къщи. Суетеше се услужливо покрай нея, разместваше без вужда столовете и се пречкаше из ръцете и, докато тя приготвяше вечерята.
Вземаше учебник или книга и навеждаше глава над нея. Но така и не помръдваше от заглавието. Пред очите му беше все онзи светъл прозорец. Врявата зад него. Ласкавият женски глас. Мъжът, който уж се караше, а едва сдържаше смеха си. И музиката, която сякаш извираше отвсякъде.
Една вечер Стьопката се оказа пред магазина за музикални инструменти. Вдигна очи към витрината и кръвта нахлу в гланата му, втурна се по вените му като побесняла. Желанието да си има собствени инструменти избухна, дълго стаявано сред недомлъвки и обещания. Китарите стояха притиснати една до друга като птици пред полет.
“Тази - бързо ги обиколи с поглед Стьопката. - Не, тази. Или пък…ето тази ще е. Но откъде пари за нея?”
Беше си събрал някой лев в тенекиената кутия, но ги пазеше за пръстена на майка си. Тя скоро навършваше четиридесет години и Стьопката искаше да изпълни обещанието си от детските години.
“Китарата - реши той, - може и да почака.”
Вярно, бай Панайот понякога обещаваше с половин уста, но на неговите обещания Стьопката не вярваше отдавна.
- Хм… - промърмори той, - старият не ми даде пари за екскурзия, ще ми даде за китара!
Споменът за този ден жегна сърцето му със същата парлива болка, както и тогава, когато бай Панайот процеди:
- Пари за хайлазуване нямам. Там ходят децата на онези с вилите.
Като че ли всички, които заминаха, бяха деца на онези с вилите. И Лили, чиято майка беше тъкачка, а баща й прикован от години на легло. Но Лили отиде. Стьопката се скри в бистрото на гарата и гледа, докато се качиха на влака. Всичките тридесет и пет момчета и момичета. А той остана.
“Ще трябва тази седмица да взема пръстена, че до рождения ден на мама остава съвсем малко. Иначе току-виж не съм издържал и съм грабнал някоя китара”.
Потърка пламналите си уши и повлече крака към къщи.

Следобед се прибра от училище приятно възбуден. Не се случваше всеки ден да купува пръстени по двеста лева. Бръкна в дъното на чекмеджето, където държеше кутията и замръзна на мястото си. На дъното имаше само една банкнота от десет лева. Взе я, повъртя я между пръстите си и я прибра в джоба. Седна на леглого и стисна глава между дланите си. И тази му мечта рухваше.
- Как не го е грях? - изскимтя Стьопката. - нали знае, че са за мама? Нали знае…
Блъсна вратата и изскочи на улицата. Изми си ръцете на близката чешмичка. Наведе се и жадно пи. Водата се стичаше по брадата и шията му, но той не я изтри. Чувстваше се опустошен и празен.
Влезе в първата мярнала се пред очите му кръчма. Поръча си евтина ракия и я изпи бавно, на малки глътки, които изгаряха гърлото му. Втората не го изгаряше така. След това спря да ги брои.
Когато излезе, беше вече нощ. Прекоси малката градинка, поливана наскоро. Лъхаше на хлад. Понечи да затича, но се спъна в навит до пейката маркуч и се пльосна в тревата. Изпита страшна умора. Гадеше му се. Повдигна се на лакът и повърна. Помъчи се да стане, но само се изтърколи встрани и яростно заби пръсти в калта.
Изправи се с усилие. Раздърпан и кален, направи няколко крачки напосоки, блъсна се в едно дърво, седна в тревата и заплака.
Колко време проседя така - не знаеше. Опомни се, когато затрепера от студ. Стана и тръгна. Дори не се оглеждаше да види, че не върви към къщи, а в обратна посока. Просветна му, когато се озова пред златарския магазин. Спря и загледа витрината.
Колко близо бяха дяволските пръстени. Да протегне ръка и ще ги допре. Само да протегне ръка. Пръстите му срещнаха ледения гланц на стъклото. Стена! Навсякъде стена. Винаги стена. Поне да не се виждаше през нея…
Ритна стъклото. Сякаш планини се събаряха. Невидима ръка така жестоко стискаше гърлото му, че трясъкът на сипещите се наоколо стъкла не го извади от вцепенението. Дори не трепна. Един пръстен беше паднал в краката му. Подритна го и сви устни в горчива усмивка.
- Ето, тази стена вече я няма!
Човекът в него искаше да крещи и да бяга. А вместо това Стьопката стоеше пред опустошената витрина, гледаше я безсмислено и повтаряше:
- Ето - тази стена вече я няма.
Взе пръстена, пъхна го в джоба на якето и бавно тръгна по улицата. Измина няколко крачки, върна се, изправи катурнатата ваза с цветя и побягна.

Изтрезня в прегръдките на милиционера, с когото се сблъска на ъгъла. После всичко беше като сън. Районното управление, младият дежурен, който към края на разпита напразно се опитваше да скрие прозявката си. Декларацията, че няма да напуска града. Пътят към къщи, придружен от същия милицонер.
Крачейки по сънните улици, в главата му се въртеше един единствен въпрос:
- На колко ли години ще изляза от затвора?
Баща му бесня цяла нощ из къщи:
- Проклето семе! Аз калта под ноктите си давам, а той! Китара да съм ти купел…Друга манджа не щеш ли? Къде скиториш по цял ден?
- Уча с приятели - мрачно отговори Стьопката.
Бай Панайот скочи озверен и стовари тежкия си юмрук в лицето му.
- И това ли научи бе, келеш с келеш? Махай се от очите ми. Мен ме е срам да кажа, че си ми син - той отвори уста като воденица.
Стьопката изтри кръвта от устата си и тръгна към вратата. Сложи ръка на бравата и се обърна:
- Така стана по-добре. Иначе сам щях да си ида. Все заради мама отлагах.
- Махай се! - процеди през стиснати зъби бай Панайот и тръгна към него със свити юмруци.
Стьопката го гледаше без да мигне.
- Хайде, удряй, какво чакаш? - прегракнало каза той.
- Махай се. Крадец не може да бъде мой син.
- Не си прав. Крадецът прилича да е син на пияница.
На улицата Стьопката облекчено въздъхна. Край. Свърши се. Не чувстваше нищо - нито тревога, нито безпокойство. В главата му пулсираше само натрапчивият въпрос:
- На колко ли години ще изляза от затвора? Няма що - благодарих на мама за цялата и обич и грижа. Крадец…
Ушите му писнаха. Крадец! Да вземеш нещо, когато умираш от глад или в името на голяма цел - иди-дойди. Все си е кражба. Но поне с нещо ще залъжеш съвестта си. А сега? Стьопката крачеше напред-назад по тротоара пред кооперацията и мислено се връщаше към разговора, който бяха водили с милиционера, докато вървяха към тях.
“Гладен ли беше? Или жаден? - беше го попитал той. - напоследък често се случва да ни идват на гости такива сърдити като теб. И все ми се иска да си поприказвам с някой от тях. Да попитам защо?”
“Какво толкова ще говорим? - бе махнал нетърпеливо Стьопката. - То е ясно и без приказки. Откраднал си - ще отговаряш. Толкова.”
И беше додал:
“От глупост, от суета. А мога и да те излъжа защо.”
“Можеш, вярно е - беше се усмихнал старшината. - Твоя си работа. Но един ден ще си задаваш сам въпроси. Тогава не знам как ще се лъжеш. Хм…глупости. Суета. От глупост човек се дави в плитка вода. От суета си пуска брада или си купува куче. Ама да краде? Защо все мълчиш - продължи той. - Свил се като охлюв - не знам, не разбирам. Терсене ли ти е?”.
“Да - потрепери от нощния хлад Стьопката. - Да”.
“Нищо не е лесно. Нищо истинско. Един приятел казва, че много са истинските неща, дето правят света наш дом, а не затвор. Ама за тези, големите неща, се иска смелост. Да ги намериш, да ги пазиш. А ти май не си от най-смелите, а?”
Беше го потупал по рамото и беше сложил край на разговора.
Стьопката се обърна кръгом и тръгна покрай сградата. От другия и край се зададе приведена мъжка фигура, която леко се олюляваше.
“Дали не е старият? - трепна той и леко се привдигна на пръсти, сякаш се канеше да литне.
Беше бай Марин, техният комшия.
- О, Стефко, - зафъфли той. - Много си окъснял бе, мойто момче. Откъде се връщаш по това време?
Стьопката дълго мълча. После продума тихичко на себе си:
- Не се връщам, бай Марине. Сега отивам.