Христина Панджаридис

Две сестри. Като бялото и черното. Като лошото и доброто.
Не. Като светлината и тъмнината. Улучих!
Голямата вижда. Нали затова е голяма!
По-малката сестра е сляпа. Не от раждането, малко по-късно.
Живеят заедно. В къщата на родителите си.
Голямата се грижи за сестра си. От любов и дълг, а вече е и неин личен асистент. Получава заплата да е помощница на невиждащата си сестричка.
Сляпата пише стихове. От две хиляди петстотин петдесет и шест дни… седем години. Брои си ги, защото стиховете са нейната сила. Написва ново стихотворение и се чувства живяла. Стои на земята. Подпира се на сестра си или на бастуна. А иска да се подпира на поезията!
Пише си тя и един ден се престраши. Изпрати до списание десет стихотворения. Отговорът, който получи, я разтресе. Сети се за определението, което зрящите употребяваха: “Ослепи ме!”. Тя си беше сляпа. Можеше да каже: “Отвориха ми се очите!”. Пак не виждаше, но се радваше. Редакторът пишеше: “Сякаш сте надарена с трето око, което вижда над нещата…” Искаше да скача, да потанцува. Нищо, че ще се бута в масата или покрай стените. Да вдигне сестра си нагоре. Но я усещаше пак мрачна. Все мрънкаща и недоволна.
- Знаеш ли? - престраши се да й разкаже. Бяха само двете на този свят. - Изпратих част от стиховете си до едно литературно списание и получих отговор. Научих го наизуст. “Вие притежавате изящна образност. Сякаш сте надарена с трето око, което вижда над нещата…”
- Трето око? - свъси черните си нескубани от месец вежди голямата.
- Те не знаят, че аз нямам и едно око, с което да виждам.
- Ти си сляпа.
- Да. Сляпа съм с двете си очи. Те са ми измислили още едно око. Подарили са ми го.
- Много мили хора! - казано е със заяждане. И почти насила. - Не си им казала, че си сляпа. Страх те е от съжалението им?
- Да. Съжалението не е сила.
- И сега? Ще пишеш с третото си око?
- Каква идея! Нямаш представа колко съм щастлива!