интервю на Красимира  Василева

- Съгласен ли сте с мисълта на Екзюпери, че писателят, преди да пише, трябва да живее?

- Човек без биография може да стане обущар, математик и всичко друго, но не и писател.Възможно е един поет да постигне върхове на 20-годишна възраст, а композиторът още на 10 - 12 години да прави голямо творчество, но то е повече интуитивно и не изисква зрялост на ума. А белетристът трябва да е живял и страдал, да познава човешките драми. Не е проблем да се напише първа книга, но с всяка следваща става все по- мъчно, защото трябва да имаш богати впечатления и запаси от преживявания.

- В този план на мисли какви са впечатленията Ви от младите творци?

- Една от бедите в нашата литература е, че  повечето сегашни млади писатели дойдоха направо от студентската скамейка и имат зад гърба си малко патила и приключения. Те стават редактори, влизат в една клетка, наречена кабинет, и започват да гледат калканите на съседната кооперация. Професионалната затвореност лишава твореца от живи, сочни връзки с хората, с природата и произведенията им получават камерен, нафталинен характер. Защото литературата не се съчинява, тя се изживява.

-И все пак не е ли закономерно младите да ползват  натрупания преди тях творчески опит?

- Има една такава поговорка - “Турен акъл в глава не седи”. Човек трябва да изстрада сам всяка стъпка, никой не може да си спести дългия път до Голгота, нито пък може някой друг да му носи кръста.

- Тъй като говорим за отношението живот - изкуство, бихте ли споделили мисли за документалната литература?

- Една документална книга може да бъде по- художествена от един роман. Не случайно сега документалната литература е най - търсената в света, а и у нас. Аз например чета най - много история. Колкото пъти взема книгата на Стефан Цвайг за Фуше, не мога да се откопча. Нищо не е измислено, а как майсторски е направена! Това не се постига само с подбора на фактите - документите са спокойни фигури в хиляди редици и ти трябва да направиш от тях драматичен строеж.

- Какво Ви помага да пишете увлекателни исторически творби?

- За да станат наистина увлекателни, трябва да помогне писателското въображение, и най-вече сърцето. Когато се вживея в съдбата на героя си, като че нещо ме стисва за гърлото и съм забелязал, че после на същите места и хората нещо ги стиска. Спокойно не може да се твори, също като в любовта. А за да те развълнува героят, да се превъплътиш в него и читателят да иска да му прилича, той трябва да се бори за висок идеал.

- Известно е, че пишете книга за Левски. Успяхте ли да откриете “слабото място” на този велик човек?

- Като правя изследвания за книгата си, прочетох всички биографии на хората, до които Левски се е докоснал физически или духовно - Раковски, Каравелов, Ботев… Всеки от тях има своето величие, но и недостатъци. А у Левски има странно, невероятно съчетание на ум, благородство, революционност, храброст, нравствена чистота и мекота. Слабото място на Левски са именно неговите добродетели - той е благороден човек, който държи на вишегласието и иска да бъде демократичен докрай. Въпреки  че ние българите сме малко нихилисти, Апостолът е в сърцата ни и затова всички му отдаваме заслужена почит.

- А бихте ли се върнали към героите си от Родопския край?

- Родопчаните като част от българите носят всичко характерно за народа ни. Но всъщност географският район няма особено значение. В творчеството си Елин Пелин не излиза от рамките на една околия, а и на Йовков му беше достатъчна Добруджа,  за да създаде  общонационални герои. Литературата има това преимущество, че в една капка вода може да се огледа цялата вселена.

- Вие сте известен и с пристрастието си към чистотата на български език.

- Да, никой не може да мине без чужди думи във време на такова бурно развитие, но недоумявам защо при навлизането на чужда дума погребваме българския  синоним завинаги?! Нали във  всяко слово има събрано като във фокус нещо от националната ни съдба?!

Езикът се променя, променя се и светоусещането ни. Нашият селянин има 16 думи за духане на вятъра, но ние сме граждани, на завет сме и това не ни интересува. Вече не знаем как въздиша борът, как свирят листата…

- Някой повлиял ли Ви е при изграждането на Вашия стил?

- Ако някога съм искал да се повлияя от някого, то е от Захари Стоянов. Завиждам му за неговия бесен български език.

-А как ще реагирате, ако откриете своя мисъл или изречение в чужда творба?

- Не съм ревнив и ще се радвам, ако оказвам някакво влияние. Лошо е, когато няма какво да вземат от теб.

- В какво се състои за Вас щастието?

- Като нормален човек съм изпитал много удоволствия, но най-сигурно и плътно е щастието,  породено от работата. Над книгата за Левски изживях възторзи и отчаяния, едно напрежение, което е висша степен на живот. За тези радости няма възраст и най-хубавото пожелание към човека е да попадне в попрището, което му е по сърце.

- В какво намирате опора  в трудни минути?

- Имам много неща, които ме крепят - приятели, творби, живот, от който не се срамувам. Надвил съм и на хората край себе си, и на себе си. Имам и убежище за краен случай - една колибка, в която въображението няма граници, където мога да подредя нещата, както искам и да измисля това, което не ми достига. Това е щастливата възможност , която само творците имат, затова творчеството е голяма магия.

- А какво са книгите във Вашия живот?

- Това, на което дължа най-малко 50 процента от моята същност, са книгите, и то тези, които съм прочел до 12-годишна възраст. Душата ми се е напоила оттогава. Четенето на млади години влиза в кръвта, в костната система, затова хора, които не четат, не могат да бъдат пълноценни.

в. “Дунавска правда”, 24.05.1984 г.