Йордан Каменов

Заглавието ми е по-ясен превод на казаното преди три десетилетия от Кръстьо Куюмджиев: “Яворов е жертва както на мълвата, на заблуденото обществено мнение, така и на пристрастен, недобросъвестен съд.” Толкова много евфемизми: какво значи “заблудено обществено мнение” и “недобросъвестен съд”. “Заблудено” или неспособно да бъде друго е общественото мнение - ще се помъча да отговоря по-нататък. “Недобросъвестен съд”? Та нима бандитите /с тога и без тога/ обикновено не са си много добре със съвестта?! Особено извършителите на мъничка /според тях!/ подлост, която не им се струва смъртоносна. А пък е! Но и пледирайки за много по-звучно порицание на Яворовите “невинни” палачи, не приемам за истина заключението на Кр. Куюмджиев. Защото той изключва от житейското уравнение Яворов, представяйки го за жертва на другите. А поетът участва с пълна сила в драмата със своето аз, с “вината” на своята мисия и гений и с правото на избор. 

Нощта на 29.Х. срещу 30.Х.1913 г. на пода в наетата квартира от семейство Яворови на ул. “Раковски” № 134 лежат и жената, и мъжът. Лора е мъртва, а Пейо е тежко ранен в главата. С рана, чието следствие е прогресивно ослепяване. Сега, след множество сериозни изследвания, между които юридически брилянтната книга “Житейската драма на Яворов” на Любен Гайдаров, след разкаяния под сурдинка на разни виновници в Случая и след утихнали умозамъгляващи страсти случилото се изглежда така: Двамата се връщат след гости сред приятели, където се обсъжда и напредналата работа по проекта на Яворов - литературното издание “Дума”. Там е и семейство Михаил Грозев-Кремен и Дора Конова. Която е тайно или не чак до там тайно влюбена в поета до степен неконсумиране на брака си с Кремен. Интуицията на Лора я кара да ревнува мъжа си от Д. Конова. И да приема всеки комуникационен контакт между тях за взаимност от страна на Яворов. Вечерта това се разраства до скандал и заплаха, че ще се самоубие. Поетът приема заканата за несериозна и реагира, когато е късно - Лора е насочила неговия пистолет към гърдите си и натиска спусъка. Ужасен, Яворов разбира, че тя си отива и вика хазяйката от долния етаж на къщата. Докато всички се лутат шашнати, той пише бележка “Моята Лора се застреля сама” и се прострелва в слепоочието. Оживява, за да страда.

Няма да обсъждам има ли и друга скрита или по-дълбока причина за фаталното избухване на Лора. Далеч съм от намерението да търся и сравнявам вините на двамата. Това е такава трагедия, че трябва преди всичко да я мислим с последствията. И произлиза от крайното противостоене на мъжкото и женското начало. Защото и двамата представляват двата полюса на двете начала. Лора е абсолютната жена, която се стреми изцяло да принадлежи - да го обсеби и да му даде, на мъжа, който е приела за свой повелител. Яворов е абсолютният мъж - градителят /при това и изключителен творец/, който следва своята мисия. /Спомнете си великия му предшественик Ботев, заявил в изповедта на жена си, милата Венета: “После Отечеството най-много обичам тебе”./ Изглежда физическият житейски закон гласи - привличането между крайностите може и да е фатално.

Ще ни е необходима и диспозицията на двамата преди трагичните мигове. Яворов /1878-1914 г./ е всепризнатият поет и приетият с известни резерви водещ драматургичен автор. Пред поезията му се прекланят и обикновения човек, и извисеният интелигент. А и те не са дооценили прекрасната му проза: “Гоце Делчев” /1904 г./ и “Хайдушки копнения” /1907 г./. Висшето общество, по начало скептично към Гения на артистичното, не го приема, макар той да е влязъл там и с таланта си, и с брака си с Лора. И без да оспорва творчеството му, дава ухо на подмятания, че като македонстващ е способен на всичко. Особено е отношението на писателското войнство към поета. То е отрицателно натоварено от принадлежността му към кръга на сп. “Мисъл” заради олимпийското самочувствие на водачите Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев. Но негативизмът на другите произлиза най-вече от гения му и от високата мярка, която често талантливите пренасят от себе си и към другите. Яворов някакси я тушира в делничните литературни и личностни отношения. Но от август 1908 г. Яворов става драматург на Народния театър. Като отговорен за репертоара трябва да взема решения - естествено, в съгласие с високата си мярка. И заради нея не един и двама автори - не са малко, защото създаването на Народния театър стимулира писането на родни пиеси, не са видели творбите си на сцената. “Най-кротката” реакция са обвиненията в хазяйничене - Антон Страшимиров, Григор Чешмеджиев, Добри Немиров. Цанко Церковски, пък, го проклина колективно и цветисто: “Проклети да сте вие всички там в Народния театър…” Не липсват клевети и инсинуации - някой си Ст. Г. Иванов твърди, че сюжетът на втората яворова драма “Когато гръм удари…” е откраднат от него. Сам Яворов започва дело срещу А. Страшимиров за обида и клевета. Високата мярка на големия талант е затруднителна за по-малките. Днес, след 100 години следва да оценим правотата на неговата взискателност. След като в последните десетилетия от тогавашния репертоар се играят само яворовите драми и почти нищо друго. Но за приносителя на високата мярка съвремието е опасно, та чак - животоопасно. Оспорването на правото му да пренебрегва неталантливото е само начало на безсърдечно, злобно и злостно отношение от страна на колегите му, колегиално длъжни да знаят какво е Яворов и какъв е потенциалът му.

Лора Каравелова принадлежи към висшето общество. Или по-точно - към административно и икономически управляващата част от нацията. Готова да й прощава волности като почти немислимия тогава развод с д-р Дренков /Вазов остава формално принудително женен с Атина Болярска до края на дните си/ и да я защитава. Както се разбира сетне - дори с цената на ненужно и нелепо обвинение срещу поета за гибелта й. Зад гърба й стои като стена и дейната и обществено активна нейна майка Екатерина Каравелова, жена с все още много контакти и влияние. Лора има литературни интереси, оставила е няколко прозаични къса, които сами по себе си не носят основание за разговор за талант. Нейният личен принос за място в обществото освен свободолюбивото поведение е и хубостта й, оценена и с приз на един от първите конкурси за красота у нас.

Несъмнено водещ за обществото в семейството е поетът. Но изстрелите и смъртта на Лора преобръщат всичко. Жестоко е да се каже - но тя стига до реализация на желанието си да доминира със самоубийствения жест. От този момент до смъртта си Яворов е в плен на нейната доминация. Неведнъж той заявява, че неговата Лора го чака. В общественото съзнание се случва същото - на преден план излиза жертвата. Точно тъй - приетата от всички за жертва. Макар че и двамата са извършили едно и също - при това Яворов под въздействие на нейния акт - самоубили са се. Като на поета не достигат няколко милиметра, за да успее. Защо става така? Ще търся отговор, след като се опитам първоначално да представя фактите в тяхната последователност.

Следствието започва веднага. И слава Богу се води от следователя Иван Божилов, който и при Яворов и Лора, и в други следствени дела доказва професионалната си привързаност към търсене на истината. За съжаление лекарите, дали устно първото заключение за раната на Лора, са некомпетентни в съдебната медицина. Ръководейки се от правилото, че входната рана е по-малка от изходната, те заявяват, че е простреляна в гърба. Без да знаят, че при стрелба от упор входната рана е по-голяма. Както е при Лора - стреляйки в гърдите си, тя прави по-голямо отвърстие от раната при излизането на куршума от гърба. На този пръв оглед присъства журналистът Панайот Стойчев от в. “Утро”. Следователят Божилов го моли да не пише нищо преди аутопсията. Кой ще спре стисналия в щастливата си шепа птичката на успеха - и “Утро” излиза с текст “Убийството на Лора от Яворов”.

При аутопсията истината е установена, явяват се неоспоримите свидетелства - излезлият куршум е намерен в роклята на Лора, във входната рана на гърдите са намерени парченца плат. Затова и заключението е, че е стреляно отпред. И това е първото важно доказателство за невинността на поета. Вече набиращата сила обществена клевета опонира - тя обвинява, че заключението е подменено под натиска на Тодор Александров, който бил уж искал втора експертиза. А всъщност тя е първата и единствена, тъй като устното заключение след повърхностен оглед няма нито експертна, нито юридическа стойност.

Следователят продължава работата си, като разпитва като свидетели и хазяите на Яворов, и последните събеседници на поета и Лора, и други близки на двамата. И стига до истината - Лора се е самоубила, Яворов е невинен. Но на общественото и на съдебните органи не им се иска да е така. И започват 11-месечните мъки на поета, преди той да ги прекрати с отрова и с нов куршум. Но по-адекватно е да наречем страдалческата му одисея национален позор.

Първият му акт е незабавното уволнение на Яворов от театъра. На следващия ден, докато тялото му се бори за живот. Без да има резултат от аутопсия и следствие, без доказана вина. Яворов е оставен на произвола, лишен от средства, които винаги е добивал със своя труд. Така държавният служител, един от най-великите поети на ХХ век е наказан от своята държава. Нямам отговор защо! Но знам - това е един от случаите, които карат българина да мрази държавата си, т.е. държавното управление. И да създава с достатъчно основание мита за лошата държава. Този факт ми служи за определяне на случая Яворов като първостепенен пример за властническо насилие над българския творец. Жестоко и неморално, извършено над един безпомощен във всичко човек. Над поета, олицетворяващ Словото на България. Материалната безпомощност и безперспективност /при безжалостното отношение на власт и общество/ са главният фактор за повторния опит за самоубийство на Яворов. Тъй че, драги ми Кр. Куюмджиев, намерихме още един пропуск в установената вина - на ръководството на Народния театър, и с голяма вероятност - на някой по-висш властник, който го е “подсетил” или директно задължил. Или обобщено - на държавната власт и администрация.

И, разбира се - общественото мнение. То има две страни. Едната са двигателите, подбудителите, манипулаторите - измислете каквото си щете още дума за продуциращите приетата от обществото теза по някой въпрос. Вече посочих първия - журналиста от “Утро”. Следват и други. Не ще пропусна родствениците на Лора - Ек. Каравелова, докрай убедена, че Яворов е убиец, Рашко Маджаров и др. С приказки, шушукане, изказвания те и подобни на тях овладяват общественото мнение. Обвиненията към Яворов споделят писатели като Стилиян Чилингиров, Ст. Л. Костов, Константин Константинов, братът на Пенчо Славейков - Рачо, Петър Нейков и др. Въобще не говоря за засегнатите от яворовото мерило за пиеса и театър. Учудващо е изявлението на Владимир Василев, определен сетне от поета за изпълнител на литературното му завещание. Той, юристът, бил казал на Боян Пенев: “и работата съвсем не била така, както Яворов я представял”. Защитниците са малко - Михаил Арнаудов, Димо Сяров, д-р Кръстьо Кръстев - най-вече, оказал и материална помощ на поета. И приятелите от ВМРО - Данаил Крапчев, Тодор Александров, Васил Пундев - на първо място. При толкова примери се досещате, че манипулаторите и техните поддръжници са били далеч повече, а и по-гръмогласни. Ще кажете - българска завист и отмъстителност. Я стига “всевалидни обяснения”. Това е глупост, недостойна за интелектуалеца, който следва да може да отличава Гения на Словото като Божествено начало, стоящо далеч, далеч от престъпното Зло. Това е самоубийствена глупост, с която по-слабите таланти са отворили вратата на неверието към Българското слово. Това е безумие! Колко века трябват на някои български писатели да проумеят пушкиновата мисъл, че гений и злодей са несъвместими. 

Другата страна на общественото мнение са репродукторите и манипулираните от наложената теза. Българинът лесно попада в тия групи поради своя егоцентризъм. Всеки иска да бъде много знаещ и лековато да представя случайно чутото и чуждата информация като супер важна своя истина. Да се смята не само за преносител, но и за сътворител на истината. Преди време се спрях с познат и в разговора му казах, че съм издал и втората си книга за Вапцаров. Изведнъж той ме прекъсна с уверението, че ще ми каже Истината за Вапцаров. Не знам как не срутих Халите със смеха си. Ама искрен и насочен към всички “всичко знаещи” българи.

В младостта си съм общувал с редица стари софиянци - съвременници на поета или от следващото поколение, които и през 60-те години и по-нататък бяха абсолютно сигурни, че Яворов е убил Лора. От уважение към паметта ще премълча името на известен човек, който ме убеждаваше, че посмъртната бележка на Яворов е доказателство за неговата вина. Той разсъждаваше: как така големият стилист ще допусне в израза “Моята Лора се застреля сама” да се повтаря информацията за самоубийствения й жест. Обяснението беше: защото е виновен и заблуждава. Как така не се сещаше за по-близкото до ума: съдбоносно важно за поета в тези мигове е да заяви своята невинност. И майсторът на думите остава на заден план. Ако е чувствал някаква вина в този взрив от болка, тя е само в това, че не е предотвратил самоубийството.

А общественото мнение не е заблудено, то е допуснало да бъде жестоко с поета заради натиска на висшето общество, заради неспособността да приема гениите за свои водачи, заради равнодушието към тяхната участ. И заради пасивността на видните личности, които са били в състояние да го преобърнат. Нима, ако в защита на Яворов са се били обявили цар Фердинанд, политици като В. Радославов и Ал. Малинов, народният поет Ив. Вазов и т. н., мнозинството “заблудени” нямаше да прогледнат. Но не би!

Съдът също е виновен. Защото е изневерил на предназначението си - да търси истината и да раздава справедливост. В продължение на 11 месеца между различните правозащитни институции се извършва интензивна обмяна на документи, чиято цел е да обвини Яворов и да го вкара в съда. Съдебният следовател Ив. Божилов изпраща следственото дело със заключение то да се прекрати. Все още няма определен прокурор, който да постанови това. Най-вероятно се търси подходящ Обвинител. Намират го в лицето на софийския заместник-прокурор Александър Огнянов, наскоро пристигнал от провинцията, амбициран да гради кариера. Близките на Лора ходатайстват да се търси “виновния” за смъртта й. И Огнянов ще стане първия техен и на общественото мнение троянски кон в правозащитата. Той връща на следователя делото с препоръката да търси и събира обвинителни доказателства. Непреклонният Божилов предоставя на прокуратурата същото заключение - Яворов е невинен. Тогава Огнянов прибягва до византийски трик, явно знаейки или разчитайки на съдийската предубеденост. Той внася делото в Софийския окръжен съд с формалното искане съдът да го прекрати. Но не обявява, че според следствието няма извършено убийство. А излага доводи - възможни и невъзможни, че точно то може и да се е случило. Сред тях са внушения от типа на това, че благородната Лора е таяла истината за взаимоотношенията си с Яворов, та “не можем сега при сложната проява на нейната душа и високоблагороден характер да кажем къде е истината”. Друго негово изобретение-внушение е, че тя “е твърдо решена да се раздели с Яворов”. И т. н. И ако тези лъжи за манипулиране на съда и обществото все пак могат да се аргументират с подхвърлени свидетелски показания, то разхвалването на Лора в ущърб на Яворов е текст на абсурдизма. Ето част от жалкото, донякъде съсловно породено, венцехвалене: “тя е обичала живота, хубавото, красивото в него дотолкова, че никаква домашна работа не я е занимавала, а е посвещавала своето време на музика, литература и изкуство и в това е създала и намерила култа на своя живот”. Извън контекста си тези думи могат да бъдат наречени възторжена глупост за любители на сантиментално четиво. Но свързани с Яворов, за когото има тъпи квалификации и на когото Лора е противопоставена като аристократ на плебей, това е чудовищно посегателство над Българския гений. Който винаги - според Огнянов и родна компания повече от век, може със смешни думи да бъде приравнен с всеки дилетант “с високоблагородна душа”. Къде са на везните геният на българската поезия, създателят на модерната проза и драма и любителката, издигнала в култ изкуството?! /Не приемайте думите като нещо друго освен като анализ на словесната пошлост и подлост./ Ето с такъв откровен цинизъм и пренебрежение към Истината прокурорът казва на съда: вие сте на ход. След време Огнянов в съмнителен пристъп на разкаяние ще заяви пред академик Михаил Арнаудов: “Млади бяхме, не разбирахме нещата правилно”. Аз пък съм чувал въпроса-поговорка: “Какво може да произлезе от младо прасе”.

И въпреки че Огнянов не е посочил нито едно доказателство, Софийският окръжен съд /СОС/ постановява следственото дело да се изпрати на Софийския апелативен съд /САС/, тъй като “има доказателства за извършено убийство”. Освен отвратителното заключение без сериозна аргументация в неграмотно написания акт СОС се вживява в ролята на обвинител. Като иска от САС да състави обвинителен акт и да предаде на съд Яворов. Пилатовците от Апелативния съд не се произнасят по главното - има ли доказателства за убийство. Но отказват да предадат Яворов на съд заради нарушение на процедурата - заподозреният не може да бъде обвинен, тъй като не е привлечен като обвиняем по следственото дело. Сега СОС извършва ново нарушение - не пожелава да се подчини на по-висшата инстанция и след забавяне от 70 дни връща на САС следственото дело с първоначалното искане. И това свое решение взима на 16.Х.1914 г. - денят, в който Яворов се самоубива. Междувременно член-съдията в СОС Д. Ладозов се включва недопустимо - и морално, и административно, в манипулирането на обществото и в натиска срещу САС. В статия в изданието “Право” от 5.VІІІ.1914 г. той, юристът /?!/ си позволява да пише: “Окръжният съд обстойно мотивирано е намерил, че в случая няма самоубийство, а умишлено умъртвяване на потърпевшата от нейния съпруг Пею К. Яворов”. И в заключение - това дело е , т. е. опитът да се образува наказателно дело, е прекратено 50 дни след смъртта на поета. За тригикомичната страна на жестокото съдебно преследване и днес ни напомня фактът, че следственото дело си остава незакрито.

Самотният войн е бил изправен срещу организираната мощ на държавното управление, което го лишава от материални средства; на съда, който цели с всички средства да го обвини и накаже; на общественото мнение, което като сбирщина от диваци се опиянява от измислената му вина и зове за мъст. Какви са му шансовете? В страна, която още не е намерила механизми за преодоляване на държавното насилие и за събуждане на защитата и милосърдието. Ще кажете никакви, особено когато липсва и съзнание за ценността на Гения и Словото. Е, имало е някакви шансове, ако Яворов би решил да се бори за оцеляването си. Вероятно ВМРО би осигурило средства и всекидневна помощ при гледане за своя член, който е и с принос и за завръщането на изконни български територии през Балканската война. Щеше да му струва достойнството и гордостта, с които не е готов лесно да се раздели. Вероятно би стигнал до някаква примиреност с цената на компромиси. Но на страната на смъртоносния му жребий застава и прогресиращата слепота. /Само Избраник в неговото положение би оценил ролята на зрението за писателския труд./ А и Лора го вика - както непрестанно твърди.

Излиза, че Яворов е бил обречен още с първия изстрел. И че са напразни обвиненията за гибелта му. Не, не са! Още по-жестоко е, когато управници, съд и общество се нахвърлят стръвно на обречен човек. Който е и невинен! Толкова е гадно, че прилича на гавра с труп. Да ме прощават изисканите словотворци! И последно питане - какво е било удовлетворението на роднини и тълпа, произнасящи присъди заради мъст, завист, жестокост и глупост?!

—————————–

P. S. Основната част от съдебно-следствената информация в този текст съм взел от книгата “Житейската драма на Яворов” на покойния вече юрист и писател Любен Гайдаров.