Йордан Каменов

Така Ана Карима рисува фигурата на Михалаки Георгиев /1854-1916 г./ в свой спомен. Късичък се е родил, а от пълничък става дебел след 45-та си година. След два припадъка му откриват порок на сърцето. Поради щото, отказвайки цигарите, засилва злоупотребата с бонбони, локуми и сладкиши. Толкова е бил пристрастен към тях, че, когато в 1907 г. го вкарват в Черната джамия /днешната църква “Свети седмочисленици” - тогава затвор за политически грешници/, първата заръка към домашните била да му занесат завивки и бонбони.

Явно, макар късичък и дебел, е представлявал заплаха за властта. Подобно на останалите мъченици на Словото ни - заради таланта, характера и откровеността си. Днес, а и май непосредствено след смъртта му - пак поради същите причини, обществото полага нужните усилия да го зачисли в запаса на съществувалите без особен блясък. Спасява го една творба, един късичък разказ - “Меракът на чичо Денчо”. За разминалите се с този шедьовър - накратко сюжета. Чичо Денчо е кмет, вездесъщ и с талант на фокусник задоволител на мераците на политиците за региона си. Един от тях в пристъп на благодарност е обещал да му изпълни желание - каквото и да е то. Поради трудности с приема при политика, междувременно станал министър, чичо Денчо три дни принудително опознава живота в София. И се явява при своя човек с избистрено желание. Наблюдавайки свирнята на оркестър, той е ожалил тия, дето надуват големите тръби. Не му харесва и да е тупанджия - макар да е леко при изпълнението, трудностите там идват с пренасянето на барабана. Презрял кметството, чичо Денчо си избира да е човекът с пръчката, диригентът, за което и моли министъра. Покрай “Меракът на чичо Денчо” и възможността да бъде вкаран в калъпа критически реалист М. Георгиев оцелява и в университетските учебници, и донякъде в издателските реализации след 1944 г. А е автор, който заслужава да е сред живо присъстващите във всяко време български писатели. Всъщност думата не е заслужава, той е извоювал правото да го четем и днес с удоволствие. Което не правим, защото ние никога не правим това, дето трябва да правим.

В “Преживяното” Т. Влайков пише колко се изненадал, когато неговият гимназиален учител по естествена история М. Георгиев дебютира с разказ в 1890 г. Далеч след ученика си и чак на 36 години. Когато е утвърден авторитет в педагогиката, образованието, селското стопанство, икономиката. Произлязъл от състоятелна фамилия и макар рано останал сирак, на 20 години е завършил Земеделско-индустриалното училище в чешкия град Табор. И след това не е спрял да гради значими неща в младата българска държава. Изненадата на Влайков е в следното - защо този видимо реализиран човек, заемал високи държавни постове; автор на гимназиален учебник по ботаника, на икономическа брошура, на студия за “Билките в народната медицина”, на редица статии; признат за модернизатор на селското стопанство, се е устремил към бедния роднина на българската обществена трапеза - литературата. И преди да въздъхнете, че Влайков трябва да ги разбира Божите работи, каквато е и късният дебют, ще ви отведа пак във времето. Дали за по-ефектно или защото е забравил, Т. Влайков пропуска факт със свое участие. Веднага след Съединението в 1885 г. домът на М. Георгиев става първия литературен салон в столицата. Него посещават върналите се от учение в Русия Т. Влайков и Ал. Константинов, и Ив. Вазов, когото го чака емигрантство в същата страна, и проф. Беньо Цонев и др. В този салон М. Георгиев и жена му провъзгласяват Вазов за народен поет в 1890 г. Там Вазов споделя в 1889 г., че е донесъл от Русия ръкописа на “Под игото”. Там се ражда идеята за списание “Денница”, което Вазов ще оглави. А М. Георгиев обещава да сътрудничи като белетрист. Без да има и един написан ред. Но явно със запас от идеи и сюжети и със самочувствие, че добре ще ги реализира.

Това, че М. Георгиев прописва проза късно, не значи, че ще я пише непрекъснато и с упоение. Напротив, писателят създава своите разкази и повести на пресекулки и в зависимост от обстоятелствата. А те, когато са благоприятни за литературата, са безпарични за автора, трудно преживяващ от хонорари. А когато са щедри към кесията, са бедствени за вдъхновението. Подем М. Георгиев изживява за кратко след началото на 1893 г., защото министър-председателят Ст. Стамболов го уволнява от правителствена служба. По всяка вероятност - вбесен от посланията на разказа “С тебешир и въглен”. Но на М. Георгиев му предстои да изпита крайната отмъстителност на нашенската власт, неспособна да приема казаната в лицето й истина. Две години - 1893-1894 г., литературата  е единственият му приходоизточник. Което води само до един радващ резултат - родени са класически за българската литература /разбирай също - актуални и днес!/ разкази като “Бае Митар Пророкът”, “Мола Мутиш бег, колаговският господар”, “От зло на по-зло” и др. Наред с това са създадени и герои, чиито имена само по неизвестни причини не са станали нарицателни като бай Ганьо, например. Такива са кметът му Клативрат, партийният агитатор Кочо Кюскията и др. 

След мъките финансови М. Георгиев се приобщава към политиката. Ако това ви звучи лошо, не го приемайте като единствен мотив, както си е. Тъй или инак от 1894 г. за него следват 3 години като първи секретар на легацията ни във Виена /Австро-Унгария/ и две години като дипломатически агент /посланик/ в Белград. Отзивите на чуждите политици и дипломати за дейността му са блестящи. Но няма нито ред проза. Загубил е и литературните контакти. А си отива правителството на К. Стоилов, чийто абсолютен довереник е писателят. От 1899 г. е принуден да живее пак с хонорари и с една не много голяма пенсия - за всичките му изключителни заслуги към младото отечество.

Но честният патриот и ярък талант не мирясва. За да продължи литературната и обществената си мисия, избира вярната стратегия на материална независимост и на самостоятелна медийна борба. Продава голямата си къща на софийския булевард “Патриарх Евтимий”. С част от парите погасява задължения, с друга преживява голямата му челяд, а с третата купува ниви и парцели. В Горна баня /днешния софийски квартал/ построява и къща, и чифлик - с курници, със зеленчукова и овощна градина. И накрая - с теглен кредит с няколко съдружника, на 1.ХІІ.1906 г. започва да издава всекидневник - “Балканска трибуна”. Ден преди това напуска Народняшката партия, за да подчертае политическата независимост на изданието. Линията на вестника е борба срещу режима на княз Фердинанд и срещу корупцията. Самият писател е водещият изобличител, подкрепян от карикатурите на Иван Славов, прицелени главно във Фердинанд. Всъщност, вестникът става част от актуалното брожение срещу княжеския режим.

На което отговорът на властта е насилие. По традиция нашенска то е комбинация от физически /от неизвестни?! извършители/ и от законови действия с материални и морални последици. Боя изяжда карикатуристът Иван Славов. А няколко броя на вестника са конфискувани, което е сериозен финансов удар. На 21.І.1907 г. М. Георгиев е арестуван. От Черната джамия го пускат на 14.ІІІ. с. г. след изплащането на сериозна парична гаранция. След всички тези действия вестникът е обречен, макар и журналистическата съпротива да продължава. Свидетелства за това текст под карикатура след ареста на писателя. Текстът е обобщителен за съдбата на всеки честен ярко талантлив български литературен талант:

            Ако си баш калемджия -
            хайде в Черната джамия.

В тази обстановка логично се появява и измамникът. Не казвайте, че е случайно.Той е неизбежният плод на политическата и административната корупция. Уж добър познат на сътрудниците-издатели, той ги завлича с цял вагон хартия. А като техен кредитор дава ход на съдебни полици и дела. Те се оказват насочени само към М. Георгиев, който се оказал единственият от съдружниците собственик на имот по документи. Другите своевременно прехвърлили своите на жени, братя и други близки. Вестникът спира на 22.І.1908 г. А на следващата година кредиторът става собственик на горнобанския чифлик на писателя. Който взема на двойно по-ниска цена, на която скоро след това продава.

И така - в 1908-1909 г. М. Георгиев е вече свършен като писател. /Остават ненаписани множество разкази и повести и нереализирана драматургичната му дарба./ А скоро - в началото на 1911 г. - и като човек. Получава инсулт, който превръща жизнерадостната и енергична личност в бледа сянка. Материалната помощ и грижовността на семейството отсрочват бързия край. Но той не е и толкова далечен. След още няколко инсулта и 11 месеца на легло той си отива на 14.ІІ.1916 г.

За да започне веднага неглижирането. Още на погребението. Там сред малцината присъстващи няма нито един писател. И никой в църквата и на гробището не произнася дума за изпроводяк. За човека с множество заслуги пред Отечеството. За което е получил рани - от Него и от княза /вече цар/. Но Словото не може да бъде изтрито. Посягам към него, за да ви покажа, че този неизпратен по заслуги покойник освен литературен талант е бил и прозорлив мислител. След като в 80-те години на ХІХ век произнася суперактуалните и сега думи:

“Нам предстои една война не против един неприятел. Тя е война против сиромашията.” “Който ще завладее плуга на Балканския полуостров, той ще бъде неговия господар.” А вие, днешните българи, Мислете!

А достоен финал ще се яви откъсът от писмо от приятел на писателя до един от синовете му: “Не ще се роди скоро такъв честен и благороден човек!” Нима са били конспиративни тези думи, та никой не ги е произнесъл при явяването му пред Бога?!