Спаска Гацева

Тя угасна в Переделкино - световноизвестното градче на руските поети край Москва през ноември 2010 г. Поетът, който нежно и тревожно се вглеждаше с полегатите си прекрасни очи в тоя суетен свят, питайки: „Зачем все это?”, в годините на Перестройката написа в „Литературная газета”: „Писателят не вика, той пише.” Тя се застъпи в „ Ню Йорк таймс” за академик Андрей Сахаров с думите: „Страхувам се за този човек. И разбира се за човечеството.”
Отиде си полусляпа, а с нея и една цяла епоха. В деня на погребението й в московското метро хората от сутринта до вечерта слушаха нейни стихове, незабравимия й глас. Така Русия отдаде дълбоката си почит към великата Белла Ахмадулина.
….Помня я друга: жива, съвсем обикновена, със спортно кожено яке. Прие ни в московския си дом на улица “Воровски”20 в един късен следобед на 1975г. На вратата ни посрещна съпругът й, именитият художник Борис Месерер: „Тя малко ще закъснее. На запис в радиото е. В асансьорите сте се разминали с Евгений Евтушенко, донесе ни пътьом новата си книга “Отцовский след”. Жалко.”
Докато домакинята пържеше някакви кюфтета, ние с известно смущение подреждахме на широката дървена маса българско грозде и немска бира. На стената, забодено с кабърче, висеше стих, написан от нейната ръка:

Дом, как заблудный шар воздушный,
чтоб ты, о, гост мой, простодушный
чужбину неба посетил.

Домът й беше целият таван на кооперацията. И всичко наоколо беше светло. От далечния поток на Арбат изведнъж се озовах в свят, благословил почти небитието на предметите, разпръснати по многобройните му ъгли. Високият свят на нетленното. То не идваше само от богатата колекция от стари грамофони и ютии, от странните, почти фантастични ескизи на Месерер. Това бе високият свят на една висока гражданственост. На онова, което човечеството е наричало с почит през всички векове поезия.
И аз почувствах Белла. Белла от нейните ранни стихове:

Обичам мъжете сурови,
пробиващи стръмни гори,
и техният простичък говор,
лицата им чисти, добри;
и работата, за която
щом тръгнат с работния влак,
оставят навън светлината,
за да я постигнат пак.

Белла - от всичко онова, което щеше да създаде утре. Едно вдъхновено продължение на Ахматовското начало в съвременната поезия.
- В България бях преди осем години - каза тя - бих искала да я видя пак. Сигурно много се е променила.
Говорихме дълго, говорихме страстно, на мигове почти спорно за събития и поезия. За Булат Окуджава и Владимир Висоцки, за трудното битие на Новелла Матвеева и трагичното в дните на Юнна Мориц, когато домакинята внезапно ни зададе въпрос:„А какво сте чели от прекрасния Александър Межиров?”
“Нищо.”- смутих се аз, а и двамата ми немски спътници, с които усъвършенствахме руския си език в Московския държавен университет. Тогава тя, сякаш за себе си, безпощадно и взискателно настоя : „Поетите сме длъжни да познаваме всичко прекрасно.”
Думи - за всичко до тук и оттук нататък.
После асансьорът ме върна в широкия човешки поток на Арбат.
После - дълго мълчание, осветено от звездопада на битието ни - бяла територия на твоя несъздаден още поетичен свят. Светът, чрез който искаш да се докоснеш и да се слееш със светлата душа на земята, която те е родила.