Елена Алекова

За книгата на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил
„Боярин полковник Киреев и освобождение Болгарии”

Темата за приноса на руския народ в освобождението ни от турско робство занимава този учен мъж от ранна младост до днес. През 80-те години на миналия век той защитава в Московската духовна академия дисертация на тема „Участието на руската църква в национално-освободителното движение на българския народ през ХІХ в.” и получава научна степен „доктор на богословието”. А в интервю за сп. „Среща” преди известно време споделя, че темата го занимава и сега. На български книгата излиза във връзка с 130-годишнината от Освобождението на България. Тази година, в навечерието на 135-годишнината от обявяването на Руско-турската освободителна война, Варненското издателство „ДАНГРАФИК” я издаде и на руски.

_ _ _

Издаването на книги като „Боярин полковник Киреев и освобождение Болгарии” има особено значение в наше време. Основното: защото в нея историята, историческите факти и документи са представени предимно от духовна гледна точка. Духовна е призмата, през която и са тълкувани. Авторът е категоричен:

„Народ, ограничивающийся построением только гражданского и политического общества, не стремящийся осознать глубину и многообразие человеческой жизни, которые дает ему вера, не может в полной мере нести свою миссию в мире.”

Повечето историци у нас игнорират факта, че историята освен низ от събития, социални и военни катаклизми, периоди на затишия и разцвет е още и Път, осветен, по-точно предопределен, а още по-точно - движен от Духа. Че всичко, което се случва на този свят, е плод не само на обективни дадености и субективни обстоятелства, а и най-вече на духовни закономерности, възвишени висши предопределености, които незримо го управляват. И точно книги от подобно естество са твърде нужни на днешния българин, смазан от кризата, вклещен в капана на консуматорското общество, ошашавян непрекъснато от витиевати плиткоумности на всевъзможни социолози, политолози, политици и шарлатани, манипулиран от „журналисти човекоядци”, както тия дни чух да ги наричат. Такива книги са нужни на българина, за да го връщат към корена, към извора, към началата.
И още нещо си позволяват повечето историци, което е в противоречие и с етиката на научния работник, и с духа на историята. Опирайки се само на този низ от събития, катаклизми, затишия и разцвети, те интерпретират фактите и в зависимост от политическата конюнктура на деня изопачават историята до неузнаваемост. Драстични изопачения се появиха особено в началото на прехода. Тогава се сблъсквахме с такива „интерпретации”, че задълго не се съвземахме от изненада и срам.
В статията „За самоскопяването” например Върбан Стаматов посочваше като пряк виновник за падането ни под турско робство патриарх Евтимий, който подривал държавните ни устои „с амбицията (манията) си да направи непременно от Търново „трети Рим” и да разгромява всякакви „мъжеложци”, „скотоложци”, еретици, „вълци в овчи кожи”, варлаамити, ватикански рационалисти, привърженици на Аристотел, адамити, поклонници на камъни и дървета, проповедници на дивата разпуснатост и разврата…” (в. „Литературен форум”, бр. 19/1993 г.).
Христо Даскалов пък в статията „Крали Марко се бори с Бога и губи силата си” разширяваше сферата на пагубното въздействие на християнството, което според него довело не само до загуба на държавната ни самостоятелност и „подчинение на Турция с цел физическо оцеляване”, но и до „потъпкване на свободното развитие на либидото (жизнената енергия) от едно жестоко Супер Его (Бог в песента), готово да разруши всеки порив на инстиктите…” Въоръжен с учението на Фройд, Христо Даскалов смело обясняваше вярата на българите, че ще бъдат освободени от Русия, с това, че робството върнало българската психика „в примордиалното, примитивно инфантилно състояние на ранното детство”, когато майката (в случая Русия) и бащата („дядо Иван”) се грижат за оцеляването на детето, а освобождението окачествяваше като „едно от най-големите нещастия на българската национална психика” (в. „Литературен форум”, бр. 25/1993 г.).
Писателят фантаст Любен Дилов твърдеше, че с приемането и утвърждаването на православието като държавна религия у нас се ражда и постоянно възпроизвежда унижението. В крайна сметка, според фантаста православието е „една от най-затворените системи, тръгнала от Византия, за да стигне до уродството в комунистическото православие на Русия…” (в кн.: „Прераждането”, С., 1993, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”).
Дойде дори време, когато, в началото на столетието, президентът Петър Стоянов, по внушение на небезизвестен австрийски професор, призова в Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост българите да подискутираме за преминаването от кирилица на латиница, защото, видите ли, кирилицата пречела за свободното ни общуване с европейците и американците. И задискутирахме - оттогава, та до днес.
Споменавам точно тези, а не други интрепретации на историята и стъписващи откровения, защото следвам структурата на „Боярин полковник Киреев и освобождение Болгарии”. Защото съдържанието на тази книга не включва просто саможертвата на 6 юли 1876 г. в битката при Раковица (епизод от Сръбско-турската война от 1876 г.) на един руски офицер за поробените братя на Балканите и нейното огромно значение за освобождението ни, но и проследява доста голям отрез от историята на България, тръгвайки от приемането на християнството и новосъздаденото от светите братя Кирил и Методий славянско писмо. Верен на това да следва Духа, а не само Буквата на историята, авторът подчертава благодатта на вярата, която способства за превръщането на България не само в първата мощна държава на картата на Европа, но и в „държава на Духа”:

„Только когда болгарский народ старался следовать идеалам Христа и быть сплоченным, когда едины были верующие и духовенство, именно тогда и совершались величайшие в истории Болгарии события: Золотой век, Держава Духа, открывались просветительские школы в Плиске, Великом Преславе и Охриде (ІХ-Х в.), а Болгарская православная церковь была возведена в ранг Патриархии (927 г.), был учрежден Экзархат (1870 г.), происходило ее Возрождение (ХІХ в.), Объединение Княжества Болгарии и Южной Румелии (1885 г.) и пр.”

От тези думи на автора, приятели, не става ли по-ясна целта на „активни мероприятия” с днешна дата за дискредитирането на висшия клир у нас, след като в началото на новото столетие бе преодолян мътеният десет години разкол в Българската православна църква? Спомняте си, нали, и тогавашните сламени „компромати” на висши духовници. То обвинения ли не бяха, свързани със службите и комунистическата власт, инсценирани ръкопашни схватки ли не бяха, въздигането на лъжепатриарх ли, та дори през 2000-а бе узаконена втора православна църква у нас! Работата явно не опира само до разтурянето на БПЦ! Някой най-вероятно не иска чиста и силна, процъфтяваща България. Защото силна Църква означава силен морал и монолитно общество, което гради държавността върху устоите на вярата и на Духа. А защо ли България е трън в очите на силните мира сего? Може би тъкмо защото е „държава на Духа”! Докато Европа на Х век тънеше в невежество, православна България преживяваше своя Златен век на духовността, знанието и просветата. Когато България, благодарение на православието, светеше през ХІV век в своя втори Златен век, Америка още не беше открита от Колумб. Нима това се прощава? Когато агаряните унищожиха живота, изкуството и културата на България, къде изстраданият, но просветен дух намираше спасение и отрада? В черквите и манастирите! Тъкмо българското духовенство в непосилните векове на робството успяваше да съхрани българщината и духовността, да даде на роба упование и надежда за живот и освобождение, а когато се наложи, да грабне и оръжие за него. Което ще рече, че за България Църквата, като Организъм, е стълб на живота, гарант за нейното бъдеще. А това прощава ли се?…

_ _ _

Един от съществените мотиви в книгата „Боярин полковник Киреев и освобождение Болгарии”, подчертан още в самото начало, е мотивът за дълбокото сродство и родство между българския и руския народ, незримите духовни нишки, които опримчват и свързват историята на България и Русия през вековете:

„Только так - с верой в Бога - мы сможем понять, насколько близко исторически Болгария была связана с Россией, когда история одного государства была фактически продолжением другого. Божественный промысел соединил и объединил два народа для примера и в назидание другим народам и будущим поколениям, убедив нас тем самым в жизнеутверждайщим значении и потребности любви и взаимопомощи во имя Божие… Удивительным является тот факт, что расцвет культурного и политическото могущества одной страны совпадает с упадком и порабощением другой, словно один брат был призван прийти на помощь другому.”

Книгата е съставена от две части. В първата авторът посочва и аналитично разглежда факторите, способствали за освобождението на България: вярата в Бога и отправената към Него молитва; източните, Българската и Руската православни църкви, походната църква; политическото положение, Славянското общество, руското духовенство и периодичния печат. Във втората част става дума за подвига на полковник Киреев, за набирането и изпращането на руските доброволци на Балканите, за събирането на дарения и пожертвования изсред всички слоеве на руското общество. В раздела „Приложения” са публикувани документи, които илюстрират предшестващите авторски твърдения: кратка биография на Николай Киреев, грамота на Константинополския патриарх Дионисий ІV до руския цар Алексей Михайлович и царица София, възвание на Санкт-Петербургския славянски благотворителен комитет, молитвено прошение на Екатеринославския и Таганрогски епископ Теодосий от 8 август 1876 г. и др.
Всичките си твърдения авторът доказва убедително, проследявайки историята на България и Русия с непреднамерено око и чисто сърце. Без интерпретации. Само с факти. Въобще цялата книга е построена върху фактите. Библиографията е изключително богата и нова, в известен смисъл неочаквана за българската историография. А това говори, че авторът не е пропилял времето си в Русия, а като истински ревностен изследовател на истината е търсел и намирал книги, вестници, документи и всевъзможни архивни материали, свързани с темата, която непрекъснато е държала будни и съзнанието, и сърцето му.

_ _ _

Като дете, освен че си хапвах филийки, намазани с олио и поръсени с червен пиперец, си задавах въпроса защо българите очаквали да ги освободи „дядо Иван”? Кой собствено е бил този „дядо Иван”? Казваха ми: „Русия”. И толкоз. Все едно се разбираше от само себе си. Но откъде-накъде - Русия и… „дядо Иван”? И въобще - откъде-накъде Русия, а не, да речем, Франция, Англия или… Америка (което според някои би било най-добре)? В тази книга открих най-после отговора. Да оставим за миг дружбата и родството… Всичко тръгнало от приумица на новопомазания през ХVІ век руски цар Иван Грозни, който, като единствен православен цар в Европа, пожелал да стане приемник на византийските императори. Константинополският патриарх го признал за техен потомък и изпратил окръжно послание до всички архиереи да го споменават в молитвите като цар и господар на православните християни. Така името на цар Иван Грозни се заспоменавало и в българските черкви. Така се стигнало до… „дядо Иван” и упованието. Най-интересното обаче е, че въпреки осъществяването на тази приумица, нито цар Иван Грозни, нито по-сетнешните руски царе имали ни най-малко намерение да превземат Константинопол и каквито и да е териториални претенции, свързани с Византия, макар че в грамотата от Константинополския патриарх все пак се говори за надеждите на източноправославните църкви руският цар да избави християните от „скверните варвари”. Дори в по-късна грамота (на Константинополския патриарх Дионисий ІV от втората половина на ХVІІ век до цар Алексей Михайлович) призивите стават все по-настоятелни:

„Все благочестивии святаго вашего царствия ожидают: сербы и болгары, волохи и мултяне, вышние и нижные Мисии, востаните убо и не дремлите и приидите, во еже спасти нас…”

Това - в отговор на онези, дето непрекъснато се задавят в „имперските ламтежи на Русия”, и в отговор на онзи „фройдист”, дето смяташе, че робството върнало българина „в примордиалното, примитивно инфантилно състояние на ранното детство”. Излиза, че половината свят се бил вдетенил, начиная от българите, минавайки през сърбите, гърците и стигайки до Иерусалимския, Молдавския и Антиохийския патриарси и до монасите от Атон, присъединили се към мисията за освобождение на православните църкви от агарянската напаст, защото всички те - целият православен свят! - се уповавали на руския самодържец и на Русия!
И нещо удивително, което научих от книгата: как, по същество, без наличието на bТV, CNN, интернет и фейсбук всички граждани на Русия, и в най-затънтените краища, са получавали регулярно вести за страданията и воплите на поробените християни! Ставало е чрез руските архиереи, йереи и дякони! Примерите, посочени от автора, са безброй. Пресата също има своето значение, разбира се, но то е несравнимо с повседневната работа на руското духовенство.
Волята на руския народ за освобождение на българите възраства неимоверно след нечуваните жестокости при потушаване на Априлското въстание и след ненавременната смърт на полковник Киреев. Извикват умиление онези руски жени, които, докато произвеждали бинтове, слушали за жестокостите и издевателствата над поробените и плачели. Така бинтовете, изпращани за Балканите, били пропити със сълзите им. Към всеобщия подем на руския народ за освобождение на братята не останали безучастни дори каторжниците и просяците край църквите. В този подем хората били движими най-малко от материални интереси. По свидетелствата на Достоевски дори руската интелигенция била в недоумение, наблюдавайки тези непридвидими от нея състояния на народния дух. В реч след гибелта на полковник Киреев вицепрезидентът на Московския славянски благотворителен комитет също откроява тази зашеметяваща новост в самосъзнаването на руския народ:

„…каким-то откровением сердца народ разом усвоил себе, не мудрствуя лукаво, весь мир истинно славянского, т.е. православного братства. Он как-то разом перешагнул через все географические и иные научные трудности, да и ступил, как ни в чем не бывало, на путь своего исторического призвания…”

Така на преден план мощно се откроява основният мотив на книгата: онова взривно духовно израстване на народа, в което той внезапно и напълно осъзнава своята историческа мисия. В крайна сметка, подтикван най-вече от тази всенародна воля, руският император обявява война на Турция. Какви тук непомерни геополитически и имперски интереси? При това -

„Помните, что вы отправляетесь ныне не для того собственно, чтобы воевать с турками и убивать их, но для того, чтобы оказать помощь и защиту нашим братьям-славянам, против тех из них, которые ныне так преследуют, разоряют и мучат славян, что, кажется, хотят совершенно истребить их, а вместе с ними уничтожить и православную веру в их краю.”

С тези думи Донският архиепископ Платон изпращал руските доброволци на Балканите.
Авторът убедително ни внушава, че в Руско-турската освободителна война родствената, религиозната и духовната връзка между двата народа - българския и руския, се скрепява и освещава и от родството на пролятата кръв.
И затова са и нужни на българина днес книги като „Боярин полковник Киреев и освобождение Болгарии”, за да не забравя, че не само със и заради единия хляб живеят човек и народ, но и за да осъществяват по Висш промисъл много по-важна и висока мисия на този свят.

_ _ _

И на този фон да се пренесем в следосвобожденска България…
Русия никога не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове, каквито станаха българите веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!… Своя нов живот след освобождението те започнаха именно с това, че си изпросиха от Европа гаранция и покровителство за своята свобода, и въпреки че в концерта на европейските държави беше и Русия, те направиха това именно за защита от Русия. Те, разбира се, започнаха с това, че вътрешно, не съвсем открито и гласно, обявиха пред себе си и се заубеждаваха, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив, при сключването на мира с намесата на европейския концерт едва са се спасили от властолюбието на Русия, че ако Европа не се е намесила, Русия, отнемайки ги от турците, веднага би ги погълнала, „имайки предвид разширяване на границите си и основаване на велика Общославянска империя за поробване на славяните от алчното, хитро и варварско великоруско племе”… Те не бяха в състояние да признаят безкористието на Русия и великото, свято, нечувано в света издигане от нея на знамето на най-великата от онези идеи, с които човек живее и без които човечеството, ако тези идеи престанат да живеят в него, се вкочанява, осакатява и умира в язви и безсилие… Те издигнаха като политическа, а след това и като научна истина, че ако през тези сто години я е нямало освободителката Русия, те много отдавна сами са щели да се освободят от турците със своята доблест или с помощта на Европа, която, пак, ако на света я е нямало Русия, не само не би имала нищо против тяхното освобождение, но и сама би ги освободила. Това хитро учение неизбежно се разви в научна и политическа аксиома. Нещо повече, даже за турците започнаха да говорят с по-голямо уважение, отколкото за Русия… О, не става дума за отделни лица: имаше такива, които разбираха какво значение е имала, има и винаги ще има Русия за тях. Те проумяха цялото величие и цялата святост на делото на Русия и на великата идея, чието знаме тя издига пред човечеството. Но тези хора, особено в началото, бяха такова нищожно малцинство, че бяха подлагани на присмех, омраза и даже на политическо преследване… Освободените българи с опиянение се втурнаха в Европа, до загуба на своята самоличност се заразиха от европейските форми - политически и социални… И т.н., и т.н.
Може би вече се досещате. Този опус за следосвобожденска България е перифраза на провидчеството на Фьодор Михайлович Достоевски „Една съвсем особена думичка за славяните, която отдавна ми се искаше да кажа” (вж. Дневник на писателя, глава втора, III от ноември 1877 г.) с обръщане на бъдещото глаголно време в минало свършено време. Да ви звучи познато като история? Затова и е наричан Достоевски провидецът на Русия.
И на този следосвобожденски фон е особено важно, че тъкмо днес, в предрожденственската вечер на 14 декември 2011 г., сме се събрали тук, в Руския културно-информационен център, за да поговорим за чудесната и многополезна книга на митрополит Кирил, един от онези, които проумяха „цялото величие и цялата святост на делото на Русия и на великата идея, чието знаме тя издига пред човечеството”, и затова (също!) бяха подложени на присмех и омраза, дори на политическо преследване…
Разбира се, след като обърнах провидчеството на Достоевски за освободените славяни от бъдеще в минало време съпоставимо към българите, бих искала да подчертая, че българският народ като цяло винаги е бил признателен на Русия и е обичал братята си освободители. Цяла България е осеяна със знаци на признателност - паметници, храм-паметници, названия на селища, площади, булеварди, улици. Тъкмо З март, датата, на която е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя, е национален празник на България, на който честваме освобождението ни от турско робство. Да не говорим за безчетните произведения в сферата на изкуството и културата. Тази признателност към Русия е горяла, гори и ще гори в сърцето на всеки трезвомислещ българин. Недоуменията защо е така и как така ще ги оставим на интелигенцията. Явно не само от времето на Достоевски, но откакто се е появила, интелигенцията все е в недоумения относно народните дела, чувства и озарения.
Благодаря на всички участници и на всички вас, че сте тук!

Национален литературен салон „Старинният файтон”
14 декември 2011 г., Руски културно-информационен център