Панко Анчев

1.

Да проследим как и за колко време българският свят се обуржоазява напълно, означава да изучим цялата негова модерна история  от Ренесанса насам.

Процесът на обуржоазяване на нацията и на целия български свят, е много сложен, продължителен и изпълнен с множество исторически премеждия. Той не е изследван в неговата цялост, а само в частта му на икономическите преобразявания и появата и утвърждаването на буржоазията като класа. В своята книга „Що е социализъм и има ли той почва у нас?” Димитър Благоев направи пространен и задълбочен анализ на промяната в икономическата ситуация в България с налагането на индустриалното производство и раждането на пролетариата заедно с буржоазия като класа, призвана да извърши социалистическата революция. Обуржоазяването обаче не е само производство и икономически отношения, а нов начин на живот, ново устройство на обществения организъм, ново мислене, нов морал и възприемане на света. Това всъщност е истинската буржоазна революция, по-мащабна и значима от самото насилствено взимане на политическата власт от новата основна класа.

Ренесансът отвори нова, коренно различна от всички останали преди, исторически епохи и социално-икономически системи, като постави живота на нови материални и идейни основи. Никога преди Ренесанса хората не са живели извън вярата и религията. Атеизмът е непознат до модерната епоха. В каквито и отношения да са се намирали църквите и държавите, било е невъзможно да се излезе извън религията и религиозното съзнание. Ренесансът разколеба това съзнание и отдели църквата от държавата, изведе човека от храма и молитвата и го превърна в личност, която се осъзнава като стояща над Бога, а политическата идеология - над  религиозните учения.  

Буржоазният свят е особен свят, който се отличава не само по своя атеизъм, секуларност и неоезичество. Той е подвижен, агресивен с извоюваната от съставящите го личности свобода и неприкосновени права и с присъщата му предприемчивост и стремеж към печалби. Взаимоотношенията между хората са съсредоточени в покупко-продажбата на работната сила, т.е. с правото на свободна воля да живееш и работиш там, където желаеш и ти е по-изгодно, а не да си закрепостен към един господар-работодател и владетел на душата и тялото ти. Новият тип свобода променя всички останали категории на обществения живот, изпълва ги с ново съдържание. Но тя подбужда човека към непокорство, революционизира го, кара го да бъде непримирим към обществените несправедливост и му внушава отговорност за съществуването на тази несправедливост. Сега вече всичко се движи, променя се и главното действащо лице е личността, която е свободна по право, поради което не признава никакви форми на тирания и потискане на личната и обществената воля.

За да се обуржоази един национален свят, е необходимо да се е появила буржоазната класа и тя да определя правилата на съществуването. Димитър Благоев доказваше в своята книга наличието на такава класа със статистически данни за утвърждаването на новия тип икономически отношения. Още със своята поява буржоазията  въвежда тези правила и ги налага последователно, упорито и дори агресивно и жестоко. А и те са лесни за приложение и следване, защото значително опростяват живота, придават му повече удобства, като задоволяват страстите на тялото и притъпяват терзанията на душата. Буржоазният човек е много повече телесен, отколкото духовен.

Но той не става изведнъж такъв и не заживява по новому в един определен миг. Дълъг е сложен е този процес и е свързан с постепенни натрупвания и изменения в общественото съзнание и начина на живот. Но ние обикновено не забелязваме промените, които все пак са видими и са запечатани в снимки и творби на литературата и изкуството, защото не обръщаме внимание на този процес, подценяваме значението му като изключителна характеристика на българския свят.

Българската възрожденска литература показва как българинът се променя и постепенно се превръща от средновековен селянин в модерен буржоа, бюргер - колкото и невероятно да звучи и изглежда това. Превръщението става бавно, но в условията на чуждото робство и прекалено бавното реформиране на чуждоезиковия и иноверски свят прави редица явления в него уродливи и смешни. Западът се повтаря в България като „криворазбрана цивилизация”, предизвикваща усмивки и умиление днес, но тогава това е било мъчително усилие да се преодолее по-бързо изоставането (а то се е осъзнавало като голямо социално и национално зло!) и по-бързо се постигне онова, което там вече дава обилни плодове. Но „криворазбраната цивилизация” не би била възможна, ако реално не се извършваше тази промяна и ако съзнанието на българина не се преобръщаше и на мястото на смирения човек не се явяваше алчният и не търпящ задръжки буржоа, който вярва единствено на себе си. Сега именно е времето, когато по-повратливият и по-предприемчивият, този, който не се бои от насмешките и подигравките, ще заеме първото място и ще постави останалите под себе си. Но най-напред той трябва да „убие роба в себе си”. „Да убиеш роба в себе си” не означава непременно да придобиеш съзнание за необходимостта от национално-освободителна революция, а да станеш чорбаджия, т.е. господар на тези, които ще ти продават своята работна сила и ще се трудят за тебе и твоето богатство. Това съзнание не ти е дадено „по рождение” и наследство, а трябва постоянно да се взима и доказва.

Ала социалното и духовното преображение не е само „криворазбрана цивилизация”, а и създаване на нов тип общество с нови обществени връзки, нови институции, трудови взаимоотношения, ново разделение и начин на живот. Човекът става все по-самостоятелен и живеещ чрез егоизма си. Егоизмът е двигателят на неговия живот, защитната броня срещу набезите на природата и обществото върху него, условието, без което няма да успее да се пребори за водещото си място. Той го кара да отхвърля зависимостите, да бъде непокорен и да желае промени, каквито никога преди не са се извършвали.

Благодарение на това, че вече се е обособила самостоятелната личност, която може да живее сама и сама да решава собствените си проблеми, стават възможни и новите общности между хората - общности, основани на еднакви интереси и желания, на сходни виждания за света и културни предпочитания. Обединяват се хора с еднакви професии, вярващите в енорията; създават се читалища, които са нова форма на демократични събрания. Свободните хора търсят път един към другиго, за да отстояват човешките си права. Средновековният човек няма такива потребности.

Важен белег за обуржоазяването на човека и личността е непокорството срещу властта. Понеже личността се чувства и осъзнава все повече като свободна, тя не понася и несправедливата власт, която й отнема изконни права и свободи. Непокорството ражда революция. Властта вече не е от Бога и може да бъде оспорена и свалена. България зрее за революция през втората половина на 70-те години на ХІХ век. Тогава вече личността се превръща в бюргер и упорито недоволства срещу потисника-иноверец. Разбира се, тази зрелост не е пълна и във всички краища на българските земи, поради което и самата революция се бави, движи се мудно, въстанията се провалят, четите не се приемат с охота и с готовност за бунт. Но има условия за агитация и осъзнаване това, което идеолозите проповядват. Родени са вече тези, които ще вдигнат народа и ще изпълнят светлата мечта на преп. Паисий за българска национална държава.

2.

Захарий Стоянов и неговите „Записки по българските въстания” са едни от най-сложните, дълбоки и противоречиви явления в българската литература и култура от последната четвърт на ХІХ век. Самият писател и неговият велик талант още не са разгадани и обяснени в цялата им сложност и дълбочина. Литературознанието е подведено от житейската съдба на Захарий Стоянов и заради нея му приписва качества и особености, които не са му съвсем присъщи. Той живее в една епоха, но принадлежи на следващата и това обърква изследователите, които бързат да се измъкнат от сложността на явлението с формулиране на привидни белези. И тъй като неговата основна тема е въоръжената борба на българите за национално освобождение, му се приписват оценки и особености, присъщи на Иван Вазов и другите автори, пресъздали и възпели тази борба. Но ако много внимателно четем творбите на З. Стоянов и особено „Записки по българските въстания”, ще видим, в края на краищата, че покрай усилията, уменията и постиженията му в точното и вярно изобразяване на събитията в българските въстания против османската власт има и още нещо изключително важно и съществено, което у другите автори на тази тема (включително и Иван Вазов) напълно липсва или е показано не така отчетливо: обуржоазяването на българския свят, промяната в човека, раждането на буржоата в България.

Най-често „Записки по българските въстания” се определя като национален епос, но аз не приемам това определение и дори го намирам за напълно погрешно. „Записки…” изразява по-късен спрямо времето, което пресъздават, начин на мислене и възприемане на света; те съдържат не идеите от втората половина на 70-те години на ХІХ век, а от времето, когато са писани. Т.е. от края на 80-те години на века, след Освобождението. В книгата се проследяват събития, свързани с национално-освободителната революция, но точно поради това се сблъскваме с идеите на модерното време и буржоазното устройство на обществото и държавата. Събитията са интерпретирани и оценени съобразно тези идеи. Това е изключително важно обстоятелство, даващо верния  ключ за разбирането на този велик наш писател. Светът в „Записки по българските въстания” е друг, не този, който реално е бил по време на описваните там борби. Разликата в подходите между „Под игото” и „Записки по българските въстания” е поразителна, защото двете творби изразяват различни епохи в българското историческо развитие. Още по-удивително е, че тези епохи протичат успоредно една на друга и в едно и също време, което показва как се движи българската история от края на ХІХ век, с какви темпове се извършват идейните преображения и  как се променя човекът и светът, в който българинът живее.

Захарий Стоянов показва разпадналото се Вазово колективистично общество,  обзето от буржоазен индивидуализъм, вътрешни раздори и конфликти без решения. Вътре в това общество се води остра и непрестанна борба за надмощие, за абсолютна власт и подчинение. Липсва хармония, разбирателство и съдружие. Дори и в революционните комитети взаимоотношенията са поставени не върху принципите на разбирателството, а (противно на демократизма на времето) на абсолютната власт на най-силния. В тях цари постоянно подозрение, извършват се предателства, непрекъснато се появяват раздори. Личната воля иска да се наложи, а не се смирява и подчинява.

Но революционните комитети са общества, които се съставят от личности, принадлежащи на други общности. Тук те идват, обладани от една идея и жажда за по-пълно самоосъществяване. Обзетите от революционната идеи хора трябва да й се отдадат изцяло, да се слеят с нея и дори да престанат да имат собствена воля.

Захарий Стоянов не случайно разказва неизброими случаи на предателства и страх сред българските революционери. Много показателни са споровете и конфликтите между апостолите, за драмата на събранието в Оборище, за следосвобожденските първенци, докопали се незаслужено до властта. Т.е. за раздори и социалната дисхармония. Докато Иван Вазов в „Под игото” показва точно обратното. В неговия роман предателствата се осъждат и презират и се броят на пръстите на една ръка. Страхливците също. Там няма конфликти, защото обществото му е колективистично, патерналистично дори, макар да протича процес на обуржоазяване и да се забелязват пропуквания в единството. В света на Вазов въстанието е радост, вдъхновение, ентусиазъм, празник, опиянение, а у Захарий Стоянов - работа, труд, конспирация, власт, сблъсък, страдания и трагедии.

3.

Още в първата глава на „Записки по българските въстания” Захарий Стоянов описва променения  български свят: „Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение” - така Захарий Стоянов ни въвежда в света на котелските и медвенските овчари, в който той е израснал. Но „дебелото невежество и простотия във всяко отношение” е оценка на възрастния човек, преминал през множество житейски изпитания, вкусил от сладостите и горчилките на отечеството и Европа, прочел много книги, овладял чужди езици, участвал в политически битки и във всичко това достигнал до свое разбиране на живота. Но както го описва, овчарският свят е напълно хармоничен, функционален, изграден върху строги принципи, пронизан обаче от измененията, настъпили в българския бит. В него са се появили пукнатини. При това сериозни. В него вече има хора,които са недоволни и несъгласни с основните му принципи. Несъгласието поражда неподчинение - нещо немислимо в патриархалния бит. Там вече не вярват в установените правила и принципи - особено в тези, които църквата е предписала и които са следвали без никакво съмнение в продължение на векове.

За Захарий Стоянов „дебелото невежество и простотия във всяко отношение” е сляпото подчинение. То е робско и недостойно, защото доброволно се отказва от правото по рождение на свобода и унизява човека, не му дава да живее нормално и да получава това, което му се полага като човешка личност. И ето, новото съзнание вдъхва сили и решителност у младия Захарий Стоянов да се възпротиви на реда и да пристъпи  изконните му норми и дори да дръзне срещу бащината воля. Обуржоазяващото се съзнание е против старото и страстно желае ново битие, на което да е единствен собственик и господар. Никакво смирение. Всичко, което проповядва смирение (а това е християнството), е „бабини деветини” и „дебело невежество”. Невежеството става главен враг на новия човек, защото е причината за робството и нежеланието да бъдеш свободен.

Невежеството постепенно се разбулва и у някои души се промъква съмнението, че статуквото не е нормално и може да бъде променено; че сляпото подчинение не е основа на ред и сигурност, а на използване от по-силния и по-богатия. Самият Захарий (Джендо) отказва да се подчини на баща си и поема по свой път, воден от жаждата да учи и знае повече. Това е „велика” социална революция в българския свят. Рационалният ум се проявява на примитивно равнище, но е достатъчно силен, за да разбере, че му трябват нови знания и че тези знания не са в старите книги, които овчарите четат по принуда и от простотия.

Да се възпротивиш на волята на баща си, не е обикновена смелост и героизъм, а истинска революция. То е отказ от системата на живота, от законите, по които е устроено обществото и в които българският свят съществува. Не е достатъчна силна жажда за знания и решителност. Необходимо е ново съзнание за ненаказуемостта на постъпката, за нейната правилност и изключителна потребност. А и честолюбието надделява над смирението и послушанието. Отречен е изконният ред! Средновековният свят се разпада неудържимо.

 Когато нашите възрожденци (а и ние днес, повтаряйки техните заклинания) призовават народа „да се събуди”, трябва да разбираме, че те искат от него да преодолее и отхвърли съзнанието си за подчинение на властта, да признае властта като потисническа и незаконна, не от Бога. Идеологията на всяка революция се състои в това да убеди хората да не се подчиняват, да се избие страхът им от наказание заради отказа от подчинение и непризнаване законите и правилата. Това не е никак лесна задача. Но е най-важната. Революцията най-напред трябва да даде кураж на тези, които преди не са смеели дори да помислят за несъгласие и бунт. Когато човек реши за себе си, че несъгласието и бунтът срещу началството не са грях и че дори са необходими, за да се възстанови справедливостта, той вече е истински буржоа и никога няма да пожелае да живее по старому.

Захарий Стоянов силно експонира различията между примирилите се с робството овчари и самия него, за да покаже колко бавно и мъчително протичат измененията и преобразованията, колко дълбоко е заседнало средновековието и какви усилия са необходими, за да се наложи новото.

4.

Българската революция се развива и зрее с такива темпове и с такава скорост, с каквато се обуржоазява българският свят. За да се осъществи, тя поставя доста важни и винаги  радикални условия. Първото и най-важното: българите да се отърсят от миналото. Не от историята, а от „старото” мислене, навици, предразсъдъци и вяра. Миналото се представя като славно, но за да бъде показано като такова, то е „гримирано”  в буржоазен стил и вкус. Неговата слава е в това, че държавата ни е била силна и се е противопоставяла на Византия. Сега трябва да се противопоставим на гърците, които се идентифицират с ромеите в империята. Имали сме царе, които са дръзвали да оспорват първенството на големите владетели и империи. Тогава защо да не го направим и днес? Имали сме храбри войни, за които смъртта за отечеството е благо. Такива ни трябва и днес. Но се премълчава за множеството манастири, за апостолите на християнството, за високото изкуство, за културата и постиженията на българския ум. Днес са необходими практични и светски знания, а не апология на православието, не монаси и молитвеници („Свободата не ще екзарх, иска Караджата”).  

С религиозното си съзнание Средновековието пречи на Възраждането. Не можеш да искаш революция от човек, който се смирява и моли, който трябва да прости и обича врага си, за когото неподчинението и отговорът на злото със зло е грях. Затова българинът трябва „да съблече Средновековието” и „се облече във Възраждането и революцията”. „Да съблечеш Средновековието” означава да се откажеш от християнството и да повярваш в себе си. Новият човек трябва да е силен, решителен, безумно смел и готов на саможертва заради свободата. Свободата е истинският бог на възрожденския буржоазен българин. Революционната идеология е религията на буржоазната епоха в България. Захари Стоянов внимателно и последователно проследява протичащия пред очите му процес на смяната на епохите в отделния човек и в обществото.

Новият нравствен идеал е революционерът. Но революционерът е конкретен човек от плът и кръв; той живее сред останалите, понякога е незабележим и с нищо не показва, че е различен. И точно поради това е идеал, защото което е той, може да бъде постигнато и от всички - ако живеят и мислят по новому. В такъв идеал Захарий Стоянов въздига Ангел Кънчев.

Сцената със самоубийството на Ангел Кънчев, на която писателят е свидетел и която описва живописно и трагично, съдържа всичкия дух и идеология на обуржоазяващия се български свят. Ангел Кънчев е като всички останали, но се отличава от тях по това, че е способен сам да сложи край на живота си, за да не се предаде жив в ръцете на врага и със смъртта си да предпази делото и даде пример на другите. За него това не само не е грях (за християнина и за човека на Средновековието самоубийството е непростим грях), но е добродетел. И Захарий Стоянов издига тази добродетел до равнището на най-висше качество за един нов човек. Животът е твой и ако си се обрекъл на делото, можеш да се лишиш сам от него. И то не от отчаяние или от безумие, а напълно съзнателно и гордо. Съзнанието за живота и отношението към личния живот вече не са християнски, а напълно езически и рационалистични, буржоазни.

Почти езичници и напълно буржоазни хора са възпетите от Захарий Стоянов монаси и свещеници. Те носят расото си като прикритие на истинската си народополезна и опасна служба, за да заблудят властите за революционната си дейност. Добър християнин е този, който под расото носи оръжие и умее да си служи с него по-добре отколкото да се кръсти и благославя народа; който проповядва свободата и революцията, а не смирение и вяра в Бога. Захарий Стоянов достига дори до богохулство и пълно десакрализиране на Божиите служители. Това е типично буржоазно отношение към църквата и свещениците, проявено още в зората на западноевропейския ренесанс и дошло в нашето възраждане.

Българското буржоазно езичество, разпространявано през Възраждането, има един бог и това е революцията. По това доколко един човек участва или помага и симпатизира на революционното движение се съди и за самия него, за неговите добродетели и надеждност. Тук също има степени на „съвършенство”, прилагани по вътрешните критерии на конспирацията и революционната самоотверженост. Понеже целта оправдава средствата, колкото повече материални и духовни ресурси и усилия влага един човек в борбата, толкова и оценката за него е по-висока, достигаща дори до провъзгласяването му за светец на националната свобода. Това е важен и интересен институт на буржоазната революция (заимстван по-късно и от социалистическата), чийто произход е от християнството. Неоезичниците и атеистите също имат религиозно съзнание и то е много по-фанатизирано от съзнанието на християнина, защото революцията иска радикално мислещи, чувстващи и действащи хора, достигащи до крайност в постъпките си.

В ранг на светица Захарий Стоянов провъзгласява баба Тонка. При всичките страдания, които изтърпява в личния си живот, тя остава несломима, твърда, силна. Личното страдание я измъчва, но баба Тонка се е посветила на висок обществен идеал, заради който това страдание е само път към осъществяването на идеала. Нищо не може да попречи на тази личност да върви към целта, щом смята, че тя е важна и голяма. Никакво смирение.  А каква само изобретателност, каква енергия и хитрост, за да преодолее мъчителите на децата си и да даде облекчение на жертвите. Тя пренебрегва собственото си страдание, за да извлече всичките си сили и вдъхне сили у младите за тяхната (и нейната) борба. Баба Тонка не се моли;  тя просто дава личен пример с твърдост и непоколебимост. У нея няма никакво съмнение. Дори смъртта на синовете й не я сломява. Такава я показва Захарий Стоянов, за да подчертае какво е нужно днес.

5.

Голямото писателско постижение в „Записки по българските въстания” е образът на Георги Бенковски. Захарий Стоянов по начало е велик майстор-портретист и биограф. Блестящи са образите на Ботев, Левски, Любен Каравелов, интерпретирани от него в книгите, посветени на живота и делата им. Но Георги Бенковски е ненадминат по сила на внушение и като средоточие на всички качества, които новият българин притежава и е длъжен да притежава.

Георги Бенковски е първото и най-ярко проявление на лидера и властника в модерната българска история. Преди него бяха водачите на църковната борба. Те поставиха основата на българската държавна власт, като показаха, че тази основа трябва да е съборността, т.е. парламентаризма. Или по-точно: събиране, отчитане и следване на народната воля. Те просто изпълняваха тази воля, макар в определени моменти да я насочваха насила, за да ускорят действията на самата борба и по-бързо да достигнат до успешния край. Но сред тях нямаше един, който да е над всички и който да взима окончателното решение. Решенията бяха общи и по общо съгласие  както на целия участващ в борбата събор, така и на естествено оформилото измежду членовете му ръководно ядро. Това ядро бе конкретният изпълнител на естествено оформилите се решения и необходими действия.

Борбата за църковна независимост бе борба за признаване на нацията и очертаване реалните граници, вътре в които трябва да се разположи националната държава. Тя е буржоазно дело, плод на буржоазното несъгласие и неподчинение на статуквото от средновековието, отхвърляне на църковната власт и практически отделяне на църквата от държавата. Българската секуларизация трябваше непременно да мине през схизмата, за да се подчертае примата на светското над духовното. Но на светската държава й трябваше силата на църквата, за да вземе от нея йерархията и чинопочитанието, а това означава да копира модела на нейната власт и чрез тази власт да я подчини за своите цели и нужди. Такава борба не може да се олицетворява от еднолична власт и затова я няма.

Втората фаза на национално-освободителната революция изисква друг тип организация и друг тип власт и хора. Започва война за държавата. Самата държава, която вече се е родила в умовете и сърцата на хората, започва битка за себе си. А тя не е  песен или забавление. Тя е сблъсък между властите, в който побеждава по-силната.

Властта в буржоазната епоха трябва да се държи и съхранява постоянно. Тя се дава, получава и извоюва. Но винаги е по презумпция ограничена, тъй като е основана на всеобщата воля, произлиза от народа и принадлежи на народа. Буржоазната власт не бива да бъде самодържна, абсолютна, неконтролируема. Тя трябва да отрече абсолютната власт на средновековния владетел и да покаже, че всеобщото избирателно право излъчва власт на народа и за общото благо, а не само за господстващата класа.

Затова и властта се възлага ограничена на всеки, който получи доверието на избирателите. От там насетне според обстоятелствата и обществено-политическите необходимости се разиграват различни варианти, най-честият от които е узурпирането или поне правене на опити за узурпация на властта чрез различни форми на диктатура.

До Бенковски, както вече стана дума, няма нужда от силна и отчетливо проявена българска власт. Тъй като Априлското въстание е „държавно дело”, водачът на въстанието по същество е ръководител на политическата държава. И той трябва да създаде и поддържа живи и функционални нейните структури, да мобилизира населението и го вкара в строго определени рамки и задължения. Георги Бенковски обаче усеща, че за нацията не е достатъчно да има една обединителна идея, каквато е свободата и националната държава. Необходима е и личност, която да подтиква, осъществява и олицетворява това единение. Без такава личност идеята е вяла и трудно осъществима. Държавата не се изгражда върху ентусиазъм и любов, а върху правила, закони, институции и авторитет. Понякога, колкото и парадоксално да е на вид за буржоазната демокрация, авторитетът дори е над всичко! 

Узурпирането на властта или разширяването на властовите пълномощия и въвеждането на диктатура по правилата на буржоазната демокрация е нарушение на нейните принципи, но е често срещано явление - особено там, където трябва да се преодолява политическа и икономическа криза. Избраният да властва винаги изпитва потребност от повече власт и е неудовлетворен от това, което му е дадено. Той не се чувства сигурен, тъй като му е даден мандат за точно определено време, след което властта може да му бъде отнета и прехвърлена другиму. Затова и не е за чудене, че Георги Бенковски толкова дръзко упражнява властта, която няма по пълномощия, но която му принадлежи по силата на неговия дух и управленски умения. Забележителното тук е възхищението, с което Захарий Стоянов представя това узурпиране като проявление на величието на времето и гения на Бенковски. Възхвалата на силната личност и преклонението пред нея са едни от най-типичните проявления на буржоазния дух и разбиране за властта. На разпадащата се Османска империя се противопоставя жизнеността и здравата ръка на заченатата вече българска държава.

Буржоата обича да е сигурен и да знае, че собствеността му е неприкосновена и че за нея има кой да се грижи. И той мрази тази власт, която не го охранява и не гарантира успеха на предприемаческата му дейност. Той обича да бъде сигурен в живота и е готов да служи на всеки, който му осигурява сигурност и спокойствие, па било то и с цената на репресии и диктатура. Щом е силен властникът, значи е полезен и необходим. Буржоата ненавижда безредието и неспособния да въведе ред управник.  

Типично за този тип общество е обожанието на силния, подчинението с радост и удоволствие пред неговото могъщество и желязна воля. Сломи ли се тази добра воля, веднага настъпва обрат и могъщият допреди миг властник се превръща в жалък неудачник, изоставен от най-близките си сподвижници и поддръжници, изхвърлен и презрян от тези, които допреди миг му се кланяха и го боготворяха. Това не е национална, а социално-класова черта, проявление на обуржоазеността. Както властта не може да е вечна, така временна е и любовта и служението на нейния преходен носител.

Виждаме Георги Бенковски в погрома на въстанието. Изоставен, той вече не е тъй красив и обаятелен. Напротив, изпаднал е в отчаяние, в което дори не се мъчи да събере останките от предишната си власт. И никой не се чувства длъжен да бъде с него, защото властта се дава за определено време и само до края на това време е подчинението и съучастието. Мъка е да гледаш такъв човек и Захарий Стоянов е вложил голямо художествено майсторство, за да нарисува образа на изгубилия властта. Този образ в случая е трагичен, защото с властта на Бенковски приключва въстанието и  се проваля идеята за свободата. Личната трагедия е трагедия за цялата нация. Но все едно, нас сега ни интересува отношението на хората към падналия. Отношение, което представя една от формите на буржоазната действителност.

6.

Модерната епоха въведе категориите „чест”, „достойнство”, „вярност”, „саможертва за идеала”, за да даде ограничители и ориентири на новата личност в нейната вече нелимитирана  по природата си свобода. Щом си свободен от всякакви ограничения и сам на себе си ти си бог, тогава за какво ще живееш, какво ще те стимулира и изпълва с достойнство и смисъл. Тези категории запълват появилата се нравствена празнота, дошла със секуларизацията, рационализма и атеизма. Новият начин на живот изгражда своята нравствена парадигма и я основава върху гордостта, честолюбието и честта. Т.е. върху онова, което християнството определя като грях.

Буржоазният човек, след като се е разколебал във вярата си в Бога и я приема като нещо външно, почти само ритуално, държи изключително на вярата в идея и идеология, както и в човека, който ги олицетворява. Той иска да може да вярва на някого, който ще му осигури добрия живот, т.е. спокойствието, сигурността, прехраната, печалбата, положението в обществото и удовлетворение от направеното лично от него. Вярата се превръща в своеобразна религия, чрез която хората се свързват в единство и оформят общественото съзнание. Тя е стимул за активна социална реализация.  

„Атеистичната религия” си има своите десет заповеди, първа от която забраната на предателството. Защото да предадеш, означава да не вярваш. А щом не вярваш, пречиш на делото, служиш на друг и си опасен. Затова и във всички устави на революционните комитети предателството се наказва със смърт.

В „Записки по българските въстания” темата за предателството е една от най-главните заедно с темата за героизма, властта и величието на борците за народната свобода. Захарий Стоянов много държи да подчертае, че идеята за свободата е обхванала по-голямата част от народа, което прави предателството още по-безнравствено и осъдително като грях на революцията. Но в хода на изложението се вижда, че това не е така и че апостолите и ръководителите на въстанието по места са взимали желаното за действителност и сами себе си са заблуждавали, за да поддържат огъня на надеждата си. Самата подготовка в повествованието на писателя е наистина впечатляващо мащабна. Провежда се пълна мобилизация на цялото население в Панагюрския революционен окръг. Работи се с огромно напрежение, задъхано и професионално. Това иска да внуши Захарий Стоянов. Работата е интензивна и многостранна. И се дължи преди всичко на енергията и уменията на Георги Бенковски, на волята му да премахва всякаква съпротива. Бенковски е новият бог. С него е свързан всеки миг от новия живот на народа. Той работи, говори, пътува, наказва, поучава. Също като бог бива предаван. Предателството е спрямо него и идеята, която той осъществява.

Защо е това постоянно предателство - и по времето, когато е силен, и по времето, когато е победен и панически търси спасение за себе си и за малцината останали до него сподвижници? Какви хора са предателите и кое ги кара да изменят на клетва, съвест и  морал?

Тук е като ересите в църквата и религията - слабата вяра те прави податлив на съблазни и грехове. Когато не вярваш истински и силно в голямата цел на революцията, ти си по-скоро формален участник в нея, подозрително оценяваш постъпките на другите, съмняваш се в реалните възможности за постигане целта. Колкото повече хора са със сляпа вяра в каузата, толкова организацията и подготовката й върви по-бързо и по-лесно. Съмненията са дълбоката ерозия на всяка конспирация. Съмняват се не само тези, които имат какво да губят, но и тези, които имат очи да виждат повече от това, което им се показва и говори. Георги Бенковски мрази „учените”, тъй като те именно разсъждават и отчитат аргументите в подкрепа или против въстанието; те се поддават по-трудно на въздействието на ентусиазма и трезво анализират ситуацията. Мислещият човек е нерешителен. А нерешителността му вече е форма на предателство, защото в труден момент става заразителна и обхваща бързо масата.

Многото случаи на предателства, които Захарий Стоянов привежда и за които така майсторски разказва, са породени от друга, по-съществена причина, която той не иска да приеме и дори не я забелязва. А и историците пропускат поради слабо познаване на историческата ситуация. Става дума за степента на зрелост на национално-освободителната революция и за истинската готовност и осъзнатост на народа да участва в нея. Очевидно е, че реалността е по-различна от мечтанията на апостолите и идеолозите. Готовността за въстание в навечерието на Април 1876 е твърде съмнителна. Нещо повече: бунтовниците са възприемани от мнозинството като размирници против „царщината”, смутители на реда и спокойствието, обикновени разбойници, които грабят и убиват. В очите на народа всеки, който се крие, не е добър човек и трябва да бъде наказан.

Но Захарий Стоянов отдава подлостта им на националния характер, на простотията и страха на българите, на тяхната изостаналост и дивотия, заради която не могат да разберат кой им носи добро и кой е тиранинът им и им причинява злини. „Дивите българи” обаче не осъзнават постъпките си като предателства. За тях това е дълг, който те трябва да изпълнят спрямо господарите си - дори и когато го правят за пари или някакви други облаги и срещу братята си българи. Тяхното съзнание не се е обуржоазила в такава степен, както се е променило съзнанието на самия Захарий Стоянов и другите като него. Впрочем, оценките на писателя са късни и едва ли се покриват с мисленето му по времето, за което разказва. Предателствата и доносничествата се смятат за грехове от буржоазния, а не от средновековния човек. Тук точно трябва да проследим и дълбоката разделителна линия в българската нация от тази епоха. Тя преминава между буржоазния човек и средновековния, а не толкова между бедния и богатия. Социалните различия още не са осъзнавани, докато другото различие предизвиква тежки сътресения у новата буржоазна личност. Средновековният човек е „изостанал” и „заспал дълбок сън”; той е безчувствен и безучастен към революцията и изобщо към свободата.

За средновековния човек чуждият винаги е страшен и опасен. Той идва, за да смути обичайния ред, да разруши живота и опустоши създаденото. Но българите сами не са в състояние да защищават себе си от агресията на тези „външни” за тях революционери, които те смятат за врагове на собствения си бит и призовават господаря да ги опази. Ето, това е предателството на „простите българи”, отказващи дори коричка хляб на изпадналите в беда четници и въстаници. Подобен аргумент имат и „чорбаджиите”, които знаят, че огънят на въстанието ще изгори богатствата им и по всякакъв начин се стремят да го потушат, още преди да е пламнал. Резултатът от тези предателства обаче е един и същ! И оценката на автора - също.

7.

„Записки по българските въстания”, както и цялото творчество на Захарий Стоянов , поради своята дълбочина и художествено майсторство, могат да бъдат разглеждани от различни гледни точки. Но мисля, че най-важното, което те ни дават като литературни факти, е доколко българският свят се е обуржоазил и е придобил облика и мащаба на модерната буржоазна епоха. Това е ключът към „Записки по българските въстания”. С този ключ е възможно да отключим тяхното богатство и да го изучаваме като знак на епохата, в която е създадено, и като непреходна стойност. И да     прочетем цялото богато и високо художествено творчество на Захарий Стоянов.