ЯРОСТТА НА ЗАБРАВАТА
В новогодишната нощ зад прозореца се сипел едър сняг, а в залата искряло шампанско. Оплетени в гирлянди и желания, очите на празнуващите греели като лампичките по елхата. Желание за щастие струяло и от очите на Дарина. За щастието си тя не искала още, и още, като в онази отвратителна реклама за кафето с двадесет процена повече. В онази новогодишна нощ /тя била вече към края си/ Дарининото желание за щастие било така неудържимо, че прелетяло над масите, обходило задушната зала и спряло до Илиян - далечен с красотата си като Тезей. Илиян уловил мига - същински полъх от ветрилото на етиопска принцеса. Харесал му начинът, по който Дарина го погледнала - очите й очаквали щастие. Със светнали сини очи отвърнал на желанието - с поклон я поканил на танц и я повел към леса на щастието. Дали им било хубаво? Уверявам ви, било им много хубаво /дори не чували монотонното дънене на музиката/. Но ако някой каже: много хубаво не е на хубаво, няма да споря. В техния случай било точно така.
Оплетени в дебрите на щастието, още на другия ден си наели стая под наем и заживели заедно. Свили нещо като семейно гнездо. Сънени, недоспали от любов, змечтали за страната на Сбъднатите мечти. В непроходимата гора на живота затърсили тайни пътечки. Не може да няма слънчева полянка с къщичка, в която да живеят /с ариел пуловера му да пере, фиджи парфюм да й купува/. С примрели от надежда сърца запрелиствали вестници, подчертавали обяви, изпращали необходимите документи, прилагли снимков материал, освен в профил и анфас необходимо било и в цял ръст /каквито били стройни!/. Попълвали формуляри. В графата „години” тя попълвала двадесет, той - двадесет и пет. Ходели на прослушване. А не може ли без чужбина? Оказва се, че не може. Знаели, разбира се, че някои имат мечтаното щастие без чужбина, но кой ще им каже откъде им са парите. Така че за Илиян и Дарина нямало друг път. Връщали се унизени от прослушване, но не се отказвали.
Всеки със съдбата си.
Само че когато съдбата се появила, на Илиян се усмихнала, а на Дарина обърнала гръб. Сякаш не растял плодът на тяхното щастие в Даринината утроба. О, надала скръбен вик Дарина, без Илиян животът ни ще е немислим. /Съдбата вече я нямало, кой ще я чуе?/ Няма да ви оставя, кълнял се Илиян и гонел с обидения си силен смях съмнението. Зад прозореца се изнизвала полусънната нощ, а те осъмнали, уловени за ръце, под оранжевата светлина на абажура. Преизпълнена от трепетната Илиянова нежност, Дарина предложила, всяка вечер, в уречен час /докато са раздлени/ да гледат една и същ звезда - техния фар в нощта. С радост се съгласил Илиян, но с тъга й съобщил, че парите за пътните не достигат. Затърсили от съседи, близки и познати. Ти майка, ти баща, молели те и дълго обикаляли - кой пред заплата, кой парното не бил платил, на кого токът му бил откачен. Както и да е. Все пак се намерили няколко майки и бащи. Събрали парите. Една майка дори изтръскала касичката на седем годишния си син, оглушена от рева на детето. Преодоляна била паричната спънка и Илиян заминал.
Всеки ден се обаждал по телефона: Разнасям пици по домовете. Къщите им като дворци, пък асансьорите - райски, направо да си живееш в тях. Близо е, близо е щастето, уверявал Илиян Дарина.
Близо било щастието, но не съвсм. През май започнал да се обажда все по-рядко и по-кратко. Дарина едва смогвала да изрече своето: мили, кога най-сетне…мили, кажи… Едва ли можело да я утеши Илияновото: не знам… ще видим… Мъчно ми е, мъчно, мъчно… хлипала Дарина. И на мене ми е мъчно, отвръщал Илиян и все бързал да затвори телефона. През юли не се обадил. Не се обадил и през август и лятото минало. Листата опадали, дните помръкнали. Из дебрите на щастието избуяли бурени, ноемврийският вятър тътнел високо, люшкал новороденото под оранжевата свелина на абажура. Будела се нощем Дарина, чудела се какво става с Илиян, отпъждала позорни съмнения. Звездата Забрава, денонощната й спътница, й махала с ръка: Няма го, няма го Илиян да закове едно пиронче да проснеш пеленките…/Какви ти памперси, касичката на онова ревящо дете още стояла празна./ Дарина се чудела, гледа ли, не гледа ли Илиян звездата в уречения час, техния мъничък оазис светлинка в тъмното, като Вазовото „Една звездица и тя тоже…” Нима е забравил Илиян? Телефонът мълчал, като да са го изключили за неплатени сметки. С мълчанието си сякаш й казвал: пръждосвай се!
И къде да се пръждоса?
Вярвате, не вярвате, пръждосала детето. Знам го със сигурност. Записано е черно на бяло. Оставила го в ръцете на дебели лелки, но се заклела един ден да си го върне обратно, да го отведе в тихото пристанище на щастието. Вярна на клетвата, дала обява във вестниците: Млада, красива, търси парньор: цел - чужбина. Още на другия ден телефонът зазвънил като на пожар. Един господин веднага бил готов да потеглят, стига тя да поеме разноските, друг гоподин нямал търпение да тръгнат, парите са готови в банката, уверявал я той, обаче майка му е болна, трябва да почакат, докато оздравее, през това време тъкмо ще се поопознаят. Третият господин - и той бил готов, ей сега ще долети при нея да се уговорят, но преди това нека вземе огледалото и му поопише младата си красота. Взехте ли огледалото, красавице моя? Лицето прелестно, нали? Гърдите и те, нали? Продължавайте надолу, надолу. Още малко. Стигнахме ли пъпа? Спрете така. Гледате ли го? Стойте така. Мммммм… Спокойно, спокойно. Харесва ли ви?, питал госпоинът. А искате ли, може и… Ех, че хубаво! Това си е наша тайна, ей. Да не я издадеш. Какво има, спокойно де. Още малко.
Още, още, още… викал господинът, докато възторжената екзалтация секне. Ама какви са тези извратени работи, мислела си Дарина, не може да бъде! Оказва се, че може. Тъкмо този въображаем еротичен спектакъл сложил край на призрачното й щастие за чужбина.
А после, после какво?
После животът продължил да си тече, плискал се на бръчици по Даринината младост, станала заложница на една агенция за сервитьорки в чужбина. На тази безработица ей на това му се вика късмет, нали? Само дето Дарининият късмет се залутал по пътя, препънал се в едно крайпътно заведение, заседнал насред пътя, забил я зад тезгяха на бара. Като черен змей късметът я запратил там със златиста шнола в косите. Тъкмо там, зад бара, съдбата я издебнала за втори път. Оказало се, че прашасали тираджии, плувнали целите в пот, можели да ползват младостта й на общо основание. Дарина не искала, но кой може да избяга от съдбата си. Щом мръкнало, я заставили да снове от тир на тир със златистата шнола в косите. Златиста шнола в златисти къдри - същинска светулка в нощта.
Още след първия тир Дарина хукнала с ботушите по мокрия асфалт, та да не я настигне страшният мъж с косматите крака. Сбогом, розов дворец, сбогом, мечта! Тя ли лошо се молела, Бог ли криво я разбрал, но Дарина бягала и киселото клокочело от устата й. Ти за каква се смяташ, госпожице!, викала след нея съдбата, редяла ужасни, нечовешки думи. Е, щом си толкова дива…на ти, на! Натикала я в една стая и превъртяла ключа.
По цял ден лежала в стаята Дарина под влияние на опиата. Залостено е всичко, но все пак… Колкото и замаяна да била Дарина, някъде в съзнанието й детето…Но не можела да стане, нещо й пречело, не знаела какво. Искала на всяка цена да излезе, да се измъкне навън. Как да излезе? Къде е тук изходът? Скачала с разтуптяно сърце. Ден ли е, нощ ли е…
Лутала се от тир на трир, а зората напирала. От кабините надничали нетърпеливи глави, усмихвали се, намигали с цяло лице. Звездният покрив бил вкоченен от студ. Звездата Забрава - блуждаеща светлина над тресавище, гледала с ледени очи мърдащата потна плът. Имайте търпение, свински зурли, камилски мутри, хипопотамски бузи. Ще ви дойде редът. Далече е до изгрева. Заспали са птичките в гората. Нека доверчивите деца спят спокойно в креватчетата си. Върху лавиците са пластмасовите им играчки, недостроените замъци от картонени кубчета…
Ти за каква се мислиш, госпожице? И отново…
Дарина напрзно търсела думи и изобщо…от тир на тир, докато се появила добрата й орисница, приела образа на поредния тираджия. Долепила устни Дарина до подпухналите му ръце с нащърбени нокти. Така и така, ето каква е работата. Такава и детето… Май детето се оказало лек на всичките й злини. Когато преминали границата, излязла изпод камарата кашони с бяло като платно лице и спечени устни.
А какво станало с Илиян? В това време Илиян, този разносвач на пици, в асансьора - ширнал се път, а до него сърцата жрица-хубавица с вълшебното име Юта-Бронхилда. Стояла съвсем близо, ето я - само да се пресегне. Усетил магнетичният й поглед, Илиян разбрал, ударил е часът му. Като с огнен меч разсякъл сърцето й на две. Всичко стнало тип-топ и… вече в Ютините покои, възвърнал слух и зрение, чул Ютината молба да остане с нея завинаги. Досещате се сами. Удоволетворил молбата й. И не сгрешил? Харесвала му Юта, особено на ей оная снимка, където овалът на лицето й бил толкова хубав, и на другата също - отметнала глава в живот вече отминал с шеметно избягалата й младост ведно с нейните поклонници. Обичал живота си с Юта Илиян. Всяка сутрн ненадейното го сполетяло щастие Юта поставяла на масата с кафето я дивно хубави кифлички, я дивно хубави гевречета. Харесват ли ти, съкровище, питала Юта. Ооо, да, вълшебни са! За пръв път опитвам такива вкусотии. Знаех си, че ще ти харесат, ето ти още едно геврече, вземи, моля те. Вземал Илиян и отхапвал със смайващи зъби. Живеел си живота с Юта - пътят гладък, погледът наперен, не знае що е позор. Само дето ялов се оказал плодът на тяхното щастие.
Сетил се Илиян за плода на предното щастие и набрал номера на телефона. Дарина дори не познала веднага гласа на Илиян. Клетият Илиян, повтарял за кой ли път: Сърце нямаш ли. За доброто на Малчугана е, разбери…За разбиране, разбирам, отвърнала покрусената Дарина, просто искам да знам защо чак сега… Звездата Забрава, вечната й спътница, пак се присламчила: Птичките в гората са заспали. Спете спокойно, деца. Кой там пъшка зад олющените стени? Ако си наследникът на Илиян, ще ядеш от гевречетата на Юта. За теб е съграден дом, запалена е камина. Ще те водят по бреговете на вечно сините морета да те духа портокалов вятър. Хей, Търльо-мърльо писанче, сините ти очички ще светят като звездички. Тра-ла-ла, тра-ла-ла…разпяла се Забравата. Представяте ли си какъв кошмар! А Тьрльо-мърльо се мятал на сън. Пак температура. Бълнува. Ето му амидофенче, засуетила се Забравата. Май се успокои. Обърна се. Заспа. Спете спокойно, деца. Затворени са зверовет в клетките. Юта ли върви по пътечката под портокаловите дървета?… Защо чак сега?, питала изнурената Дарина. Ти само подпиши, пламтял гласът на Илиян по телефона, за проявеното благородство ще ти бъде заплатено. Какво ще кажеш, навита ли си?
И макар всички да осъзнаваме, че страната на Сбъднатите мечти едва ли е за пренебрегване, Дарина не дала подписа си. Сигурно се чудите на акъла й, но такова било решението й. Какво друго можем да добавим към решението освен яростта на забравата. Може би червеното герданче на Писанчо, или…
Май това е всичко. Клетият Илиян.
