Един от последните разговори с актьора Наум Шопов

интервю на Юлий Йорданов

Името на актьора Наум Шопов не е неизвестно. За хората от различните поколения то ще остане завинаги записано сред голямата кохорта от гилдията в храма на Мелпомена. Срещали сме се с неговото изкуство на сцената на Театъра на Българската армия, на екрана на Българската национална телевизия и на филмовия екран. Дълго ще помним образите, пресъздадени от него от шедьоври на българската и световната драматургична класика, а филмите, където той играеше, се превърнаха вече в емблематични за родното ни киноизкуство.

Сега, когато актьорът е в заслужена почивка, надълго разговаряме с него спокойно, защото вече часът на представленията не го гони. И ето, че дойде времето Наум Шопов да обърне поглед назад, да огледа изминатия си път и да следи развитието на сина си Христо, който върви по неговите дири. И е трето поколение актьор.

- Господин Шопов, кога у вас се зароди любовта към театъра и какви бяха първите ви стъпки в храма на Мелпомена?

- Знаете ли, господин Йорданов, че ми е много трудно да кажа кога е пламнала любовта ми към театъра. Защото благодарение на майка ми, която бе актриса, още от малък имах възможността да вкуся от аромата на това изкуство; да се срещна с неговата душевност. Към 17-18-годишна възраст, когато решавах по кой път да тръгна, не мислех да стана актьор. Но… по-късно с работата ми дойде и любовта. Сега не бих могъл да си представя моя живот без театъра. Питате ме за първите ми стъпки - тях направих на сцената на Старозагорския драматичен театър. Две години играх в него, след което отидох в пловдивския драматичен театър “Николай Осипович Масалитинов”. Оттам дойдох в София и постъпих в трупата на Театъра на Българската армия.

- Кое качество в актьорската професия е станало притегателен център за вас към театъра?

- Възможността на актьора да споделя мисли с по-широк кръг от хора считам за качество, което може да се каже е притегателен център за мене към театъра. Но това качество без съмнение задължава актьора да бъде истински гражданин, родолюбец, патриот, с категорични позиции и мироглед за изкуството.

- Освен театъра кое друго изкуство обичате?

- Кое ли? По-скоро кои, защото обичам киното, музиката, живописта и преди всичко литературата.

- От години се говори за отношенията между поколенията. Във вашата фамилия театралните поколения са три. Какво отношение изпитвате към младите в театъра?

- Аз обичам да общувам с младите хора. Младежите в нашия театър са много талантливи. Повечето от тях се отдават с любов на театралното изкуство; работят с много амбиции, за да изявят способностите си. Мисля, че в Театъра на Българската армия се създават добри възможности, за да могат младите актьори да покажат какво могат, какви са способностите им. И това е от години наред. Лично аз се чувствам много близък с тях, старая се да им помагам с каквото мога.

- Когато започвате изграждането на даден образ, търсите ли съответния му прототип в живота?

- Човек, ако иска да бъде истински творец, трябва безпрекословно да се вглежда в живота; да го изследва; добре да се запознае с характерите, с които контактува. Смятам, че най-добрия прототип за актьора е самият актьор. Той е сума от впечатленията за изминатия житейски път.

- Вие се изявявате и на сцената, и на малкия екран, и в киното. Към кое от тях изпитвате най-силно влечение и защо?

- Към театъра, защото театралното изкуство е живо изкуство, общува с живи хора. Контактът с публиката прави театъра жив организъм. И киното, и телевизията са също добро поле за изява, но аз считам, че актьорът не бива да къса нишките си с театъра, защото непосредственият контакт със зрителите го обогатява.

- Изиграли сте толкова много роли, но за каква мечтаете?

- Мечтата ми е насочена към изграждането на един сложен образ, който да е богат на конфликти, на силни преживявания. С удоволствие бих изиграл Ричард Втори, Ричард Трети на Уилям Шекспир, че и много други роли с характеристиката, която вече посочих. Обичам и комедията, особено гротеската. Изкушавам се и за образ от нашата сложна действителност.

- Много хора се оплакват, че времето им е недостатъчно, а вие?

- Времето никога не стига. Много обичам да се вглеждам в себе си. Моето присъствие в ролите - ето това е моето Его. Там се намира и моето послание до хората. Научих много роли, но… някои от тях дори не съм изиграл. За немалкия ми стаж, откакто чиракувам в храма на Мелпомена, разбрах, че сцената е една трибуна, от която ми се дава възможност да мога да кажа много неща. И аз съм щастлив, че отправям посланията си към хората. А те винаги карат зрителя да мисли. Ама има ли нещо по-хубаво от това да ставаш причина той да се смее, и да плаче, да разсъждава в салона.

- Хайде да си сложите ръката на сърцето и да си признаете каква публика обичате?

- Добре, аз винаги съм бил откровен. Обичам публиката, която идва в театъра, за да потърси в изкуството отдушник от ежедневието. Такава публика не е всеядна. Нея я интересува както комедията, така и трагедията. Е, вярно е, че комедията е по-дефицитният жанр, затова и публиката повече нея предпочита. Обичам да играя и пред младата публика. Обичам и ценя контактите с младия зрител, защото той е много критичен и взискателен. А това е от голяма полза и за самия актьор. Неслучайно взаимоотношенията актьор-зрител са двустранни, многопластови и ползотворни.

- В живота човешки има върхове и долини. Вие къде сте сред тях?

- Ами, не знам. В моя живот е имало големи сривове, които несъмнено идват от моята съдба. Те се причиняват от хората, които са ме огорчавали. И това ме е разочаровало много. Но… аз никога не оставам сам. Случи се тъй, че останах без роли и за известен период от време нямах опора. За щастие обаче, считам, че още мога да бъда полезен на театъра. Знаете ли, мене работата ме измъква от депресията, от срива.

- В моментите на срив, нали не мислите за смъртта?

- А-а, защо? Смъртта е от женски род, а животът - от мъжки. Представям си смъртта като една жена. Ами, ако тази жена е пленителна, красива и ме пожелае… Защо пък да не отида при нея.

- А кое ви кара да живеете?

- Кое ли? Любовта. Без нея животът би бил немислим.