Я, КОЛКО РАНОБУДНИЦИ
Из книгата под печат „Майстора се смее”
130 години от рождението на Владимир Димитров -Майстора
Я, КОЛКО РАНОБУДНИЦИ
Почти всяка сутрин, когато рисувал в Раждавица, Майстора ходел до селската фурна и си купувал по две-три банички за закуска. Върви той, стиска в ръцете си топлите и ухаещи банички, не ги крие, а така открито ги носи. Той знаел защо. И докато се прибере в квартирата, ако срещне дете и види прикованият му поглед върху баничките му, давал една от сърце.
- Къде така, ранобудници! - възкликвал Майстора.
- На училище! - отговаряли те.
- Толкова рано?
- Рано пиле, рано пее!
- Ей, ученолюбив народ!- подсмихвал се Майстора.
Не минал десетина крачки и отново ранобудници. Налагало се да се връща до фурната по няколко пъти. А често дори оставал не закусил.
Скоро до ушите на родителите стигнал слухът за сутрешните нарочни разходки на децата им. Провели доста сериозен разговор:
- Защо ни срамите пред дунята?- скочили те. - И Рисувачо требе да руча!
—————————–
СЪБОРДЖИЯТА
Нямало по-страстен съборжия от Майстора по онова време в нашия край. Де имало събор, той бил там и непременно с палитрата и триножник. А почти всяко село си имало такъв празник. Той обикалял по селата на Кюстендилска, Дупнишка и Радомирска околия. Там намирал своите модели.
Хората замятали дрехата на катадневната умора, труд, грижи - бързали към събора. Лицата им греели, веселите им очите носели слънчевите намигвания на деня. Румени моми, в сърмени саи, с пъстроцветни престилки, пристъпяли наловени по две-три. Смехът играел в блесналите очи на момците с везани елеци, гайтанлии потури и тъкани пояси. Тук била и първата сгледа. След тях крачели бащите, майките, достолепно и важно, с пълни бохчи - зелници, прясно сирене, стомни с вино, ракия… Всичко що е дал Господ в дома им.
Изведнъж жално и проточено писва гайда, подир него прихленчва кемене, тъпан заотмерва тежките стъпки на хороигреците. Ритъмът на кръшното селското хоро разтуптява сърцата на старо и младо в буйна въртележка на цветове и багри, които опияняват очите на художника.
Понякога сърцето на Майстора лудо заигравало и той чевръсто се хващал на хорото. Отдалеч съборджиите съзирали великолепната му осанка и рипвали да видят танца на художника, други бързали да се хванат до него.
Играе селското сърце, ситно-ситно, умора няма - всичко в един вихър, като лист подбрулен от световъртеж, без умора. Час-два.
Свирнята забива глас във високите тополи и ляга тихо в зеленото необръснато поле.
Забърсват потни чела млади и стари като при жътва и всеки бърза към сянката - там е сложен обядът.
- Майсторе, ела при нас! - канят го.
- Майсторе, ела да хапнеш от нашио зелник! - викат от другаде!
- Майсторе, ела да пийнеш от нашата мътеница! Реже като радомирска боза!
Художникът се отбива присяда и хапва, пийва от мътеницата и става.
- Майсторе, къде бързаш! Работата не е заек да избега!
- Сега е моята жетва! Хапнах и пийнах! Вие си почивайте!
Под рехавата сянка на дървото разтваря кутията с боите, платното е на триножника. Бърза да нахвърля видяното, още докато е живо и пред очите му.
—————————–
ЦАНЕН СЪМ ОТ ДЪРЖАВАТА
Десетки рисунки направил Майстора на Стана Накова от Раждавица, но нито една не й подарил. Момето си помислило, че той „дедо белобради”, както го наричали децата от този край, е голем скрънза. Веднъж го питала, докато позирала:
- Чичо Владе, защо поне един пат не ми подариш моя рисунка? Не плащай на тате този път!
- Не мога, Стано! Аз съм цанен от държавата. Броят ми се платната, боите, рамките и требва да се отчитам! А ти некога ще се видиш в галерията на некоя изложба!
