МЕЧТА
МЕЧТА
Създадох те от думите и онемях
от красотата ти, Мечта недостижима.
Ти беше истинска, но само в тях,
единствено във думите те има.
Ти бе Любов - без гордост и без поза,
душата ми, пречистена от болки и омраза…
И аз те сложих като златна роза
на дните си в пропуканата ваза.
И всичко покрай себе си забравил,
целувах твоето прозрачно наметало,
летях след теб в пространствата лилави,
където времето от край до край е спряло.
Но слаб е тук Духът - така и аз
греха на всички земни хора ще повторя
и в своя черен и самотен час
ще те убия - за да проговоря.
* * *
Така, пред себе си…
Ив. Динков
Иван - на дядо ми съм кръстен.
Очи - кафяви. Среден ръст.
Останалото - според ръста -
със корени в тракийска пръст.
Нататък - българин - прилежен,
но по призвание - поет,
заклет във истината, нeжен
като следа от капка мед.
Накрая - беден, тоест честен.
След всичко лошо - оптимист.
Животът ми, в две книги вместен,
прилича на разкъсан лист.
Със син и с внучка с мойто име,
все влюбен, може би щастлив,
със сто мечти - недостижими -
един от вас. Все още жив.
* * *
От никого вече не искам да слушам
нито съвети, нито забрани -
светът е претъпкан направо до гуша
със санчопансовци и великани.
Дайте ми кранта, леген и шпага
и копие, дълго един живот -
на мен, изглежда, че ми приляга
да съм наследник на Дон Кихот.
С мелници вечно да се сражавам,
твоето име на щита си да нося,
да губя битки и до забрава
да любя грозни жени от Тобосо.
И когато минавам край вас такъв -
остарял, неизвестен, плешив и беден -
ще разберете, че можех да бъда пръв,
и ще се чудите защо съм последен.
БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА
Пет по десет години вече я гоня -
под стрехи надничам, прескачам балкони,
въртя се във кръгове, вървя все по жиците -
навсякъде черни и шарени птици.
Пет по десет години вървя по следите й,
а край себе си виждам най-често врабците,
врабци - като думите - сиви, безлични -
затова отминавам със безразличие.
Хора ми казваха, че са я виждали
и аз отивах, но беше книжна,
беше измамна, бяло-фалшива -
пластмасова, гипсова, но никога жива.
Щастливци гнездото ми сочеха - вярвах,
но там пред мене излиташе гарван.
Измислица - може би, търся я още -
в реалното денем, а в стихове нощем.
Пет по десет години! - и как да го кажа -
липсва ми сила - да се откажа.
И тичам след нея, и все ми се струва:
щом аз съществувам, и тя съществува.
* * *
На Хр. Фотев
Аз зная, че напразно ще се питаш
защо пристъпих в твоя тъжен свят,
когато в Равадиново разплита
на стръкове април зеления си цвят.
А залезът почиваше приведен
на двора със почти разцъфнал плет…
Дойдох такъв - прегърбен, слаб и беден -
със две бутилки вино от мискет.
Дойдох на твоя бряг, а там растяха
треви, солени думи и бръшлян,
скалисти ветрове до сутринта бучаха
в сърцето ми - черупка на рапан.
И слушах как се мятат тежки мълнии
в разкъсаната мрежа на вълните…
Когато си отивах, бяха пълни
и двете празни чаши на очите.
* * *
Хайде, нека се скрием
за малко в тълпата от себе си,
край празничните сергии -
светли квадрати на ребуси.
Да погледаме клоуна тъжен,
жената, с усмивка изкуствено сладка,
да се оставим да ни излъже
и да влезем в тясната шумна палатка.
Халва и смях да си купим,
да не бъдем за нищо виновни,
времето в нас да се счупи
като изпуснат часовник.
От светлини и бръчки насечени
да си тръгнем и да не спираме,
докато изпием на юлската вечер
тъмната липова бира.
* * *
Аз сам измислих участта да се сражавам
със себе си по бялото поле на листа
и като нестинар да ходя по жаравата
на всеки стар въпрос и всяка нова истина.
Не бих могъл да кажа какво до днес спечелих
и докога парчета от мъката си ще продавам…
От пазвите на идващите есенни недели
кафявото зърно на любовта ни се подава.
И пак ще тръгна в някой понеделник
по тънкия конец, със който с теб съм свързан,
но само за минутка пред мене ще се мерне
красивият ти профил и ще изчезне бързо.
Едва сега разбирам, че глупави и смешни
са моите победи по книжните полета,
че без да се усетя, съм преживял погрешно
живота си, затворен в сто куцащи куплета.
СЕДМИЦА
Седем дни, седем нощи - кръговрат на луната,
която със жълта насмешка ни гледа от горе.
Отвън понеделник носи с южния вятър
песен на първите птици под моя прозорец.
Изглежда, че в теб съм се влюбил във вторник,
та всичко в живота ми тръгна накриво,
но вече е сряда и ние, покорни
на участта си, почти сме щастливи.
Каквото направя, ще бъде в четвъртък,
задъхвам се, падам, но трябва да бъде превзета
проклетата стръмна пътека, че мъртъв
ще ме намерят внезапно на черния петък.
В събота ще се откъсна от всяка раздяла,
ще облека новите дрехи и ще ида на гости,
а във неделя ще те намеря, любов закъсняла,
и всичко ще ни изглежда закономерно и просто.
НА СЕЛО
Влязох бавно във двора, а след мене вратата
промърмори сърдито с гласа си ръждясал,
под черницата като котка се протягаше лятото,
а в окото му светеше кръгъл слънчев отблясък.
Чаках рижото куче с радостен лай да дотича,
да ме близне с език и със лапи на мойто коляно
да ме глада, както само кучето може, в очите,
но кой ще ми върне сега преживяното…
Сивата къща беше прогнила и стара
и очи на слепец бяха прозорците празни и счупени.
Аз ли съм, Боже, момчето, което по хълма подкара
младото стадо на дните си, а виеше в селото кучето?
Виеше то на раздяла и смърт, но затичан
аз не го чувах - в ушите ми първите песни звъняха…
После нещастно се влюбвах, понякога бях и обичан
и със щурците живях на мечтите под синята стряха…
Откъдето е тръгнал, човекът накрая се връща -
като престъпник - и вратата сега ме проклина…
Щом прекрачих навътре, от старата къща
една черна лисица излезе и зловещо през мене премина.
АВГУСТ
Сезон на светлина и зрялост,
на плодове и на рояци пчелни…
Тече животът - заблестяло
брашно от слънчевата мелница.
За равносметка още рано е,
а за начало - твърде късно…
Под гроздовете кехлибарени
от мед пчелите ще се пръснат.
И с тяхната прозрачна свита
минавам август като било…
В ръката ми сладни забито
мъхнато връхче - пчелно жило.
* * *
Ей там, под къдравата сянка на лозите
догаря лятото във капка гроздов сок,
в хралупата на бряста се вмъкнаха осите,
като изсъхнал клон заспа свирецът смок.
А слънцето увисна - гигантски златен паяк -
и залюля земята весела и грешна,
а аз по пътищата търся началото и края
на своя къс живот и любовта човешка.
Рояк горещи дни - осите се разбягаха,
а гроздовата капка в пръстта потъна бързо…
От клоните на бряста отсякох си тояга
и смока за колан на кръста си завързах.
* * *
Ако си спомняте за мен, спокойно може да броите
човеците с един по-малко, щурците - повече с един.
Във края на угасващ юлски ден
внезапни спомени отнякъде се връщат
и всеки носи стихове от мен,
с които си строих невидимата къща.
Стените се събаряха понякога, отново
до облака ги вдигах - на бурята гнездото,
в началото, в средата и в края беше Слово,
което тътнеше на глухия в ухото.
А щом потъна в някой залез син,
не ме търсете на щурците в хора -
ще бъдат те по-малко със един,
с един по-малко - влюбените хора.
