Слово за романа на Петър Константинов „Заливът на сънищата”
на Литературната гостоприемница от 25 ноември 2008 г.

Елена Алекова

„Романът „Заливът на сънищата” е част от семейна сага, в която основен проблем е не загадката от миналото, а нравствените изпитания на потомците, раздвоението на човешката душа в търсенето на истината и в създаването на собствените представи за щастие”.
Това са рекламните думи за новия роман на Петър Константинов на корицата отзад. „Раздвоението на човешката душа” и „търсенето на истината” в религиозно-нравствени учения и пътища, неутъпкани и не особено типични за българското светоусещане, и въобще това раздвоение и това търсене сами по себе си са рядко срещана проблематика в нашата литература. Имам предвид буквалното значение на думите. Иначе в по-общ план какво по същество е литературата - не е ли „фотография”, изображение на раздвоението у човека между реалността и представата му за нея, между недвусмислените дадености и мечтите, между капана и свободата, между пленничеството сред бита и полета в търсене на истината! Но в този роман е различно. За първи път чета роман, в който така едно към едно се третира тази проблематика, нещо повече - тя е основната тема, всички останали са й подчинени.
Трябва да призная, че авторът е успял да се справи удивително умело и точно с целта, която си е поставил. „Що е истина?” Векове наред, преди още Пилат Понтийски да попита Назарянина, този въпрос е тревожел бодърстващата част на човечеството - онези, които не спят, които търсят, които очакват. И едва ли някой и до днес е намерил единствения и окончателен отговор. Поставяйки се подобна амбициозна задача, Петър Константинов е постъпил най-правилно, като се е поддал на първопорива и се е оставил той да го води, без ни най-малко да му се съпротивлява. И тъкмо това гонене на призрачната, но и съвсем реална, уловима, но и неуловима докрай истина е породило специфичната техника при градежа на повествованието.
Още в самото начало на романа те обзема някакво особено чувство. Светът, който авторът изобразява е хем реален - в детайлите, в общото си звучене, хем някак си се раздвоява, разтроява, разсипва и се превръща във видение, в мъглица, в полуздрач, в тишина, все едно и не съществува в действителност… Такъв е Казанлък - белият град в сърцето на Долината, Такива са и хората в него - най-богатият и влиятелен човек хаджи Костадин Шипков, последният от прочутите турски аяни Али Ибрахим Асланоглу, суфи, който внушава на чувствителното момче, че няма на света по-висша правда от тази на сърцето, и др.
Така е в предисловието. Но и по-нататък…
Такива са и загадъчните гори между Одрин и Цариград, наречени Демирбоаз, градчето Родосто и хотел „Мармара”, таверната на Сарпухи до пристанището, и после - Делхи, Варанаси, Сарнат и Ганг, Свещената река. Такива са и героите на тази книга, главните, второстепенните или съвсем епизодичните, мяркащи се по страниците й като привидения - Цветелина, Бедредин, Пелагия, Хачик, Василики, Мурат, Агапий, Шеварш с флейтата и красавицата Такухи, Амалия Тереза (майка) и Амалия Тереза (дъщеря), тибетският монах Хуен Цанг, проф. Ащок Тукрал, игуменът на будисткия манастир „Анагарика”…
Като художник Петър Константинов притежава едно невероятно умение - с перото си да дематериализира сякаш света, реалността, но и едновременно да материализира невидимото, незримото, онова, което се носи в съзнанието ни като ветрове и сенки. Защото какво всъщност е действителността? Какво друго - освен редуване на собствените ни видения, сънища и халюцинации, които прелитат през нашето съзнание и отшумяват като полъх.
Петър Константинов владее до съвършенство това умение да дематериализира материята и да материализира миража. Подбраните от него изразни средства в най-висока степен предизвикват този ефект. Кои точно са тези изразни средства?
На първо място това е видението. Като дете и като юноша главният герой, Конникът на нощта, без никакво усилие попада в безплътните пространствата на виденията и им се отдава с доверчивост и признателност до степен, че те се превръщат едва ли не в реалност, която той живее и изстрадва, без да може, разбира се, да я променя. А когато в търсене на себе си, вече зрял мъж, се оттегля в Демирбоаз, освен към естествената си склонност да вижда неща, които другите не виждат, той прибягва и към изкуственото предизвикване на видения (чрез онази настойка от анадолски татул, която Бедредин му дава и която извиква във въображението му картини от бъдещето).
Другото средство от подобно естество е споменът. В призрачните пространства на спомените миналото възкръсва - в случайни откъслеци, в картини и образи колкото ярки и контрастни, толкова и въображаеми, течащи, разсипващи се в съзнанието и после - в небитието. Такъв е Казанлък в спомените на Конника на нощта и Цветелина. Такъв е Пловдив в спомените на Шеварш и Такухи. Такъв е Русе в спомените на Бедредин.
Така мъжете в живота на Пелагия, за които тя разказва, са хем истински, хем привидения и дали наистина ги е имало или просто са сенки, прелетели през съзнанието й, не е съвсем ясно…
И още едно средство използва авторът - десимволизирането на символите. През първата си вечер в Демирбоаз например той вижда змия и сова. Явно знамения, но без да може да си отговори на какво: „За едни змията - пише той - значеше богатство, а совата -мъдрост. За други влечугото носеше лъст и измама, а совата - смърт. Коя беше истината никой не можеше да ми отговори, защото бях сам и животът ме беше научил, че символите са измама, измислена от хората.” Тези думи по някакъв удивителен начин кореспондират с оня простичък съвет на Али Ибрахим от детството му: „Слушай Бога, баща си и майка си, но вярвай най-много на сърцето си…”, както и с простичката философия за живота на Бедредин - да създадеш сам законите, по които да живееш, добри или лоши, защото всичко друго е демагогия. И въобще цялата книга изобилства със символи, чийто смисъл, макар и всеизвестен, прозрачен, се взривява внезапно и потъва в небитието.
На малко по-друго ниво идват по-сложните, по-индиректните средства на изображение. Едно от тях е бягството. Всички герои в този роман бягат: веднъж - от себе си; втори път - от живота; трети път - от истината… да, от самата истина за себе си и за света, в който живеят; я от своето минало, я от своето настояще… все в гоненето на истината, на онази истина, за която Пилат Понтийски все пак се реши преди две хилядолетия да попита Назарянина: „Що е истина?”, а най-често бягат и просто така, защото това, като се замислиш, диктува на човека самото ни съществуване - да сме бегълци от своето минало в гонитбата на бъдещето, което непременно ще ни се открие и ще ни открие - може би, може би - истината за живота ни, смисъла…
Съвсем близо до бягството е превъплъщението. По-точно превъплъщението като че ли е начинът героите да осъществяват своите бягства. Особено въздействащи в това отношение са преображенията на Василики, хаджи Костадин Шипков и Бедредин. Смалена от болестта, облякла сватбената рокля на Пелагия, приличащата някога на Горгона Василики се превръща в принцеса. Преображенията на хаджи Костадин Шипков са от по-различен характер: вещият търговец, строгият християнин, „най-ревностният черковник и ктитор” от Казанлък се превъплъщава в „разточителен клиент” в истанбулския салон на Амалия Тереза. Най-сложни са превъплъщенията на Бедредин: ту леко смахнат отшелник, ту безскрупулен бизнесмен, ту вещ познавач на свещените книги, ту светски лъв, ту тъжен свирач на цафара и талантлив художник, ту отявлен циник, ту шейх от текетата, ту отчаяно влюбен в единствената жена без надежда, че някога ще я има (като дете - в майка си, като мъж - във Фльор Ларош), поклонник на Сатаната и накрая човекът, избрал смъртта си, белязана с тържествената красота на саможертвата (твърде неочакван повествователен ход от страна на автора!).
Петър Константинов използва и друг способ за декодиране на действителността и за бягството от себе си. „Тук всички крием истинските си имена - споделя с Конника на нощта Агапий, - рода си, цялото си минало. Не смеем да говорим на езика си, камо ли да покажем истинския си лик. Всеки бяга от думите, а така бяга и от себе си…”. Удивително, нали? Тъй и Бедредин, попитан как е името му, отговаря: „Имам много имена. Какво значение има името на човека?”. Цветелина от Трявна впоследствие става Фльор Ларош, странствала цял живот из Европа, ненамерила покой за душата си, но намерила пристан в Родосто и любовта, в залива на сънищата, на път за Индия, за вечността… В объркания си живот на кръстопът, зависел до крайна степен от приумиците на историята и съдбата, и Пелагия е била ту Рахил, ту Айдън, „светлата като месечина”. Пазвантина Мурат пък го наричат още Манол или Манолаки. А да не говорим, че главният герой дори няма име, а остава в съзнанието ни само с красивото прозвище, дадено му от Цветелина - Конникът на нощта.
Имена, имена, които не значат нищо… Нещо повече… „Човек използва думите - казва на едно място Бедредин, - за да се скрие от себе си и от тези, които среща по пътя си…” Може би затова, както мъдрува Пелагия: „Никой никога не може да каже кой какъв е, защото всеки от нас остава загадка дори за себе си. И винаги - тайна за другите…”.
Така постепенно и завладяващо се оформя основното внушение на романа, че човек е не просто преживящо същество (макар че, да си признаем, има и такива хора на тоя свят, които се изживяват само като преживящи същества - при това те съвсем не са малко!), а е и пътник, скитник, странник в нощта, бродник по неведомите пътища на света и на предопределението в бягството от себе си, в търсенето на себе си и на истината. И пътищата на човека неизменно минават през света на мъртвите: веднъж - като познание за нещата, което живели някога хора са ни оставили, за да ни спестят усилия, или - като свят, който ни заобикаля. Защото, като се замислиш, цялата земя е гробище, където изтича плътта на човека и е гробище небето, в което отлита душата му - милиони души, милиарди, безброй… Кой казва, че знае къде точно е адът, къде - раят? Да не би това да са географски понятия? Или някой е обходил пространствата на света, пространствата на отвъдното, за да се върне и да ни донесе мерките за тях? Нима необозримото има граници и рамки?
Все във връзка с това необикновено е прозрението на главния герой през първата му вечер в Демирбоаз: „В царството на мъртвите всичко е илюзия…” Затова, струва ми се, не бива да се боим от нищо на тоя свят, защото в илюзии живеем, в илюзии умираме и няма нищо непоколебимо, вечно, истинско, на което да се опрем…
В романа не се говори толкова за роден дом, за родно място (в случая те просто са отправната точка на странстванията човешки), колкото за хотели и манастири, за някакви местенца в пустошта, където странникът прислонява глава за почивка. Затова и толкова голяма сила набира един не особено директно обозначен символ в романа - на убежището! Убежището като дом. Убежището като случаен приют. Убежището като сламка, на която да се хванеш (свещените текстове, тоест познанието, изкуството и т.н.). Вярата като убежище. Неверието като убежище. И онова състояние „девашан”, за което говори индийският монах, състояние на покой след смъртта, което търсещата Фльор Ларош, в последна сметка, постига - като убежище…
И все пак - вярата… Ключово понятие за разнищването на тази проблематика е Демирбоаз, където на входа на параклиса „Възнесение Господне”, от който след години вече няма и следа, каменари „са изваяли в средата кръст, отдясно полумесец, а отляво слънцето на великия индийски цар Ашока”. Авторът не коментира този факт. Той просто знае (през думите на слепия отец Никодим от одринската църква „Св. Св. Константин и Елена”), че „на тоя свят има неща, които не зависят нито от волята, нито от вярата на човека”… И аз не бих искала да го коментирам, освен да кажа, че към Бога, както и към всяко поселение на тоя свят, и към всяко човешко сърце водят много пътища - от изток и от запад, от север и от юг, откъм доброто и откъм злото, откъм красивото и откъм грозното, откъм любовта и откъм омразата… и е невъзможно тези пътища да се превърнат в един път, макар че водят до едно и също място… Така и пътищата към изкушението са различни - откъм сатаната, но и откъм праведността, откъм познанието, но и откъм невежеството, откъм разгулността, но и откъм аскетизма… А над съгрешението винаги властва един закон - законът за възмездието… Нищетата на духа е мярка за истинност. Но само мярка… И кое е истина и кое - лъжа… кой може със сигурност да ни каже? Затова ми е твърде близка философията на автора: „Ако вярваш на сърцето си, не се плаши от измамата.” Близка ми е надеждата му, промержеляла през убедеността на Хеун Цанг, тибетския монах: „Нито една дума, нито една сълза, нито една капка кръв не са безсмислени…”.
И още нещо ми е твърде близко - любовта… По-точно тълкуването на автора за любовта… Онази любов, която осмисля всичкия ни труд под слънцето, гоненето на вятъра, миражите и покрусите, вярата и безверието ни… Онази любов, през която предчувстваме своята цялост, своето единството и прозираме - опипом, отдалече-далече - себе си… Онази любов, която те кара да проумееш простичката истина, прозвучала в едно от виденията на главния герой: „Трудно ще намериш сърце по-близко до твоето от сърцето на тази, която те обича…”. Сладката като мед и горчивата като пелин любов, която преобразява земния човек в небесен и смъртния прави безсмъртен…