Таня Танасова-Тодорова

Пешкирчо живееше в музея, а там беше 19 век. Беше му уютно. Националните носии му правеха компания. А старинния часовник отброяваше минути на старото време. Но в музея все по-рядко идваха посетители. И на Пешкирчо му доскуча да лежи в чекмеджето без работа. Хрумна да потърси събратята си. Нали баба Донка беше изтъкала бая дълъг плат, който наряза после на пешкири. Тук, в музея, между другото, никой не знаеше кой точно го е тъкал. Той беше просто експонат. Много странно му звучеше тази дума. Ох, да беше знаела тогава баба Донка, че тъче… експонати!..
Тези, които останаха вкъщи са щастливци - си мислеше той. Баба Донка толкова мило се отнасяше с нас. Редеше ни, переше ни, когато забележи нещо да не е вред. И винаги се тюхкаше. Хубавата ми шарка! Точно тук ли трябвало да се изцапа! Ей сегичка баба ще го перне! Ето, че вече нищо му няма! Веднъж на единия от тях баба Донка забеляза ръждива дамгичка, от кабърче беше станала. Много се разстрои. Но не го търка много, за да не се скъса. И така си хубав, баби, - каза тя накрая - и го сложи отново на мястото му.
Унесен в спомени, Пешкирчо беше стигнал далеч. И май да задмине къщата на дядо Иван и баба Донка. Но навреме се спря и се огледа.
Отвън къщата беше почти същата. Но вътре го изненадаха големи промени. Докато им се чудеше, Пешкирчо осъзна, че не вижда никой от събратята си. Къде ли са ги прибрали - помисли си. И тук му се мярна нещо познато. Беше онзи, същият, с ръждивата дамгичка. Само че сега дамгите по него бяха толкова, че онази от кабърче не се забелязваше.
Пешкирът гледаше тъжно нагоре. Преди той красеше стената, наежен върху рамката на семейния портрет. От портрета гордо гледаха стопаните на тази къща - дядо Иван и баба Донка. Те бяха построили и къщата. И затова заслужаваха да си бъдат там, на видно и почетно място. Но ето, че сега вече не е така. Портретът им кой знае къде е захвърлен на тавана. Пешкирът разбираше за себе си , че просто е излязъл от мода. И не претендираше за предишното си място. Но му беше много мъчно за старците. Искаше му се да имат уважението, което заслужават. Пешкирът беше от чиста коприна с кенари… Но никой не се и сещаше колко труд има вложено в него. И най-обидното е, че никой не се замисляше с колко любов го е тъкала и бродирала баба Донка. А сега той беше просто парцал, в който безразборно се бършеха мазни ръце.
Никой не се заглеждаше в шарките му, никой не се чудеше на шевиците му.
А ведрият и благ поглед на баба Донка се криеше на тавана, оплетен в паяжини.
Тук царстваше 21 век… И Пешкирчо побърза да се върне в музея.