Тошо Лижев

Докато Караколев протягаше ръка да се здрависва със смутените служителки, зад гърба му Диманов правеше енергични знаци на главния счетоводител. Високият дълговрат Пипонев сякаш не го забелязваше. Понамести очилата си, оправи ръкавелите си и когато голямото началство стигна до него, само кимна. Пухкавата енергична десница на Караколев увисна без ответ.
- Извинете - кимна отново Пипонев. - Не мога.
- Моля, моля - снизходително се отзова Караколев. - Ръката нещо не е в ред, така ли?
- По хигиенни съображения - обяви главният счетоводител.
Гостът вече крачеше към вратата, но при тези думи се обърна и веждите на пълното му руменобузесто лице трепнаха:
- Хигиенни ли? Какво имаш предвид?
- Болестотворните причинители. В София върлува летен грип.
Караколев се разсмя. Служителките, все още прави, с видимо облекчение се спогледаха. А Пипонев вече невъзмутимо седеше, вдълбочен в книжата.
В коридора на управлението Караколев шумно изсумтя:
- Какъв е този тип, Диманов?
- Особняк. Гнуслив до припадък. Страда от манията, че навсякъде го преследват пълчища от бацили. Той и вратите не докосва с пръсти, натиска бравите с лакът.
- И ръкавели, майчице, ръкавели! Грамадни, протрити и избелели - като във фейлетон!
- Ще продължим ли обиколката? - попита Диманов.
- Е, стига, стига. Събрах достатъчно микроби.
- Добре че имате чувство за хумор. Не му забелязвайте на Пипонев. Той е…не е за пред хора.
- Уволнете го.
- Не, той е незаменим. От откриването на комплекса работи тук. - Диманов замълча, после добави: - Преживял е всички генерални и главни, ще преживее и мене.
- Не бързай, не бързай - мина на „ти” Караколев. - Тепърва ще се разгръщаш. Линията сега е да се укрепват кадрите.
- Базата трябва да подновяваме, кадри по-лесно се намират. Младите напират, нашата…моята песен е на допяване.
- Песен ли? На място казано. Не е ли време да се поразведрим? Ти спомена нещо за новата програма в циганския бар.
Главният директор погледна часовника си и кимна:
- Репетицията е започнала, но ще успеем за най-интересното.
Пред входа ги посрещна управителят на заведението с две момичета в носии. Едното поднесе на Караколев питка, другото - бъкличка.
Оркестърът свиреше във вихрено темпо. По кръглия подиум се носеха шеметно две пъстри фигури. Иззад чергилата на „циганските” каруци надникнаха няколко любопитни лица. Управителят настани важните си гости на закътана, отделена маса, да не бият на очи, затова пък двамата виждаха кажи-речи цялото заведение.
Свирнята рязко прекъсна. Танцьорите завъртяха тела още два-три пъти по инерция и се обърнаха към неколцината мъже, насядали до подиума. Изсред тях се надигна нечий силен бързорек глас, властно и недоволно заобяснява нещо на изпълнителите.
- Туристите с питка ли ги посрещате? - попита Караколев. - Какво ще искаш?
- Не съм нареждал на управителя - сви рамене Диманов. - Негова инициатива е. А пък, че ще искам, ще искам.
- Тогава да понаквасим уста. - Караколев огледа одобрително светкавично донесените питиета и неочаквано за домакина попита: - Със здравето как си?
- Държа още… - Главният директор Диманов завъртя глава: - Старата програма по ми харесваше.
На подиума кръжаха десетина танцьорки с дайрета.
- Предишната беше добра - съгласи се Караколев. - Но и тази бива. Живо, енергично, екзотика. Чужденците си падат по това.
Танцът отново прекъсна. Същият бързорек глас занарежда наставления.
- Само че много са белички. Не приличат на циганки. Защо не ги начерните?
- Черним ги - кимна Диманов. - Вечер. В тъмното под прожекторите изглежда ефектно.
И неволно се подсмихна. Беше си спомнил разказа на предшественика си как преди година му се обадил по телефона лично първият секретар. Наредил му целият цигански състав на заведението барабар с реквизита да бъде закаран в Евксиноград. Видял се в чудо, тъй като станало надвечер и не знаел кога ще ги върнат от двореца, с какво да ги замени тук, докато забавляват двамата Тодоровци - Живков и тукашния. Паника. Кувертите разпродадени, чужденците чакат представление. Та тогава предшественикът събрал на пожар от други заведения разни артисти, обещали им двоен хонорар. Вапцали ги с обикновени сажди. Импровизация. Но се получило. Даже супер, фурор! И през следващия сезон се отказали от истинските цигани. Дали да му го разкаже?
- Да приключим с деловата част и сетне, до края на вечерта ни дума за работа - вдигна показалец Караколев. - Казвай сега, какво ще искаш?
- Ами Вие знаете. Първо - по щата…
- Няма да стане.
- Второ - базата. Наесен трябва да започнем основна реконструкция и модернизация. Морално износена, на места овехтяла, далеч от световните…
- А за гробницата какво ще кажеш? - прекъсна го Караколев. - В тунела под онова хотелче горе, как се казваше? За колко хиляди има техника там?
- Не знаех, че му викат гробница. Складирали сме вехтории, които нито могат да се преправят, нито купувачи успяхме да им намерим. За Ваше сведение техниците ни скърпват от две бракувани кафемашини една, само и само да влизат в работа.
- Това е трябвало да обясниш не на мене, а на онзи от „Стършел”.
Караколев бръкна във вътрешния джоб на сакото си и разгърна на масата вестник. Диманов бегло прочете заглавието и кимна:
- Да, идва тук един…Земляк ми е, местният кореспондент.
- Да беше го понахранил, да му затвориш устата.
Двамата се разсмяха: Диманов - сдържано и беззвучно, Караколев - гръмко.
- Не мога да плача аз, там е цялата работа.
- Да плачеш ли? - озадачи се Караколев. - Какво искаш да кажеш?
- Имам един съсед, под нас в блока живее. Алъш-вериш на частно върти. Продава балончета. Виси на мостчето в Морската градина, мята един шарен грозд, надува свирката си и крещи: „Деца, плачете за балончета!”.
- Интересно.
- Аз не умея. Казват: за да получиш десет, поискай сто. Аз не умея - повтори Диманов. - Затуй и често ме лашкат от пост на пост.
- Изпълни плана за печалбата и по валутните приходи, па тогава ми се обади. Ще бъдеш най-доброто дете на света. И от плач няма да има нужда. Балончета ли? - оживи се Караколев. - Ти знаеш ли, в София не се намират. Миналата неделя търсих по будките - няма и няма. Моята внучка много ги обича. Дядо, вика, като ме види, носиш ли ми балонче.
- Ще ви взема от съседа.
- Ако не те затруднява.
- Никак - увери го Диманов.
- Тогава купи повечко. Вземи всичките. Да се запася. Ще ги давам на малката едно по едно. Ти имаш ли внуци?
- Двама. Две момчета.
- Браво. Големи да ти пораснат. Купуваш ли им подаръчета?
Диманов се поколеба и отговори:
- Понякога.
- А онзи динозавър?
- Какъв динозавър?
- Онзи, дето не искаше да се ръкува с мене, за да не го заразя със софийски бацили.
- Пипонев. Какво?
- Чуден ми е. Как мислиш, той бил ли е дете?
- Едва ли - подсмихна се Диманов - Изглежда се е родил счетоводител.
Караколев се разсмя, но оркестърът, подхванал поредния танц, заглуши силния му глас.
Диманов допи ракията си и си заръча още една. Не му се пиеше, но трябваше да се поразхлаби. Иначе трудно щеше да издържи цялата вечер в компанията на началството. За пръв път посрещаше Караколев, ала се беше осведомил за привичките му и си представяше отнапред всичко: тостовете, танците (виждаше как се друса масивното му шкембе), обикалянето из нощните заведения на комплекса по малките часове… Предшественикът на главния директор го беше предупредил, че генералният, колкото да пие и да се отдава на веселие, очите си не премрежва и от тези късни обиколки събира сведения за състоянието на обектите.
Да събира. Да събира, майната му, с неочаквана неприязън си рече на ум Диманов. Идеше му да се усмихне снизходително и да каже на госта си „Я вие, уважаеми Караколев, си гледайте кефа, , а пък аз да си ходя да спя. Работа днес повече нямам, състоянието ми е от ясно по-ясно.” Думите му напираха на езика и той с мъка се сдържа. Беше му омръзнало да го местят от предприятие в предприятие. За последните десет години смени три завода, две заместник-председателски кресла и дори изкара цяла кампания в най-закъсалия агрокомплекс на областта. Тъкмо позакърпеше положението и партийните шефове го изтегляха да запушва друга дупка. Не му оставаше време да се посближи с хората, камо ли да се привързва и въпреки това, въпреки че не късаше корени, изживяваше мъчително всяко местене. За пенсия не смееше дори да помисли, макар да беше закръглил годините, без работа не можеше да си представи живота си. Всичко, което поне малко от малко не беше свързано с работа, за него беше чиста суета и губене на време. И сега, отрано разбрал, че не ще успее поне едно обещание да измъкне от софийското началство, главният директор загуби интерес към него и към вечерта, обхвана го досада…
…Събуди се Диманов по своето обикновение в шест. Главата му се цепеше. Взе два аналгина, мушна се отново в леглото, затвори очи. Замяркаха му се картините на проточилата се вечер, пъргавата шетня на сервитьорите, танците, препускането след полунощ от заведение в заведение, гръмогласният смях на генералния.
Гостът му с нищо не го изненада, освен дето ни в клин, ни в ръкав все го подпитваше за съседа с балончетата. Такива хора ще ни трябват, Диманов, такива и то скоро. Партията отпуска колана, дава път на частната инициатива… Дали не го провокираше? Или просто му изпитваше акъла?
Повъртя се в леглото, но щом чу как жена му тихо притвори външната врата - отиваше на работа, - стана. Докато се бръснеше, главата го поотпусна. Пред блока го чакаше черната служебна „Волга”. Стигнал до нея, Диманов си спомни молбата на височайшия си гост. Върна се, купи от съседа си сто и петдесет балончета - повече не се намериха.
До централния площад беше станало задръстване. Две полусмачкани коли препречваха улицата, милиционерите от КАТ бяха спрели движението. В навалицата мярна и един служебен автобус на комплекса. Беше празен - служителите и работниците, слезли на тротоара, зяпаха към мястото на произшествието. Сред тях се мярна длъгнестата фигура на главния счетоводител. Диманов го приближи и поздрави.
- Кой ти каза, че в София има грипна епидемия?
- Във вестника пише - сухо обясни Пипонев.
- Така ли? Нали сме в година на активното слънце, то не убива ли микробите?
- Лятна форма. Причинител на грипа не е микроб, а вирус.
Диманов не вникна в обяснението му. Беше си спомнил шегобийския въпрос на Караколев от предната вечер и се вгледа изпитателно в главния счетоводител.
- Пипонев, имаш ли деца?
- Естествено.
- А внуци?
- Пет. Ако питате за внуците, пет са - уточни Пипонев.
- Виждаш ли ги често?
- Всеки ден.
- Заедно ли живеете? - учуди се Диманов.
- В три различни квартала.
- И всяка вечер пътуваш до тях, след като си навъртял вече петдесет километра през деня?
- Пътувам. Автобусите са за това.
Диманов му показа полиетиленовия пакет с балончетата и му го протегна:
- Вземи. За внуците.
- Отделете ми пет. Аз няма да бръкна.
Отсипа половината, но зърнал намръщеното, непреклонно лице на счетоводителя, отброи пет разноцветни балончета. Пипонев ги загъна в чистата си носна кърпа.
Какво ми става, помисли си Диманов, като се връщаше към колата, толкова ли съм одъртял, та се вдетинявам така? Зад черната „Волга” се бяха наредили още десетина автомобила, но пролука имаше и шофьорът на заден ход върна до пресечката.
- Към комплекса ли?
- Не - отсече Диманов. - Ще отидем на два адреса, но понеже не знам имената на улиците, ще ти показвам.
И на двете места пристигнаха със закъснение. Малкият внук вече беше в детската градина, големият - на училище. Остави им по шепа балончета.
Колата се носеше по широкия път край морето. Седнал отзад, Диманов се питаше откога не е ходил на гости у дъщерите си. Те и в дома му рядко го заварваха. Подаръци за малките купуваше бабата. И да му останеше време, той едва ли би успял да я замени - просто не знаеше какво им е нужно на момченцата. За пет месеца на новата длъжност беше вникнал във всички батаци, в отношенията на подчинените си, дори особнякът Пипонев не можеше да го изненада, ясен му беше като на картинка и генералният Караколев, още преди да го види…
Наистина ли? Какво знаеше за Пипонев до тази заран? Едни ръкавели и една безобидна мания - това ли е човекът? Защо жена ми, попита се внезапно Диманов, за шест петилетки брачно съжителство един единствен път ме е упрекнала, че за мене домът ни е хан? Защо не съм я виждал ни веднъж да плаче? Кога и как остаряхме? Само това ли съм постигнал аз с нея - да остарея, докато ме подмятат от място на място?
Въздъхна. Бръкна в полупразната найлонова торбичка и извади наслука едно балонче. Беше розово. Наду го. Завърза кончето. Прекара длан по изопната еластична материя. Спомни си, че в девет ще го чака Караколев. А уговореният час преваляше и той, акуратният до педантизъм Георги Диманов закъсняваше.
Нека почака, помисли си с досада. Да чака. И стисна силно. Балончето с пукот се пръсна.
Шофьорът сепнато се извърна. Диманов гузно му се усмихна. Хвърли през прозорчето розовото гумено дрипелче и като надви желанието си да постъпи така и с найлоновата торбичка, се загледа към морето.
Обикновено равнодушен към безличната му синева, главният директор Георги Диманов присви очи. Стори му се, че днес то има някакъв по-особен цвят…