СЛЕДОБЕДИТЕ МИ ЖИВЕЯТ НЯКАК СТРАННО…

Люба Александрова

***

Следобедите ми живеят някак странно
напоследък

Едното тяхно мое знае светлината
погива не тъй бързо
измамно лази
мислиш че ще хванеш още
в ръката и в окото ще държиш
в ума в сърцето ще укриеш
докога

А другото мъглее
не носи нощ и мрак
поглъща ме в прозрачната си сянка
преди тя с времето да си полегне
където ъглите се срещат

Неясно моите следобеди ме носят
очите гледат виждат
очите техни
моите ги следват и мъничко хитруват
с притворени клепачи

Замаяна заспивам рано
да не пропусна в полунощ поредното зачеване
на утрото

Животът е и мой
все още.

24.02.2012
2,30 ч.


***

бягаме от поезията
не я забелязваме
правим се че я няма
не защото е грозна дебела
натъпкана с излишества
пияна до козирката
дрогирана високомерна
не
тя просто изисква усилия

повече усилия
или поне колкото
на хищника
на гладния самотник
на водача
на властващия
да търси дебне хване
да се нахрани
да пресити сетивата си
нарастващите клетки
и да остави
за после
да укрие

толкова усилия…
при тази уморена захабена същност
немития отдавна прозорец
все повече не пуска
светлината

25.02.012


***

аз съм болката
каза обречената
раковоокупирана
нежна смалена дегизирана
шапка очила верижка между пръстите
искам само да не ме боли
да не ги боли
около мен и не само
искам морето
скалите
тръните по тях
чаша вино
думи усмивка с приятел

тя си отиде
месец по-късно
болката не

приемници много

26.02.2012 г.