ИНДИВИДУАЛИЗМЪТ НА САМОТНИКА
Тази рецензия се роди спонтанно - докато четях с все по-нарастващо удоволствие новата книга на Димитър Горсов „ Ранени притежания”. Мислех си - всеки би разбрал посланията на бедния врабец от едноименното стихотворение. Уви, не биха го разбрали само тези, към които това чудесно стихотворение е адресирано.
Димитър Горсов е от поетите, които зареждат от въздишката на земята, от огъня й. От първото стихотворение „Желанията, жилнати от бисерния въздух…” до тъжната въздишка в последното - „Време е да благодарим, душа”, поетът разкрива своята философия за живота, без ни най-малко да ни уморява: „Лов”, „Снегът се трупа”, „Къщата”, „До другия живот” и много други не са умозрителни, а дълбоко преживяни творби. Това е философията на Всемира, който „…зорко пази тайните ни…. Но съдбите прекроява / по свой принцип - пропиляното от нас на друг раздава”.
Кои са „ ранените притежания „ на талантливия ловец на образи, звуци и мисли, диви животни и диви метафори?
- остатъкът любов
- остатъкът омраза
- остатъкът ден
- остатъкът нощ
- остатъкът живот
Несъмнено това е изповедна поезия на спомена и равносметката, в които има много горчивина:
„ На прага ми сега и легнал здрач - умря отдавна къщата.
Изгризаните й от бурени стени са череп от ония времена.
А змиите, които в пущината на април любовно се прегръщат,
са йероглифите на участта ми - зли и ужасяващи ме писмена!”
/ „Къщата”/
И по фурнаджиевски следва законният въпрос „ Но кой и откъде ли ще пристигне?”, макар че вратите й „ за гости са отворени” / Надбягаха ме всички /. Категоричността на въпросите, поставени ребром, е болезнена: случайност ли е животът, спомените ли изтичат, или изтичаме ние - все въпроси на уязвената душа.
Лаконичната яснота не пречи на поезията, която запазва своята тайнственост: „Дрехите ни отесняваха / растяхме за премеждията…”.
Натрупаните метафори, многозначността на всеки стих нищо не отнемат от красотата - важно качество на поетичното. Нямам предвид красивостта, а истинската красота. Тя не е накърнена даже тогава, когато „мъртвите се връщат, / и в свода звезди като рани гноят …” /„ Елегично за дървото” /. Ловът, занятие романтично, води поета до философски открития, поднесени драматично: „ Лов”, „ Смъртта на сърната” и др.
Това е зряла, мъжка, модерна поезия, нямаща нищо общо с днешния стерилен псевдомодернизъм, щедро насърчаван в още по-щедро финансирани антологии. Лирическият герой има съзнанието, че консумира трагичното щастие на принудителната самота и индивидуализъм /„ Кафене”/, но опазва любовта си към хората. И колкото повече четеш, толковa повече златни жилки откриваш - като движението на ятата водни кончета, чийто танц „изтегля ручейното дъно към лазура …” / „Следобедът клони към залез” /.
Пиша тези твърде общи редове и мечтая за времето, когато критиката няма да ни чете по диагонала, а с пристрастие, и то благородно!
Димитър Горсов, „ РАНЕНИ ПРИТЕЖАНИЯ „изд. „ Фабер”, 2003 г.
