Анжела Димчева

Един добре обмислен поетичен формат (независимо от словесния си обем) е нещо повече от механичен сбор на стихотворни регистрации. За съжаление 90 % от публикуваните у нас стихосбирки страдат от очевидния недостатък да представляват хронологически изсипани в някаква измислена цикличност римувани мисли. Затова и твърде рядко се срещаме с естетски издържана и философски значима поетическа цялост, която да обсеби от пръв поглед четящото съзнание. Още по-рядко пък попадаме на издание, което демонстрира стил. А е известно, че „тайната на стила е спомен, заключен в тялото на писателя” (Ролан Бард, „Нулева степен на почерка”, 2004 г.).
Всеки творец би искал не просто да го четат, а да очарова, да привнесе своя свят в пределите на чуждото съзнание, защото поетичният език е форма на социализиране.
Един от малкото наши поети, които са постигнали такъв ефект, е Захари Иванов с неговото мултиизразно издание - една модерна симбиоза на поезия, музика, белетристика. Озаглавено „Изчезнал остров“, изданието е интелектуално 3 в 1 - изящен футляр формат, където са събрани лириката на Захари Иванов, интригуващата хроника на Румен Янев „АТЛАС - в инкубатора на славата” и СD „АТЛАС плюс. Душата ми се рони” (10 хитови заглавия от репертоара на групата и други известни изпълнители - песни, по стихове на З. Иванов).
Разбира се, музикалното надграждане върху дадена поетична творба е още едно поле на комуникативно социализиране, което автоматично я ситуира в ролята на метаезик, разбираем за разнолики слоеве от потребители. Особено днес в ерата на звуковата и визуална хегемония. В този смисъл идеята на Захари Иванов не е нова, но качеството на цялостното внушение заслужава нашето внимание. И ако музикалните стилове са твърде подвластни на моментния моден диктат, то ценният поетичен къс обикновено е огледало на неизменното у човека - колкото и старомодно да ни звучи - рефлексия на най-драматичното (любовта, раздялата, самотата), проекция на личната психодрама (разочарование, умора, забрава), оживяване на вътрешния философски диалог, който всеки творец дори непреднамерено води (свободата на избора, смъртта като част от ценността на живота, Пътят като смисъл и Смисълът като вяра)…
Цялата тази уплътненост на словесния изказ е характерна за Захари Иванов. В неговата поезия няма паразитни думички, „пълнежи” заради ритъм или рима, няма фалшив публичен патос, няма скучно белетризиране или тавтологични многословия, нито неразбираеми езикови игри. Всеки негов стих е по-скоро инвариант на опита за самоанализ, за себеразбиране, но винаги със зачитане на чуждото личностно оправдание:

Завръщам се отново към живота
или се връщам към смъртта си.
Разбрах - Итака не е остров,
а път, но пътят е опасен.

                    („Итака не е остров”)

Твърде физиономичен за стила на поета е ироничният контекст, където автошаржирането е реализирано с финес, на границата на въпроса-усмивка. Така дори мъчителното раздвоение на лирическия субект се възприема от читателя с катарзисна лекота, защото сериозното добива очертанията на артистична форма:

Светът е като епруветка тесен,
а ние - като вързани със връв.
Стоя на гребена почти божествен,
но значи ли такъв?

                     („Било ми е горчиво и било е лесно…”)

Дори когато рисува картина на предателство („Вместо приспивателно”), този автоироничен тон издига пишещия над битовия факт и превръща творбата в някаква жива материя, амбивалентна, диалогична субстанция, която не влиза в ролята на морализатор, а просто ни казва: истината винаги е красива, дори с уродливите си лица.
В същото време тази сатирична нотка често е комбинирана с оксиморонна игра („студени спомени за топлина”, „глупост свята”, „дори пиян сега съм трезвен”) и сполучливи анафори (в стихотворенията „Молитва за някого”, „За да ме забравиш, не плачи”, „Ще бъде хубаво поне в началото”, „Видение”, „Агония”). Тези многократни повторения в началото на съседни стихове или куплети раждат изящна песенност и тръпнещо очакване у читателя - рондото засилва емоцията и утвърждава една поетическа истинност, на която читателят става подвластен. И тогава разбира защо стилът на определен автор му е любим. Защото „стилът е неотменност, последният етап на сляпо и упорно превръщане, започнало от някакъв инфраезик, създаващ се на границата между плътта и света” (Ролан Бард). Само така поезията добива собствено дихание. Поетът не просто съзерцава, а създава словесно-визуален акт на изстрадване, на нравствен опит, търсейки отвъдезикова фигуративност. Тя внушава нещо различно от буквалното си съдържание. Темите и мотивите престават да бъдат важни, поради непредвидимостта на цивилизационния избор - „на който лудост му отива, / и с риза и без риза е щастлив”.
От друга страна, Захари Иванов не страда от манията на нарцистичното писателско саморазголване, което при някои поети е съчетано с театрално оплаквачество, клетви и закани. В неговите стихове прозира тайнопис - „скрити” лица, чувства, събития, които реферират по някакъв начин връзките между отделните творби. Разбира се, „Изчезнал остров” е една антологична, ретроспективна книга, в чиято сърцевина са стиховете от неговата изключително важна в житейския му път стихосбирка „Азбука на чувствата” (1988). Тук са десетина емблематични творби - „Молитва за приятелството”, „Молитва за някого”, „Музиката свърши”, „Колебание”, „За да ме забравиш, не плачи”, „Агония”, „Имам нужда от нежност”, „Поглед през рамо” и др. Част от тях стават популярни чрез музикалните интерпретации на група „АТЛАС” през 90-те години, запомнени от поколения българи. Те са плод на реалните сблъсъци с абсурдите на историческите превратности, на „обратната перспектива” по коловозите на живота, на естествената житейска алтернативност, където любовта и самотата са всъщност тъждествени. Тези две теми са лайтмотив за поета - присъстват в лоното на всеки негов поетичен дискурс, бих казала, че те са негов физиономичен рефрен:

Самотен човек да е, боже, не трябва.
Щом трябва, вземи му палтото и хляба.
Самотен човек да е, боже, не бива,
а трябва ръка да го нощем покрива.

А трябва, когато е мокър до кости,
не дреха, а дума очаквана просто,
когато е само нещастна тревица,
усмивка да капне във корена жива водица.

А трябва, когато угасне последната песен,
все някой смъртта да покрие със вестник.
Сами сме. Сами сме. Но, боже,
самотни да бъдем, не може.

                           („Молитва за някого”)

Владеещ антитезисната сугестия, лирикът умее с лекота да отпечатва в съзнанието на възприемателя едни уж разговорни фрази, които обаче изведнъж прерастват във филигранни метафори (тяло - звук - рисунка), носещи цялото негово личностно упование: „обичта е сладка и когато е бодлива тел”, „като белия тромпет на Армстронг съм понякога”, „усмивка синя като синина”… Някои от тях са толкова сполучливи, че въздействат като афористични фразеологизми, поетически сентенции: „Обичам, боже, самотата, / наистина съм влюбен в нея”. На моменти дори ни стряска крайната уязвимост на лирическия персонаж, безизходността под формата на тържество, самоотказването от реалното в името на въображаемото. Творби като „Поглед през рамо”, „Молитва за приятелството” и „Видение” са образци, които ми напомнят за трагическата предопределеност в поезията на Добромир Тонев, Георги Рупчев и Иван Методиев. Автори, които бяха чужди на автоцензурата и които култивираха в стиха си интелектуална нравственост и емоционална истина, без снизхождение към недостатъците на собствената личност.
В поезията на Захари Иванов прозират натрупаните от преводаческата му дейност разнолики културни пластове. Той е превел и издал над 20 книги с поезия от украински и руски автори. Това се е отразило на усета му за извънвремевост на литературата, за важността на митологичното време, чиито ареалии обитава творецът. Така най-трагичното при него остава неназовано, преливащо се „под сянката на болката”, всяка рана е своеобразна енграма - но не като спомен в паметта, а като форми на едно безкрайно стихотворение, което той ще пише sine fine. Защото „словото не е вродено, словото се ражда от любов, която го слуша” (Юлия Кръстева).
А любовта е усещането за непостижимост, вътре в магнита на антиразума.