ФАДО
ФАДО
“Всичко, което съществува,
всичко, което е тъжно,
всичко е Фадо…”
Амалия Родригеш
Изпята в песен странна форма на живот,
съдба, пропита с болка и възторг,
протегната към слънцето и Бога
ръката на певеца,
във звуци сътворен живот и в песен.
В безкрая на морето с ням въпрос
отправила е поглед старица пергаментова.
Животът вече е потънал в бездната,
вълните вече не живот, а смърт й носят.
И самота като затвор, изгубена любов
предсмъртно стене,
а живата любов разтърсва
цялата вселена.
Тълпи, площади, революции,
предсмъртното прощаване
с Амалия Родригеш,
Коимбра, Лисабон и Морария
пронизани от светлина,
целунати от морските стихии…
Излизат от морето сенки на рибари,
по цели нощи край огньовете седят и пеят-
за мъртвите, за живите, за любовта,
за майките,
и пеят с тях вълните, и нощта им пее…
И няма път във времето обратен,
и пътят е един над бездните сега.
И всичко съществуващо е Фадо,
и всичко съществува в светъл лъч тъга…
ПЪТЯТ
“Ще запитат - как да се премине животът?
Отговаряйте - като по струна над бездната -
красиво, внимателно и стремително.”
Учителят Мория
Изкачвам се бавно и страшно е трудно да дишам,
а горе сияе неистово светъл върхът …
Усещам се стара - навярно хиляда годишна -
безкрайно отдавна вървя по опасния път.
Самотно и тъжно, останаха някъде всички,
в самото начало възторжено тръгнали с мен -
вървя по спирала, смъртта ми е станала ничия,
а с мене е пътят, за който сега съм родена.
Моят път в разредения въздух над бездните,
с уморени нозе, с изранена и болна душа…
Но трепти и прелива планетната жива енергия
и сияе върхът, дето трябва да стигна пеша!
Аз избрах своя връх, свободата да тръгна към него,
свободата от земните страсти, животи и смърт.
И стремително, леко, плавно, красиво и нежно
мойте струни над бездната, въпреки всичко,
звънят!
УЛИЦА “ПОРОЙНА”
Първата къща, прекрасна с червените рози,
днеска изнасят унило от нея покойник.
Долу брезичките бели, превити в молитвени пози,
тихо тръпнат от болка пред празни, унили балкони.
Тишината е гъста, с нож я не можеш отряза;
тази улица - призрак, зарязана в треска за злато,
бавно гасне, притиснала трескаво залеза
в мъртва хватка и сякаш от бронз е излята.
Тръгва лай и гълчава в гаража отсреща
до шумната весела циганска къща,
фитнес зала за кучета - даже ми става горещо,
противно и търся къде да повръщам.
Дебеловрати мъжаги със златни вериги до пъпа,
водят свойте любимци на кучешка тренировка,
бършат потни, космати гърди, а парите са вързани в кърпа -
тихо шушнат: “Къде са борбите?” - “До корта”.
И ръмжат, и се пенят нахъсани злобните кучета.
Скоро ще скочат и срещу свойте стопани,
да убиват, да хапят до кръв и до кости научени …
Ще ги застрелят щом гризнат човешки гръкляни!
О, улице моя “Поройна”,
пустееща и необичана,
Родино моя поройна,
опожарена и земетръсна,
пак ли от врагове е съдбата ти определяна:
дали ще останеш една фитнес зала за кучета,
озлобени, ръмжащи, използвани, после застрелвани,
или от тихата пепел на розите пак
ЩЕ ВЪЗКРЪСНЕШ!
