МЪЖКИ МЕРАК
Над десет години в пътната полиция какво ли не видях, какво ли не чух. И да искаш, не всичко се запомня, но и да искаш, някой спомен не може да се забрави - все се вре между веждите, все ти бута тъпанчето на ухото и онова, което си видял и чул, пак ще се яви пред теб и пак ще го чуеш. Ей го един такъв при Адаша…
Настъпи ли времето на Пловдивския панаир и ще се появи на пътя от Чирпан за Пловдив, затиснал педала на газта върху поувяхналата от годините мототриколка. Ще изпъне два-три “тегела” напред-назад от Чирпан до Плодовитово и пушилката като следа от свърхзвуков самолет близо четвърт час ще напомня, че покрай теб със старото чешко возило е минал Адаша. С шофьорски каскет, по риза, панталон и сандали, стегнат с колан като новобранец в наряд, вечно забързан, закъса ли кола, той е там. Гума ще смени, чукче или ремък, ще покаже майсторството си по автомобилите. Освен мераците на всеки чирпанлия - вино, коли и жени, той е известен и с майсторската си свирня на кларнет. Докато оказва помощ и отстранява повредата на возилото, ще заговори, че отива да свири на сватба, ще подхване за едно време как се е ходило от село на село пеша, в студ и пек. За онези прекрасни години, в които селата са били пълни с млади хора, за онези селски хубавици, чиито очи Адаша не може да забрави. Ще разкаже колко музиканти е научил и всичките до един - все майстори в занаята. Или пък за онази сватба, където така е разиграл сватбарите, че дюшемето в стаята се срутило и той паднал в мазето, но продължил да свири. Като го потърсили за накичване с пари. тогава разбрали откъде свири…
Заварих го до Стойовите орехи, на отбивката да лепи гума на лимонено жълт Москвич. Подухва оттук-оттам лепенката, позатяга вулканизатора и “върти” на тридесет и три оборота пак разказ за музикантските години. Захвана шофьора - бил свирил на сватбата на родителите му, сети се кой бил кумът, кой деверът и от лаф на лаф заразказва за своя учител в свиренето, най-големия майстор на кларнета в околията, починал наскоро.
“Да станеш музикант, трябва да имаш чувствителна душа, да имаш мъка на сърцето - тя да те кара за свириш. Музикант без нищичко в сърцето не може да бъде музикант. Какви свирачи имаше но нашите села, а какъв майстор на кларнета беше дядо Цаньо! При него съм се учил, даже на сватбата на внука му съм свирил…
Какъв майстор, ама и какво е преживяла душата му!… Залюбил най-хубавата мома в селото, дето и до днес подпрелите се с бастуни все за нея говорят, каква снага имала, как бакърите с кобилицата носила… Дали е успял Цаньо водата й да напие или не и днес никой не може ти каза. Хубавец бил, здравеняк, воденичен камък сам изправял, но беден - дали момата на другоселец, богаташ. Цял месец валяло дъжд, в земята семето изгнило. Гълчали селяните, че е от сълзите на Цаньо. А той заминал някъде на гурбет…
Минали няколко години. Веднъж, било по Гергьовден, откъм къшлите се зачула свирня на кларнет. Дошъл си Цаньо, минал през цялото село, като поздравявал слисаните си съселяни с нечути мелодии. И започнал неговият музикантски живот, що годежи, що сватби, веселбите без него не ставали. Задомил се, отгледали син. Като се оженил, кръстили внук на негово име, ама не само едното, а и трите имена на дядо си да носи. Търкулнали се годините като днеска, дошло време внукът да се жени - довел хубавица, заедно учили, харесали се. Цаньо вадил вода от кладенеца да пои кравата, когато младите влезли в двора. Старецът трепнал - някакъв познат образ изплувал в огледалната повърхност на ведрото. Погледнал отново момата, някаква стара рана, таена с години, остро го срязала. Трепнал гласът на Цаньо, изкривила се устата му, левият крак се вдървил. От годините ли, от голямата радост ли, за малко да го изтърват. Кръвното било виновно, докторите бързо го оправили. Като се наперил, все за сватбата на внука си се стяга. Не изчакаха времето да се стопли, в най-големия студ я захванахме - бяхме събрани най-добрите музиканти по негова преценка. Сватбата започна в сряда и завърши в понеделник, на наш музикантски език “сватба без синор”. Булката всичко й на мястото, очите си от нея не можеш да махнеш. Ама и родата й - всички хубави, наперени, а на бабата годините не й личат. Погледът й все към Цаньо. Гледат се двамата щастливи - имената им се венчават.”
Развиваше Адаша, разхлабваше поизстиналия вулканизатор. Духна си на поопарените пръсти и продължи разказа за последното хоро, играно от своя учител.
“По стар обичай хорото се поведе от дядо Цаньо, стаята се изпълни с хороиграчи. Завъртя се хороводецът като на младини, заусуква хорото, срещна се гърди с гърди с бабата на булката, заиграха един срещу друг притиснати. Чу се пресипналият глас на дядо Цаньо да подвиква: Музиката да продължи, хорото - на място. Ееех, доживях да те срещна отново, Чоне…” Подгъна внезапно левия си крак и се строполи на пода -дали от тежестта на годините, или от удовлетворен мъжки мерак.”
