Ангелина Жекова

До спирката на автобуса,
сред калния банкет,
прогрейваше с косица руса
случаен слънчоглед.

Самотен, със безхлебна пита,
по градски слабоват,
приличаше на маргарита
със жълт, изцибрен цвят.

Препъваха се в него хора,
душаха го коли
и плиткият му рехав корен
до болка се смали.

От болка по земята здрава,
по песен на пчела,
по кърска тишина и врява,
по мирис на села…

Щурчетата от сън забравен
напразно чака той,
трамваен звън, студен и равен,
звъни заупокой.

Едва дочу, че някой каза:
- Ууу! Колко е злоглед!
Не става даже и за ваза.
Асфалтен слънчоглед!