Люба Александрова

Бай Йордан. Побелял, с кривнат каскет, с рунтави надвиснали вежди, с изправена стойка, и с тояжка, крачи по прашния път. От двете му страни пусто. Степ, прерия. Една от малките прерии на България. Такива прерийки се нароиха из нашето отечество, има няма за двайсетина години. Да речеш никога не сме обработвали тази дашница, родната ни земя, не е била тя китна градина с каквото душа ти иска, не се ширеха златокоси, усмихнати ниви. Сега - опалена от слънцето пясъчна трева, тук-там шипка, глог, подивели овошки, джанки държеливки. Долу, в ниското, до земята, кипи живота. Живото, неизменните цикади, микронаселението от всякакъв род и вид пъпли, прехвърча, подскача, жужи, бръмчи.
Слънцето е на заода, както се пее в една дивна нашенска песен. Подухва леко, ветрец милувка, ветрец жалба, скиталец. Като бай Йордан. Накани се да обиколи своето. У Мала девокя, край гората, до бащината му воденица. От нея само едни камъни, гредите и керемидите ги отмъкнаха отдавна. Нива имаха там, сееха жито, овес, ечемик. Над нивата се ширеше овощна градина, два декара. Покрай валога кършеха снага редица стройни тополи, оряза ги управата на ТКЗС-то, когато всичко стана у кюпа, наедно. 50 години я карахме така, и добро, и не. 20 години и кусур не сме у кюп, всеки си скубна своето. И отворихме место на прерията. Пустош, безхаберие и чакане. Чакаш друг вместо теб. Да свърши работата. Чакане и все по-ниско главите. Все повече затягане на коланите. Все повече тъпчене на едно място. И тия с имането тъпчат, и тия с немането.
Ех, мори майко, майчице, провикна се бай Йордан. Спря се, събра въздух и викна втори път, потрети… Чу ли го майка му, чу ли го и Земята, кого да питаш, кой да ти каже… Ама му олекна, пусна малко парата. То иначе можеш да се спукаш, да се пръснеш, като парен котел със запушен отдушник.
Стегнат, работлив, загрижен беше бай Йордан. Все нещо си намираше да върши, из двора, по къщата, че и на съседи прескачаше да помогне. Не че умееше кой знае колко, не беше майстор, личеше къде негова ръка е пипнала. Все недоизкусурено, все по негов тертип, но направено, свършено. И той доволен, и къщата, и дворчето. Усещаха те грижата му. Заедно дишаха, заедно поскърцваха от годините, заедно се раждаха и умираха всяка година. Докога, един Господ знае.
Не беше на ти с всемирния владетел държеливецът Йордан и не го признаваше много-много. Виж, естеството - да, хората като негова съставка - да. И сигурно един висш разум над него, над вселените, над всичкото. С този си възглед бай Йордан беше в мир със себе си. Макар гневлив и сторонник на правдата по природа, знаеше, че в природата няма жал, съчувствие, равноправие и равнопоставеност. Нещо неясно, смътно и противоречиво имаше в обществото на човеците с порив и стремление към справедливост. Което въпреки своите старания все повече затъваше в жестоки несправедливости и ужасяваща гибел за по-голяма си част.
Замисляше се виделият и преживял доста бай Йордан за границите на човешкото познание, за неговата относителност. Чудеше се - част сме от природата, но дали човеците откриват правилно онова, което природата носи в себе си или само го налучкват с ограничения си ум, пишат открилото се и откритото като закони и постановяват спазване, което почти не се спазва.
Онзи ден слезе до пощата за вестник и се заговори с акраните. Все едно им беше в ума и в устата - управниците, тегобите ни, ами то като в турско сме, та и по-лошо…
Слуша, слуша бай Йордан и възтежко продума.
Бе то като в турско, ама не съвсем. В турско - данъци, изнемога, гнет, ама работа, работа и пак работа, старо и младо се е трудило от сутрин до вечер, не е висело цел ден по кафенетата, празни приказки, гюбек и тюфлек… Сега… е, да се погледнеме ние, друг нема нужда.
Че като скочи дребничкият Косте, като извиси фалцетното си гласче:
Де па ти, Дане, нас си да гледаме викаш… Ама що е вече от нас, що можеме на тия години, я какви сме разклекавени… Като върбата на Вана, мини та я погледни, па сметай що сме. Оно па добре, че дума ни е останала, оти и она си поожда понекога, преди да зайдеме нацело. Айде, бегай се, Дане, ние ли да оправяме дунята и намерата й, до нас ли е опрело?
Бай Йордан тупна няколко пъти по земята с тояжката, за другар я имаше и за кураж, разгърна вестника, хвърли поглед тук-таме, сгъна го отново и се приведе към Косте.
Не се люти, нема да опраиме ние дунята, ама и она нас нема, ако само чекаме. Ай да те водим привечер да обидеме Мала девокя, да погледаме, да поодиме, боровете да дъънеме, висинето и соколите да мернеме нашироко.
Косте се изпъна, килна каскета назад, повдигна вежди.
Ма ти мене ли викаш за дружина?!! Па ти дваж че крачнеш, я еднъж. Не е само до бой, минал си ме, още ка те е макя родила, току я се попредадох, нозе ме не държат, кръсто ме свлача надоле… Да речеш да идеме да пивнеме по едно кафенце, чем, ама над селото, по върлото да се катерим, па после чак до Мала Девокя… тц, нече да е тая.
Учтиво и обосновано отказа Косте. Другите двама акрани хич и не покани. Единият си беше къщник от младини, на старини хептен. Другия - син му го разглези, работеше в Германия, дойде си и айде с колата нагоре-надолу, та и до магазина даже.
Затова си крачи сам. Не и самотен. Не сещаше бай Йордан самота и самотия. Не беше само до жената, тя повече дома се въртеше, не я теглеше навън. На него си му беше драго. С него си и с околното. Излезе из ширинето, киселец откъсне за чорбица, мащерка, други тревки. Много ги не познаваше, та жена му често му се смееше - що носиш, па ли за кравата на Иле. Друг път из гората походи, дръвца сухи, попадали събере. Беше се разбрал с горския да не отиват зян клоните, след две-три лета, изгнили, те не държаха огън и топло. Негова племенница му разказваше за Швейцария. В Алпите паднал клон, скършено дърво за цяр няма да намериш. Всичко се прибира навреме, всичко служи за каквото си е предназначено. У нас, ех, у нас!!!
Смееха му се, често му се смееха, незлобливо, но с нотка на превъзходство
Влачиш, па влачиш, а? Като кълвач по дървьете си, чистите и они, и ти. Они се ранат, ти се грееш… Ако, бива, кяр е.
Наближи воденицата. Нивата пустее, овошките дивеят, да ги ожалиш. Жалеше ги бай Йордан, жалеше ги всеки път. Жалеше и децата си. Не идваха на село, пъпът им хвърлен в центъра на София, в пушеците, прахта, сбутаните едно до друга сгради. Техен живот, живеят си го по техному. Остареят ли, белким ги потегли земята, селото… ама късно ще е, много късно. Откъсне ли се детето отрано от майката, трудно се връща към нея.
Поогледа, приседна върху камънака, погали го.
Помниш ли, помниш ли водата как шуртеше, въртеше, житото, брашното, мливарите помниш ли? И татко ми, цел побелел, брашнен и насмеян… посрещаше и изпращаше, разговорка със всекиго подхващаше, та по-лесно времето да мине… Чакаше се на воденицата, бая време се точеше.
Камънакът мълчеше, ръката бавно се отпусна. Малко пепеляво гущерче се шмугна, разклати стръкче трева. Домиля му, навлажниха се очите му, това ли остана, това ли - гущери, камъни и треви.
Стига съм се разкисвал, женорята така… и аз така… Да ида до нивата със слънчогледа. Все нещо садят, нещо се отглежда. Добре, че се сдружихме, малка ни е кооперацията, но да не пустее съвсем земята ни. Тя, тукашната земя, е постна, ама ние съвсем я опостнихме. Изоставиш ли я и тя те изоставя.
Надигна се пак бай Йордан, взе тояжката и тръгна. Нивата със слънчогледа беше наблизо. Навлезе в нея, повдигаше ту една, ту друга пита. Глави му се виждаха, не пити. Глави, дето се вдигат и ходят по слънцето. Вземат сила, хубост, пълнят се с благодат. Тежки, налети му се виждаха. Реши да откъсне една, да провери зрело ли е семето, скоро ле ще се жъне. Извади малка остра чекийка, отряза средно едра пита. Орони няколко зрънца. Опита ги. Добри, плътни и вкусни. Ако се задържи така слънчево и топло, да им трябва седмица, не повече.
Походи още малко из слънчогледа, отскубна няколко троскота, възропта на глас.
Па да бяхте го поочистили навреме, да му не вземат силата тия буренаци, сега още повече да е избуял, ама кой… Една шепа хора излизат на полето, другите сме рентиери. То и рентата ни толкова, колкото и реколтата. При тая запустелост.
Излезе от нивата и пое бавно обратно. Наближи воденицата. Свърна пак при нея. Седна на камънаците, копраля още имаше до залез. Да подиша, да повиди, да се понарадва. Не забравяше, че е краен, че пътят му може да секне ей така, ей тука, на мига.
Какво се присети, взе два камъка, подбра плоски, с гладка повърхност. Нарони доста зърна и ги постави върху единия. Притисна с другия и взе да ги върти между ръцете си. С колкото сила имаше. Отдели ги, погледна. Мазните петна върху камъните не бяха нито големи, нито плътни, мозаични стояха. Притисна ги отново, въртя ги, докато ръцете му отмаляха.
Толкова от мене.
Мазното се открояваше по-ясно. Семената бяха загубили формата си, смачканите шлюпки лежаха като убити насекоми.
Шарлан, моят. Мижава работа.
Починаха ръцете му, пак хвана камъните, притисна, въртя, въртя…
Е, това е, не пущат повече.
Опита с пръст мазното, събра остатъка. Ни мазното мазно, ни кюспето кюспе. До шрот така и не може да го докара. Не с тия камъни, не и по тоя начин. Не и в тая държава, не и с тоя народ. Не и от една нива 5 декара при цело поле наоколо. Сиротно поле.
Семе ли сме, кюспе ли сме, Господи, шрот ли сме? Какво сме, това ние, българите? А, Боже?
Бай Йордан не се и усети, че разговаря с Господ. Дали го беше взел назаем или Господ, без да пита, бе слязъл при него?