Дулинко Дулев

РЕКВИЕМ ЗА ЗАБРАВЕНОТО СЕЛО

Завръщам се във родното си село
различен, тъжен, чужд и непознат.
С приведен гръб и олисяло чело,
с години, пръснати от град на град.

Посрещат ме порутени дувари,
бездомни псета, празни домове…
И само вихърът на спомените стари
като бездомник между тях снове.

По портите на моите роднини
жълтеят, блъскани от вятъра сълзи:
“След кратко боледуване почина…”
Към тях копривата на времето пълзи

и скрива сред парливите си вейки
безкрайно закъснялата печал,
посрещната от празните скамейки,
които някой старец е сковал…

Виновни мисли тегнат като бреме,
залутани из тая пустота -
защо не смогнах да намеря време,
с най-близките поне да се простя!

Пустеят улиците… Като ято птици
се разпиляха в тоя свят широк,
късмет да дирят, моите връстници,
подписани под всеки некролог.

А своя данък времето е взело
и в своята необратима власт
обсебило е родното ми село,
напуснато завинаги от нас…

И само Куз баир със голото си било
виси, тъй както някога, над мен…
Тук вече всичко се е променило.
Единствен той стои непроменен…

ЖИВОТЪТ НИ Е ПРОСТО НЕНОРМАЛЕН…

               На моя приятел, художника Владислав Бабаров

Какво разкошно и красиво погребение!
Градът почти изцяло се събра…
Човекът бе заслужил уважение,
но туй едва в ковчега се разбра.

Ораторите, в горка скръб привити
с ъглите на надгробните слова,
подсмърчайки, си бършеха сълзите…
А той дори не подозираше това!

И колко много, всъщност, бяха тия
в ескорта му по пътя към пръстта…
А той така си и умря, горкият.
От самота.

ЛИРИЧНА ФАНТАЗИЯ

Вече колко години женицата стара
от сутрин до вечер стои на пазара
с пет връзчици чесън,
с пет връзчици лук…
С две думи - без нищо. Но вечно е тук.
На камък приседнала още на входа
с очите си тъжни посреща народа,
пък народът я гледа, но не ще да купува,
че стоката нейна нищо не струва…
Че стоката нейна - хич не е стока!
Пет-шест стръкчета само,
пък цената висока!
А тя все тъй седи си
и във всички се вглежда…
Очаква да мине някой изглежда!
Роднина ли?… Близък ли?…
Нямам представа!
Но той не минава… Все тъй не минава…

…Старицата вече на пазара я няма.
На нейното място, зад сергия голяма,
бабанка разгърден продава с кашони
банани, домати, пипер, корнишони…
А на мен ми е мъчно за нея,
но зная,
че тя е дочакала радост накрая…
И някой незнаен й е срещнал сърцето
или тук - на земята…
Или горе - в небето.

КРЪГОВРАТ

Неусетно и бързо минават
ден след ден,
час след час…
Всички мои познати край мен остаряват,
идват нови познати край нас…

Ний сме млади все още, но вече в косите
бавно плъзва сребро… И превили плещи,
уморени и тихи си тръгват бащите ни…
Ний сме вече бащи!

А съпругите наши - бивши наши любими,
не дочакаха с нас дом честит и богат…
Ала колко лета, колко хубави зими
все пак имахме с тях в тоя кризисен свят!

Любовта ни не е отлетяла изцяло
сред чиниите в мивката
и перилния прах.
Все по-рядко се стопляме с тяхното тяло…
Но не можем и днеска без тях!

А животът тече си, животът минава
и сърцата ни бавно, но здраво руши…
Все пак ясно е туй, че човек остарява,
само когато
той сам го реши!

СБОГОМ, ПРИЯТЕЛИ

Много нещо видели сме.
И сме много препатили…
Но досещам се днеска - ей тъй - изведнъж.
Вече всичко е минало.
Сбогом, приятели!
Към отвъдното тръгва си старият мъж.

Неживяното - живо е.
Изживяното - свърши.
По главите ни сипе се тиха скръб
като дъжд.
Нещо крехко в душите ни
с крехък стон се прекърши…
Към отвъдното тръгва си старият мъж.

А цъфтяха житата край нас кехлибарно
и някой някого чакаше
сред цъфтящата ръж…
Нека другиго чака.
Той ще дойде навярно…
А в отвъдното тръгва си старият мъж.

ПЕСНИЧКА ЗА МОЯТА ГАРСОНИЕРА

Ние живеем в гарсониера.
Има място за теб и за мен.
И допълва приятната атмосфера
вечно пълният с пране леген.

Има място за децата ни - двете.
Има място за любов и мечти.
Малко тясно е за стиховете…
Но и тях ги побирам почти.

И какво, че вечеряме прави!?
Тая кухня не е за креват,
ама няма какво да се прави!
Трябва щерките нейде да спят!

В коридора се движим на смени.
Закачалка… Хладилник… Бюфет…
Но и всичкото туй, според мене,
има свой ползотворен ефект.

Всяка вещ от страни ни притиска
и събира глава до глава…
А пък щом са ни устните близко,
то какво по-добро от това?

СРЕБЪРНА СВАТБА

                      На съпругата ми Женя

От мен парите бягат. Нямам злато.
Сребро в косите си единствено събрах.
Две щерки само имаме с жената -
богатството на двама ни е в тях.

И сватба “сребърна” си имам вече с нея -
от други в туй поне съм по-напред!
Но хорските жени с мъже живеят,
а моята попадна на поет.

Не зная как
цял четвърт век устиска!?
Дори дали е сбъркала не знам!
Нормално е по-друг живот да иска…
Но друг живот не мога да й дам.

А моят ден от Бог благословен е,
щом Той такава търпелива ми избра!
Сред толкова добри жени край мене,
не можеше да срещна по-добра!

И втори път реша ли да се женя -
ако такава мисъл хрумне ми въобще! -
ще се оженя пак за мойта Женя…
Но тя навярно няма да ме ще.

ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА ДЯДО МИ ПЕЛО

Едно време
/додето аз все още живеех на село/
ей тъй ме съветваше дядо ми Пело:
- Сине,
кучето, дето е куче, па и то знае
кого да лае
и кого да не лае.
Бягаш ли - гони те.
Ама щом види тояга,
бяга
и хич не се сеща,
ни да те лае,
ни да се зъби насреща…

Ей тъй ме съветваше дядо ми Пело,
додето все още живеех на село,
ама нали аз малко безразсъден растях,
смисъла сложен не проумях.

После отидох в града да живея.
Почнах да зрея…
Да дебелея…
Позавъдих деца… Авторитет…
С две думи - всичко ми беше наред,
ама един ден
/Боже, прости за нахалството!/
почнах да лая против началството.
И то /началството, де!/
ме цапна със лапа,
скръцна със зъби
и ме ухапа.

Всички колеги в безумна печал
рекоха:
- Бреййй!
Той май, горкият, е побеснял!…
Па като ревнаха:
- Уууу! Дю, бре! Дръж!
…И аз на село си дойдох изведнъж.

Дядо ми Пело бе още жив.
Подир овцете вървеше щастлив.
Като ме срещна, поклати глава:
- Абе, сине! Нали ти казах това:
кучето, дето е куче, па и то знае
кого да лае
и кого да не лае!…
Това е.

ИСТИНАТА ЗА НЛО

Отдавна по земята се говори:
летели - казват - разни ЕН ЕЛ О!
Ту тук, ту там се мяркали в простора,
но виж - да кацнат… Туй не е било.

Приличали на кухненска чиния,
на стъклен супник или бански тас.
Но кой ги знай, защо от нас се крият.
Избягват, всъщност, срещата си с нас.

Но пак летят - година след година -
разглеждат ни без срам и капка такт.
Навярно основателна причина
възпира ги от прекия контакт.

Човекът трябва куп неща да стори,
додето се съвсем очовечи…
А сигурно погледнато отгоре,
това далеч по-ясно си личи!

РЕКВИЕМ ЗА ПОЕТА

Поетът Хикс бе бременен с поема
и гърчеше се в своя кабинет
над острата,
житейски важна тема,
над сложния,
а всъщност прост сюжет.

Поетът Хикс бе бременен, обаче
отдавна бе различен отпреди.
И без това си бе признат, така че
едва ли беше нужно да роди.

Но той гореше от родилна треска,
измъчен, но напълно убеден,
че сътворява непознат до днеска
лирическо-епичен феномен.

Поетът Хикс…
Свалете шапки, граждани!
Пропита с дъх на спирт и никотин,
поемата очаквана умря при раждане.
Поетът Хикс е жив.
Амин!

СРЕЩА В РЕСТОРАНТА

Бе пълен ресторантът с млади хора.
Сред тях и аз - един самотен мъж.
На погледа ти с поглед отговорих
и станахме си ясни изведнъж.

Сред многото разделящи ни маси,
сред пийналия ресторантски хор,
личеше си, че хубава жена си,
очакваща достойния партньор.

Личеше си житейската школовка.
Личеше си изисканият вкус.
За миг разбра, че съм в командировка
и блазни ме контактът с твоя бюст.

Едно, обаче, тъй не се досети,
ни с опит, ни с практичния си ум -
че може би от елегантност светя,
но туй ми е едничкият костюм.

Не се досети, че в хотела снощи
финансите си лев по лев броих.
Пресмятах дълго пътни, дневни, нощни,
додето някой непланиран лев открих.

Затуй да се обърнем гърбом, мила,
и нека свършим флирта си до тук…
Понеже с мене явно си сгрешила,
огледай се… Дано намериш друг!

Видин, 1983 г.

ОПИТ ЗА ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Сензация! Сензация! Сензация!
Страхотен филм по нашите кина!
Поредна филмова реализация
на бой с крака, глави и колена!

Препълнени до край, пращят салоните.
Опашките набъбват изведнъж.
На касовото кино по законите
банкнотите се сипят като дъжд.

И кръв, и мозък капят от екраните,
беснеят мощни мускули по тях,
а зрителите, в хватка здрава хванати,
подмокрят си билетите от страх…

И пак твърдим след туй, че сред изкуствата
най-важното е Седмото за нас!
Че то влияе пряко върху чувствата,
култура че е в профил и анфас!

Така до друга суперменовска история,
препълнена с юмручени царе…
Добре си ги говорим на теория.
На практика не сме съвсем добре!

И нека се не чудим в тъмнината,
щом някой супермен от местен сой
ни фрасне две “кунг-фу”-та по сурата…
Заслужен ще ни бъде тоя бой!

1987 г.