Благой Ранов

Селското утро модрееше от януарския студ, който нахално се увираше в носовете и хапеше ушите на мъжете като зло псе. Снегът жаловито скърцаше под гумените им галоши, а белотата се забиваше като тресчици в светлите им очи. Оттатък плевнята, на стария орех, креслива сврака поглеждаше нетърпеливо към мъжете и сякаш досещайки се за бъдещата им мисия, искаше да предупреди жертвеното животно.
Киро Иларионов изтръска една псувня по неин адрес и сложи ножа на точилото.
- Сипвай на тъничко, юнак! - рече той на ластарест момчурляк. - Че ми изгори пръстите!
Момчето се сепна и обърна глава към точилото. Край ушите му клепнаха ушанките на зимната шапка.
Насред двора Тодор Шумналията копаеше замръзналата земя и пухтеше. От дясната му страна в снега аленееше гарафа с вино. Той спираше за момент, пийваше голяма глътка и поглеждаше към небето, сякаш са молеше за нещо и отново забиваше жадно кирката. Трапът за пърлене трябваше да бъде по мярката на прасето, да не се губи пламък. Затова измери с една пръчка прасето, после разцепи една двуметровка от меше и положи двете половинки по дългата страна, по ръба, за да не се рони пръстта. Кръстоса ги от двете страни с по-малки и ги закова сръчно.
Юнакът свърши с точилото и донесе от плевнята една бала слама.
- Учи се!- рече му Тодор Шумналията и седна на сламата.
- Аха! - отговори момчето н се затича по гласа на баща си.
От къщата излезе Мильо Настев, примижа и гърлено извика:
- Ееее - ооп!
- Какво? - изскочи юнакът с чайник топла ракия в ръце и погледна нагоре.
- Правя магия!
Мъжете извадиха ножовете от каниите - големи касапски - и старателно ги огледаха. Металът резна очите им. После един по един дръпнаха ръкавите на палтата и с дясната ръка като с бръснач минаха по върховете на космите.
- Люта работа!
Кучето клекна любопитно. Следеше действията им. Имаше предчувствие за празник, а учудената му физиономия издаваше доброта.
Киро Иларионов премлясна:
- Гроздова е, а? Познах! Адаш, запомни - на топла ракия й трябва захар. Иначе горчи! Ееее-хеее-еей!
Стопанинът Киро Стойнев мълчаливо кимна в знак на съгласие и метна чашката ракия в устата си.. Примижа с вдигната глава, опитваше се да улови градуса й и тогава видя свраката. Бе кацнала на оградата и въртеше червените си очи, подскачайки по върховете на тарабите.
- Къш, ма! Ще изплашиш прасето!
Кучето послуша стопанина си и залая дяволската птица, която раздразнително разпери криле и се премести на плевнята.
- Е, почваме ли? - попита някой.
- Да се върже! - издаде заповед Киро Иларионов.
- За кой крак? Левия или десния?
- Няма значение! Заден да е!
- Е, юнакът да влезе в кочината и да сложи примката!
- Ще го изяде, освирепяло е!
Момчето се дръпна назад и погледна майка си.
- Колко ли има?- попита Тодор Шумналията. - Сигурно 300!
- Бе, майната му, колкото е, толкова е! Сега да му теглим ножа! - скоропоговорно рече Киро Стойнев и побутна жена си.
Тя гледаше към кочината и топлеше ръце под престилката.
- Не мога да стоя тука! - изохка тя. - Жал ми е за животното. Цяло лято съм му нагаждала, а сега?
- Айде женски работи! - изтърси Киро Иларионов.
- Чупка!
- Ходи си в къщи - избута я настрана Киро Стойнев - и не слушай! Но като те повикам, донеси тавата за мръвки.
Той напълни чашата с ракия и я подаде па Мильо Настев. Очите на мъжете се наливаха с мъст.
Киро Иларионов избута настрана Шумналията, колкото да седне и старателно избърса ръцете у дочелите панталони. Запали цигара, обръщайки се запита:
- Помните ли кога преди две години клахме на Суровичката прасето? Тодор беше там!… Срам! Яко прасе, бе, като мотор.
- Бях там! - измънка Шумналията и подаде празната гарафа на юнака. Намигна му съучастнически.
- Влезе Суровичката да го върже, обаче докато се мотоляви, ние го издърпахме навън с прасето. И веднага скочихме върху му. Кой де свари натиска: глава, крака, опашка. Извадих ножа от устата и го забих в шията. А кожата му като гьон, не влиза. Че като скочи това прасе с ножа на врата и хукна. Суровичката, както го бе възседнал, така си и остана.
- Не беше Суровичката! - поправи то Шумналията.
- А Цани Генев. Възседнал го бе на обратното. Стискаше с крака през корема, а се държеше с ръце за опашката му. Як мъжага - със задник пирон в чамова дъска забива, а едно прасе не удържа… Рече то да мине под каруцата и той се залепи като паяк на канатите.
- Опаа, не се отвивай! - намигна Мильо Настев и кимна към юнака, който копираше с жадни уши случката.
- И?
- Ами ние си седим като препарирани, кой де свари: на каруцата, на оградата, по тарабите, като тикви, и сеир гледаме. По едно време то бутна врата и влезе в градината. Бяга, та се къса. Мушна се в царевицата, че като завъртя из нея, за нула време като комбайн я свали. Суровичката вика: „Добра работа свърши. Ако бях оставил есенес люцерната неокосена, сега и нея да ожъне! Седим ние и…
- Каква царевица, бе? - подритна балата Мильо Настев. - Сняг до пояс беше! Ти - царевицата му ожънало!
- А, бе, у вас може да е било така, но у Суровичката тя не беше обрана. Седим ние и се чудим как да го спрем. Викам от вършината на Суровичката: „Дай въже, ще направим примка, мине ли отдолу, скачам и го довършвам!” А той ми отвръща: „Рисковано е!” - и вади пушката да стреля у него. Че като скочи баджанака му „Стой бе, ще убиеш човек, тъй! Недей, аман-заман!” А Суровичката му вика: „Кат` много - знаеш, качи се ти на вършината, ама те шубе!”- рече го това той и счупи пушка на две, пъхна патрона. Спрях го. По дуварите, на улицата народ като на цирк: зяпа, кудкудяка и дава наставления. Прасето - разбойник върти празни курсове из двора, очите му святкат като на стоповете на молотовката. Чакам да мине под чатала ми. . . По едно време намали оборотите и аз - хоп връз него, ръгнах ножа надълбоко и докато отиде до дръвника, заби зурла в снега. . .
- Кога ще колете прасето? - наивно запита момчето. - Майка чака!
Мъжете го погледнаха отнесено. Последва кратка ракиена пауза.
- Почваме!
Киро Иларионов изведе прасето от кочината, бе усукал въжето здраво за ръката си и пристъпяше отстрани като мечкар. То кротко изгледа дружината, нямаше мерак за лудуваме. Позна в Мильо Настев - баш коляча, и тръгна към него доброволно. Мильо Настев подскочи настрани и седна в ястъка:
- Гледай го ти, усеща нещо, а?.. .
- Дърпай! - заповяда Киро Иларионов и се хвърли стръвно. За миг мъжете се накамариха и махалата писна от свински квик. ..
- Хайде, майсторе, коли, че да не скочи като у Суровичката по-лани - задъхано изрече някой.
Мильо Настев изтърси снега от задника си, обърса с опакото на ръката ножа и замахна. Истеричен свински уплах размърда замръзналото утро. Свраката подскочи на празната кочина и любопитно се взря с едното око в червените пръски върху снега. Момчето запуши уши и на очите му избиха капчици страх.
- Давай тавата! - извика Киро Стойнев - за кръвта. Ще стане чудна кървавица. Заднешком момчето подаде съдинката. Прасето утихна. Кървавите хрипове спряха.
- Готово! - рече Мильо Настев. Изтърка със сняг ръцете си. - Юнаци сме, а?
- Давай тенекетата!. . . Готови ли са?- запита Шумналията.
Момчето донесе три лъскави празни кутии от „Копърка” надупчени от долната страна.
- Ето!
- Викай половинките!
От малката кухня излязоха жените им с ватенки и големи гумени ботуши.
- Следва точка втора! - предупредително започна Мильо Настев. - Така както разпределих ролите сутринта. Значи, Иларионовица - на десния крак, стопанката ще мие червата и вътрешностите, моята изгора, понеже е по-якичка, на ченгела, Шумналийката - на левия крак. . . Дидката - на огъня!
Юнакът изнесе четири нафталинени стола от гостната и ги нареди в полукръг около трапа. Мъжете чинно седнаха.
Жените завъртяха прасето. Замириса на пърлена четина. Свраката се навря в ухото на кучето и му изкряска важна вест, то от своя страна подуши въздуха и излая трогателно.
- Върти, не задържай, ще стане на мехури! - пое ръководството Киро Иларионов от стола.
- Издърпай нагоре да хване и задницата!
- Дърва да се сложат по средата!
- Задръж на корема!. . . Сега леко завърти!
Жените напъваха мишци и изпълняваха наставленията. Когато прасето стана черно, го метнаха на измитата врата и заляха с вода. Иларионовица го зави с чердже - топла ароматна пара с мирис на печена кожичка, изби нагоре.
- Да не измръзне, повийте го хубаво!
- И сега рендетата. Търка се до снежнобяло - продължи Киро Иларионов. - Ето така! - зачисти шепа място върху кожата.
Жените сръчно размахаха кутиите - рендета, кожата като скреж от прозорец падаше сгърчена на мокрите дъски.
Момчето старателно наля топла ракия на баща си и мирно застана встрани. Носът му бе ален от студа.
- Пийни глътка, да се сгрееш! - намигна му Мильо Настев.
- Аха!
- Това е възпитателно!
- Ученик не пие! - рече баща му. - Щото…
- По-добре пред тебе, отколкото зад гърба ти! Жените въртяха прасето. От зачервените им бузи лъхаше топлина и сила.
- Обърни! Прегори ли, става на цървул, даже и за цървул не става!
- Кожичката да стане бяла и хрупкава!
- Търкай, по-силно! Няма да се обиди!
- Топни малко водичка, ха така да омекне! Сега лекичко, докато побелее, търкай!
- Огънят, огънят на малък пламък!
Командите ставаха по-емоционални, колкото повече ставаха чашките топла ракия. Тодор Шумналията самотно отпиваше едри глътки от гарафата и се чудеше какво ли прави в съседа му мотиката, която лани забрави из царевицата си.
- Стоп!
Киро Иларионов стана тромаво и с професионално движение резна кожичка от врата.
- Добре!
На третата обиколка на чайника - прасето, пухкаво и бяло, легна на подложената вратата. Жените стояха доволни и тихи. Ръцете им бяха се сбръчкали от топлата вода като ланска гъба.
За миг очите на мъжете изтрезняха. Киро Иларионов сръчно отряза свинската глава и я метна на преспата сняг. Мильо Настев очерта с върха на ножа тънка и невидима линия от врата до бута, промуши в горния край за пръста и отряза фаша сланина.
- Ще изпие едно буре вино! - рече той и хвърли в ръцете на жена си сланината. Жените бяха запретнали ръкавите.
Движенията на мъжете ставаха твърди и бързи. Киро Иларионов резна тънката ципа на корема и сръчно сипа вътрешностите в едно голямо корито.
- Червата да се измият внимателно, ще се надуят. Стават за наденица и кървавица - нареждаше Киро Иларионов. - А на момчето мехура!
Мильо Настев отряза на стопанката две-три парчета месо от врата за кавърмата. Киро Стойнев чистеше праз лук.
Денят беше отпуснат. Стрехите сълзяха сънливо. Слънцето - светло петно бледнееше над високия рид. Някъде писклив глас на дърворезачка гъгнеше у дърво. Скоро замириса апетитно на месо и раздразни постния вкус на всички. Момчето се опитваше да надуе мехура и кучето дебнеше движенията му.
Оттатък в кухнята стопанката слагаше голямата маса, помагаха й жените. Вадеха от найлонова кофа туршия с едри червени чушки, розови моркови и хрупкави краста¬вици. Из мазето дядото с пъшкане изнесе десетлитрова гола дамаджана с игриво вино и старателно я постави насред масата.
Мъжете измиха ръцете и тръгнаха към кухнята.
- Помниш ли?- попита Киро Иларионов, пъхайки ножа в капията - Владо на Цинговска, дето уби отчова си?… Чух, че са го пуснали от затвора. Изтърпял вината си!
- Тя пък една жена… Вук с погача минава под чатала й - допълни Мильо Настев и погледна мило към половинката си.
- А пък Димо Гърмидолски си довел жена от Съюза. Водил я на ресторант при Пеньо Кръчмаря!
- Вярно ли е?- попита Киро Стойнев. - Била една такава?.
- Каква е била, бе, тате? - попита момчето.
- Сложи черния дроб на скарата - скара се той - и внимавай да не прегори, че. . .
Гласовете им потънаха зад топлата врата, отдето надничаше любопитно дамаджаната вино - жарко и уханно.
Момчето сложи щипка слама на огъня и стопли ръцете си. Кучето приклекна доволно до него и се взря в надутия мехур-топка.
Зимният ден, обрамчен от тишината, бързаше на скокове към планинските скути. Самотната свинска глава, леко гримирана от пърленето, прехапала език между зъбите, се опитваше с изцъкления си поглед да улови за сетен път небето над себе си.
Единствено свраката й намигна и се огледа в празните й очи.