СТАРИЯТ САЛКЪМ
СТАРИЯТ САЛКЪМ
Дали стои той - старият салкъм,
разперил клоните над малката ни къща?
По стряхата ни, сякаш таласъм,
все тъй ли драска и шумти и пъшка?
Какви безкрайни нощи са били -
с унесен поглед пред открита книга.
А собата гори, и вънка сняг вали,
cалкъмът драска, и сънят пристига…
И ме омайваше чудесният ми сън -
ехтяха с тропот конските копита,
незнайно как изхвръкнали навън
от книгата, останала открита.
Безгрижно време - в свидния ми кът…
Сега и мен годините надвиха.
Дали стои той - старият салкъм,
или в пещта зимъс го изхабиха?
1985
РАЗСЪМВАНЕ В БУДЖАКА
Съмва се. Затварям книгата.
Тихо спирам пред прозореца.
Виждам клонове издигнати,
чувам тропота на конница.
Виждам ги, в мъгла потънали,
Аспаруховите воини,
чувам виковете, гръмнали
из годините неброени.
Яки, пъргави, безименни,
с вяра и кураж запалени,
толкоз пътища изминали,
но във битките не паднали.
Съмна се. Открих прозореца
в родната ми къща майчина -
там, където мина конница,
остана тревата смачкана…
1986
ЕДИН ЧОВЕК
Метро. Човешки водопад…
Безумен век.
Но виждам в този кръговрат
един човек.
Брадясал, побелял и блед,
и - по сако…
Но все върви, върви напред.
А за какво?
В една протегната ръка
държи цветя.
Той нивга не е бил така
добър към тях…
Но ето днес ни се яви
цял с добрини,
с изстинал във очите вик
от много дни.
…Обръщат хората глави,
а покрай тях
все тъй полека си върви
човек с цветя…
1987
НА МАМА
Света Мария - моя майко,
с прошарена коса си вече,
и много си от мен далече,
и все тъй радост виждаш малко…
В града ни роден, мил и драг,
където гроздето се рони
и виснат дюлевите клони,
кога ще те прегърна пак?…
На всекидневието в плен,
посред бетонени грамади,
не мога да ти се обадя -
в съня ми идваш ти при мен.
А времето лети, лети…
И песен, гдето си ми пяла,
с която мене си люляла,
забравих, майко. Ти прости…
Но как, набодени с игла,
аз да забравя твойте пръсти?..
Ти с тях на сбогом ме прекръсти
в оназ - студената - мъгла.
1988
НОКТЮРНО
Настъпва нощ - голяма и добра, -
сгъстява тъмнината над полето.
Обръщам си очите към небето,
на болки за да не се покоря.
Тез по небето пръснати звезди
така далечни са от грижите ни тежки.
Те, без да чуват воплите човешки,
все тъй горяха векове преди.
Аз ги поглеждам, кротък и смирен,
шептят си устните потайната молитва:
да пази Господ хората и мен.
И в този миг на святост и любов
ти за тъгата ми недей да ме разпитваш,
че отговорът няма да е нов…
1990
ИЗПОВЕД
Безсъницата пак ме победи.
Вали. Дъждът потраква по перваза
и думичките тихо си реди,
между които няма думата “омраза”.
И на дъжда открих си аз душата.
Той кротко слушаше, добър и милостив;
а после ме остави в тъмнината
с молитвата ми: Бог да ме прости.
2003
ПРОЛЕТ В БОЛГРАД
Събуждат се фиданките в градината,
и крехките им листчета ухаят
като най-тънък и най-скъп парфюм.
За първи път след зимата отварят
вратата, задната, която води в парка,
та в стаите да влезе пролетта.
И на камбаните звънът да влезе,
камбаните са днеска полудели…
И с радост светва твоето лице…
2006
