Красимира Василева

Григорий Петров за великите идеи на доброто, свободата, красотата на душата

Със забележителната книга на Григорий Петров “Евангелие и живот” се запознах преди време, когато все още последното й издание на български език беше от 1926 г. Към това ме провокира изказването на един доста възрастен човек, който, чувайки това име, възкликна:”А, Григорий Петров, на младини съм чел много негови книги”. Сега, с цената на мъчителни интелектуални усилия и духовни гърчения се опитваме да излезем от мрака на атеизма и да разчупим душите си за духовната светлина. Но дори за интелигентния и образован българим това е трудно-белите полета в библиотеките и в съзнанието ни са големи. Затова е нужно да се популяризира духовното дело на Григорий Петров.

Григорий Петров /1868-1925/ е наричан “руския Златоуст” заради красноречието му на известен лектор. Изключителен познавач на историята, политиката, философията, социологията, икономиката, литературата и изкуството, той е посветил живота си на популяризирането на Евангелието, което е знаел наизуст. Заради всеотдайността и таланта, с които е правел това, той е наричан шести евангелист. В една своя лекция в Белградския университет той казва:” Да четеш лекции против Христа и християнството, това значи да имаш многобройна аудитория. Господа, аз в Русия съм държал лекции в най-големите театри, в цирковете, на манежите, дето се събират повече от 5 хиляди души. Но аз винаги съм търсил не числото, а истината. И не студената, гола истина на Фауст, а истината на мъдрия, за всички радостен живот. Тая мъдрост аз като 15-годишен юноша намерих в Евангелието и след това 40 години сам я изучавах, сега я изучавам и другите зова да я изучават…Аз съм ял плодове от всички дървета на знанието, но висша мъдрост намерих само в Евангелието.”
В книгата си “Евангелие и живот” Григорий Петров дава отговор на въпроса защо европейската цивилизация е водеща - защото се основава на християнството, което е вечен вдъхновител на човечеството, давайки творчески полет на духа и развивайки нравствените му сили. То учи, че на човек може и да не му предстои да извърши в живота си велико дело, но той трябва да изпълни своето назначение - да внесе в живота онзи дял от добро и справедливост, който отговаря на неговите природни способности. В главата “Християнство и насилие” авторът умело полемизира с противниците на вярата, като доказва, че религиозните войни, избиването на еретиците, ужасите на инквизицията не са рожба на Христовата религия, а на нейно грубо и престъпно фалшифициране.
С голяма ерудиция авторът анализира взаимоотношенията наука-религия, доказвайки, че науката действително разширява умствения кръгозор на човека, развива интелектуалните сили, дава все по-голяма власт над природата, но не може да възроди духовно човека и да го издигне нравствено, защото това е единствено по възможностите на религията.
Много интересна е последната част на книгата. Цялата евангелска политика и социология е в думите “Обичай ближния си, както обичаш себе си.”Защото единствен път към Царството Божие е пътят на нравственото усъвършенстване. И Царството Божие няма да бъде осъществено, докато хората продължават да се грижат преди всичко за своето физическо съществуване и материално благоденствие, а забравят главната цел на съществуването си - да следват примера на Исус Христос.
В началото на 20 век Григорий Петров изрича думи, които и днес звучат много актуално за нас, българите: “Срамно е да не си чел “Дон Кихот”, “Фауст”, да не познаваш творчеството на Толстой и Достоевски, на Рафаел, Леонардо, Микеланджело.А да не си чел вечната книга Библията и да не познаваш Евангелието-основата на живота? Тази забравена книга трябва да стане отново нашият пътеводител как се живее и как се умира за Божията правда”.