Иван Митев

Падналият в края на февруари сняг върза ръцете на всички, но при Таргата прати и самотията и го накара да псува мълчешката. И на глас да псуваше, нямаше кой да го чуе - къщата му беше на края на селото и встрани - съвсем близо до гората и до пътя към гробището. Затова той седеше на леглото си и слушаше новините по своя веф, а погледът му опираше в закачените отсреща мазни гащи с изкаляни крачоли, в затепаната от прах престилка и кожухчето с лъскави сламки по ръкавите.
След като новините свършиха, Таргата спря радиото. Комай цял живот е бил само с тия неща около себе си - шкафчето, накамарено с черги и юрган отгоре, портретите с намушкани малки снимки под стъклата, капана за мишки, плитката чесън. Това щеше да остане и след него. Дори можеше и да не остане, защото в Доганово изхвърлят вещите на мъртъвците.
На Таргата му стана мъчно - представи си стаята оголена, за да бъде подредена по друг начин. Но кой щеше да я подреди? Кой ще дойде да живее тук? Синът или внуците? Защото Таргата, освен многото овце, през живота си бе изхранил и отгледал син. Той живееше в окръжния град, ходеше със светлосив костюм, пееше в някакъв хор и можеше със същия тоя глас да вика много добре: “Къде са парите от овцата, която продаде?” Та той нямаше да дойде тука, Таргата знаеше добре това и пак се безпокоеше, че ако умре, ще изхвърлят и плитката чесън.
Щом стигна до чесъна, той се сети, че в шкафа има парче луканка и може да си отчупи да подъвче малко. Можеше да си изпържи извара с яйца и да ръсне една чушка отгоре. Или пък да извади сирене.
Без да знае какво точно ще прави, той изпъшка, стана и започна да търси ножа, като се мъчеше да си спомни къде го е оставил. Но колкото и да търсеше, не можа да го открие и седна пак на леглото, тюхкаше се и продължаваше да псува. Сети се, че като малък намери на една пътечка тежък и лъскав нож и го загуби, докато му се нарадва. Един живот бе минал оттогава и все се ядосваше, колчем си спомнеше за това. Все мислеше за тоя, в чиято ръка е легнал, мислеше с мъка и завист за него. Сега Таргата се сети, че този нож някой го беше изгубил. “Дали го помни и сега? - попита се той учуден, че не се е сещал за това. - Голям нож беше. Мълчи в ръката, а ти е хубаво… Замахнеш, отсечеш нещо…”
Като мислеше за това, Таргата усети как му се ще да въздъхне:
- Какво нещо е…
Но изведнъж: тин-тин! Тин-тин-тин-!… - чу той и забрави всичко. Какъв е този звън? Иде иззад къщата, откъм заснеженото поле. Хора ли има там? Затиснати под снега? Или шейна с кончета? Яре ли изгубено? Съвсем наблизо е; и как звънна - тънко, лековато, като че насън се чу.
“Нито е яре, нито са хора - дойде на себе си Таргата. - Не е възможно. Но чух, че звънна, чак ме сепна.”
Той се ослуша внимателно. Нещо изтрополя на тавана, като че тежко кълбо се претърколи. После се чуха стъпки: туп-туп-туп. Човек ли ходеше там? Таргата скочи премалял, измъкна бързо пушката си, счупи я, с подскачащи пръсти напъха два патрона в цевите. Ходенето спря. Тогава той се сети, че на тавана трудно може да се влезе дори сгърбен - не може да е човек това.
- Тин-тин-тин!…
Таргата се изуми. Стоеше, без да мръдне, заслушан в звуците. Под краката му стържеше нещо, печката тръпнеше и пукаше отвреме навреме. Но звънът беше там - зад къщата, към гората.
Да иде да види? Но откъде-накъде? Докато можеше да си стои тука, да го слуша и да гадае що ли е това. Хвана го яд, че не може да разбере с какво го тегли така неудържимо към себе си. Яростта му се усили. Ето, ако жена му е тука, нямаше да се вслушва толкова в тоя гласец. Но нея я нямаше, на почивка е и никой друг нямаше, и Таргата разбра, че много му се иска да отиде. Разбра и че ще отиде, защото желанието да въздъхне го изпълни отново:
- Какво нещо е…
- Тин-тин!
Без да се бави повече, Таргата нахлузи големите си ботуши и като откачи кожухчето и го намъкна, излезе навън и грабна дългата бяла лопата за вадене на хляб от пещта. Снегът се възправи пред него - ситен, сипкав, сух - споен в стена, притисната в къщата. Таргата заразгребва с лопатата, без да усеща нищо друго освен копнежа си да се придвижи нататък. Стъпка по стъпка, замах подир замах - стигна плета. Отвъд бе поле, обсипано със злач от залязващото слънце. Откъм трите дъба край пътя за гробището се чуваше звънът. Оттам го довяваше вятърът.
Таргата прекрачи смачкания плет и продължи да разгребва. Но вече бе започнал да усеща потта, която течеше по гърба му, видя и почервенялата кожа на ръцете си. Разбра, че няма да му стигнат силите да направи пътека дотам. Духна на дланите си, обърна се, огледа притихналото село, спотаено под дебелата постеля, и се ослуша.
- Тин-тин!
- Ей там! - И Таргата се вгледа в искрящото поле, но не видя друго освен равен, чист сняг и белота, посипана с лъчи. Вече беше сигурен, че звънът идва откъм дъбовете. Подпря се на лопатата и пристъпи напред, без да разчиства. Първата преспа го погълна, напълни устата му със сняг, но той успя да изплува, като я пореше с гърди. И продължи да размества пластовете, затънал до кръста в тях. Зад отривистото свистене на гърдите му оставаше пъртината, проправена от тялото му.
Слънцето се потопи зад ледено-сините вериги на планината отсреща. Син мрак се плъзна по снега. Таргата го усети като полъх и спря. Беше стигнал дъбовете, сигурно се намираше върху самия път или малко встрани от него. Селото тъмнееше далеч отзад.
И - тин-тин! - току пред краката му. Съвсем ясно, като че келешът от оная приказка бе отчупил клонче от сребърната гора, през която минавали царската дъщеря и змеят. Таргата пристъпи напрегнат, с посиняло лице, и взе да разравя снега с лопатата. Ровеше и хвърляше настрани, търсеше земята. Изведнъж - так! - лопатата удари нещо. Той се наведе, мушна ръце в снега и измъкна един тас. Огледа го, продължи да рови - друго нямаше! Кръгъл тас, синкав от здрача, студен. Таргата се ослуша. Звънът повече не се чу. Само тънки снежни змийчета се виеха по ледената кора. Почти тъмно беше. Едва сега той разбра, че е далеч от селото, че ботушите му са пълни със сняг и ръцете му замръзват, а силите му го напускат. “Ще умра тук, без никой да ме види и чуе” - помисли. И за миг му мина през ума да тръгне към гробището, толкова близо бе то, като че някаква сила го теглеше нататък. Стори му се че някой му вика оттам.
Но страхът изпърха в душата му и го подгони обратно - повлече крака по снежната пъртина, забравил всичко, с мушнат под кожуха тас. Вървеше с едничката мисъл да се добере до топлината, да напъха дърва в печката и да изхлузи от краката си ледения им товар. Не спираше да мисли, че може и да не стигне, че сам дяволът му пошушна да тръгне и сега ходи подир него, надсмива му се! Не усещаше дори лопатата в ръката си. Успокои се едва когато се блъсна в плета и се претърколи през него в двора. Измина и направената пътека до къщата, влезе в салона, опря лопатата внимателно и веднага се разхвърли - ботушите, кожуха, шапката. В стаята беше топло, почти задушно. Той се опари здравата, като рече да отвори вратата на печката. Сложи кофа с вода над огъня, сипа сол в нея и зачака да се стопли. Горе пак нещо изтрополя и Таргата погледна опряната на стената пушка. Щом първите мехурчета се отлепиха от дъното на кофата, той я свали, натопи краката си в нея и дълго стоя така, като наблюдаваше как се набръчква кожата на пръстите му и порозовява край извитите нокти с мътносини краища.
Най-после Таргата се успокои. Премести кофата, след като разтри ръцете си в нея, намъкна чорапите, изтегна се на леглото и се замисли. Оня звън повече не се чуваше и на Таргата му стана криво, преглътна, за да премахне усещането, че някой го стиска за гърлото. Стори му се, че на тавана нещо шава. Погледна пушката, сетне стана, отвори вратата и взе падналия на земята тас. Седна на леглото и дълго го разглежда. Бе тежък, потъмнял от времето тас. Таргата измъкна нож от шкафа, направи резки и разбра, че тасът е сребърен, но това не го зарадва. Когато го държеше в ръце и го разглеждаше, той се върна към мислите си отпреди да тръгне из полето. Сети се, че мислеше за себе си, за това, че цял живот се беше учил на ред - кога се работи, кога се почива, кога се поглежда небето, кога се ходи до нужника, кога се псува, кога се коли, кога колко се яде, кога какво се говори… И се запита защо бе тръгнал одеве - тоя вървеж не се вързваше с нищо, нямаше причини за него и той нарушаваше реда, отстояван досега. Замисли се дали наистина нещо е звъняло. Защото вече го нямаше тоя звън и тасът лежеше на масата - вече беше на едно място с останалите паници в стаята, с ботушите на Таргата и с окачените на пирон зад вратата гащи.
И изведнъж - откъде-накъде? - пред Таргата се изпречи синът му. “Къде са парите от овцата? Къде са?” Загорчава му на Таргата в гърлото, в душата му загорчава, но винаги е трябвало да има ред: душата му го е искала - доволен син, усмихнат син, засмени внуци, широка трапеза, наздравици, звън! Да, и звън… И пред всичко това се е изпречила преграда - присвити са очите, гневно - лицето. Таргата трябва да я отстрани, той трябва да види сина си усмихнат - това изисква неговият път към реда. Цената е толкова малка - сто и петдесет лева - за какво са му на Таргата? И той ги вади, брои ги с облекчение. “Тук ли са всичките?” “Да, тук са,” казва Таргата, като поглежда с очи, чакащи да видят желаното спокойствие. Кога е било това? Преди колко време? Таргата не знае. Но сега разбира, че е искал да изкряска тогава: “Чакай бе, кой си ти, че ще държиш сметка на баща си? Кой си ти, твойта мамка!? Марш навънка!” Искал ли? Сигурно не е искал, защото то е щяло да отреже завинаги пътя му към оня звън… И затова Таргата никога не е забелязвал, че гащите му са толкова мазни и миришат на тор. Не е забелязвал и това, че е бил винаги сам. Както сега. Сам сред снега, който мълчи. Сам ли? А тасът?
Тасът е пред него. Сега Таргата ще стане, дошло е време да угоди на душата си, без да мисли колко ще струва това. Той ще пие вино сам и за себе си, забравил целия свят. Света, който винаги го е наблюдавал и е искал да бъде такъв и такъв, такъв еди-кога си, онакъв еди-кога си, да се усмихва еди-кога си, онакъв еди-кога си и така нататък, за да достигне Таргата до своя мечтан звън - всички да са доволни, всички да са добре - и за това да е дал и той… Сега Таргата разбра, че душата му е искала някой някога да направи нещо и за него, и за нея, и че най-накрая той сам ще й даде комка…
И Таргата се изправи, отиде в салона, отметна чула от бурето, хвана канелата и завъртя дръжката. Напълни таса, внесе го вкъщи, вдигна го с две ръце и щеше да го поднесе към устните си, когато усети, че от дъното го гледа някой. Отначало Таргата помисли, че това е неговото лице, отразено във виното, но видя, че оня е брадясал. И се смая! Остави таса на масата, отдръпна се и седна на леглото. И както седеше, чу смях до себе си. Потресен, Таргата приближи пак и погледна в таса. Видя оня да наднича отвътре. Гледаше и мълчеше. Винаги бяха наблюдавали Таргата така - внимателно го гледаха, мълчейки. Цял живот - помисли той, - цял живот ме гледат и мълчат, гледат и мълчат! Ааааааах! Стига вече!
Разтреперан, Таргата взе пушката, прицели се и от два метра стреля в главата му. Тресна гръм, тасът подскочи, плисна червена кръв на пода. На тавана онова пак изтопурка.
Таргата вдигна пушката и изпразни другата цев нагоре. Оловото хрясна над главата му и проби талашита. Стаята се изпълни с дим. Яростта на Таргата отлетя сякаш със сачмите! Той вдигна глава! Стори му се, че през дупката отгоре ще прокапе кръв и ще го залее. После видя кръвта на оня човек, дето мълчеше, в краката си. Усети главата си пробита. Гърлото му пак се стегна. Той хвърли пушката на леглото и пристъпи бавно напред. Погледна в таса. Оня плахо надникна, главата му беше червена и се люлееше. Стори му се тъжен и уплашен. Толкова тъжен, че Таргата се наведе над него. Наведе се дотам, че видя небръснатата му буза. И не усети как устните му се долепиха до нея.Усети игличките на брадата. Стана му топло. Когато вдигна лице, видя как от лявото око на оня се търкулна капчица и направи кръгче на повърхността.
- Какво нещо е човекът! - промълви Таргата. - Какво нещо…

1984 г.