Валентин Найденов

Почвам да си мисля за някакви
невидими разстояния между хората.
/”Не ми е студено” Дончо Цончев/

І.

Капнали са от умора.
Лежат като пребити. Преминали са три метра и съвсем омекнаха. Едва дишат от умора.
Светът се преобърна и ги захлупи в шарения си капак на младата зеленина на дърветата, звуци от градината , тракането на алпака чинии препълнени по дъното от безсолните блудкави диети. Така прекараха трета седмица в болничната стая №7 - отделение „Вътрешни болести”.
Те преминаха повече от три метра - три метра е ширината на стаята. В тези размери сместиха себе си - всеки по свой начин.
Лекарят с увеличените лимфни възли на шията. Младият елегантен даже в нощницата мъж, наричан с умиление от сестра Ковачева: Вельо или Велко, или Велчо, зависи от назначението на лекарите какво ще му предложи: компрес или грейка , или инжекция с тънка игла, най- малък номер, по - малко боляло.
Лекарят продължаваше да преминава своите три метра с последните списания, отнасящи се до библиографската справка на дисертацията, Велко с барбутажиите от улицата през нощта, когато се движи след шанса от зара, така по-леко усеща задуха и кашлицата. Очакваше последните изследвания и последващо привеждане в хирургична клиника, за корекция на вродения му сърдечен порок на двете клапи.
Неговите три метра стояха в услуга на удължения му следващ ден, настрани от нощните разходки, престрашен в прегръдката на хубава и силна жена, на цирк и на мач с вълнение на загубеното от барбута, с юмрук в устата на всеки поднесъл обида в красивото му подпухнало лице.
Достойнството на положението беше премахнато. Велко питаше лекаря за своето заболяване, по този начин не даде възможност на лекаря да заговори за своето.
Велко с покорство следеше ръцете и пръстите на лаборантката, капката от безименния пръст на лекаря се изкачи в тънкия косъм на тръбичката. Последва ново вливане на кръв.
Лекарят изчака системата да изкапе и пак отвори списанието. Записваше си на равно изрязани от хромова хартия листчета интересуващите го данни.
Велко реши, че дисертацията на лекаря ще отговаря за спасението на дисертанта.
Дойде жената на лекаря и спря хубавите зелени светлини върху Велю. Зелената жена го мерна още веднъж в коридора с гъстия мирис на дезинфекция, кашляне и трескава пот. Тя спря. Той се отмести от зелените пламъци. Тя нагази през смущението си и си предаде опечален вид. Той чу настояването: моля ви, той е много изнервен, моля ви! Моля ви……..
Чак толкова пък не беше очаквал. Докторът нито беше изнервен, той само си чете, обясни с уважение към успокоените пламъци бликнали под извитите вежди на жената с лачената чанта и обувките, завършващи с издължени и крехки глезени. Няма страшно, обеща Велю. Разбира се, рано ще си лягаме, режима разбира се, ще го спазваме. На мен примерно ми предстои сърдечна операция. Няма да се излагаме. Дума да не става. Благодаря, ви отвърна облекчената жена и тръгна с преглътната сълза. Напрегнатата й мъка преля към двамата. От доктора към Велю се появи стремежът: всичко да свърши благополучно, пък може да са сбъркали…. И Велко ще се оправи. Дано!
През зеленина и бели кръстове, червени пирамиди, спрели и раздвижени от надежда часовници, при гледачки и карти / най-абсурдното в тези случай, имало една която всичко познавала….но не помага, беше отсъдила зелената жена и престана да мисли до …за!… и против следващите дни, на дните, принадлежащи по правото на движението на болестта.
От това зелените й очи още по- дълбоко газеха в бликналата влага.
Научен от Велю на барбут, на доктора му беше смъкната сумата два лева. Къцето, както се отнесе към него жената, продължаваше непрекъснато да губи. Така Велю му сне от употреба хиляда и няколко лева, които Къцето поемаше да изплати след изписването. Двата лева като първоначално оставаха у Велю.
Имаш пресантиман, но нямаш рутина, обеща му Велко като успокоение срещу загубата. Мажеш на едро да се пуснеш само под ръководство. Докторът се увлече от зара и пусна списанието. И без списанията дисертацията му е готова и закрачи през меката нощна хладина, с два зара скрити между пръстите, повече губеше, научи трик с палец за епек и джор - джар.
Ние сме хазартни типове спрямо живота, успокои културно угризенията Велко. Тренировка на характера.
Знаеш ли колко съм загубил, призна си Велко, знаеш ли? Цял живот и пак не ми пука. Изглежда това успокои докторът и той отново се зае да премята и джаска заровете върху одеялото, увило изнемощелите му крака. Метнеш ли от три хвърления „чифт”, ще има надежда. Докторът разбра господството си и игра в зелените пламъци. Не успя до второто хвърляне. Третото и последното го наля с напрежение. Доктора се съсредоточи и за дълго придоби отсрочката на тънката като косъм тръбица с летяща в сърцевината й капка кръв. Колко, попита той лаборантката. Анемията се коригира, излъга невъзмутимо надеждата му лаборантката. Тя умееше да лъже. Не беше допуснала и развод. Велю беше чул разни работи за привлекателната жена. Малко си приличат със зелената светлина., прецени Велко.
Докторът прикри тържествеността си със своя съкафезник, уголеми разстоянието от трите метра с дълга командировка в мечтания институт за защита на докторската дисертация. Надежди за измамата от двете казани думи, от две лъжовни и любовни устни, за това родени, докторът ги пожела и си каза: Нещастно момче. Длъжен съм да го успокоя.
Зелената светлина опърли бузата на Велко с крайчето на рамото си. Как може таквиз леваци да имат хубави жени! Като го гледаш, хич не го бива. На мене ще вземе да разправя лаборантката, че се оправя неговата анемия. На друго място ще се оправи тази анемия. Днес заведущ отделението каза: ще сдаваш, боец. Велко му отвърна: Винаги за общото благо на човешкото господство. Какви клапи ще ми пришиете? От младо жребче, пошегува се заведущият и се отдалечи, за да прикрие неказаното от истината.

II.

Изглежда предположението на Велко за тежката болест на доктора нямаше да се сбъдне. Подготвяха го за изписване.
Не трябва да забравяш, че ми дължиш огромна сума, предупреди го сериозно Велю. Лесна работа, усмихна се лекарят и пак заби намеренията си за скорошна дисертация в списанията. Ръката му хукна по малките бели листове. Отказа барбута.
Жената със зелените очи влезе развеселена. Каза му , че е платила данъка за колата, купила нови пердета. Вчера видях чудесен десен за костюм. Почерпи Велю с млечни шоколадови бонбони. Съвсем пресни са. Вземай, вземи. Е, хайде…като те изпишат, ще ни дойдеш на гости. Имам едно хубаво момиче за теб. Ама да си сериозен, да не го лъжеш. И съвсем открито му каза: Такива като теб хубави са много лъжовни. Той се напрегна да отвърне: Я се разкарай! Метна одеялото връз лицето си. През дебелата материя долови беззвучна целувка. Докторът и жена му излязоха на разходка в градината. Прозорецът прие звуци и миризми, изпрати ги под одеялото. Велко задушен от безпомощността им, закрачи трите метра ширина на стаята. Намери ръката си, положи я внимателно върху сърцето, прие шумовете, стърженето, неравномерния ход, навлезе в сърдечните кухини, огледа търпеливо всяко ръбче и извика на деформираните клапи, /докторът му обясни какво представлява сърцето, устройството, всичко./ Обясни му, че клапите всъщност се образуват от вътрешната покривка на сърцето, от ендокарда, още през вътреутробното развитие. Проклето развитие, не му стигаше вродения порок, ами и ревматизмът се беше налепил върху клапите.
Нямаш късмет, рече Велю, ако имах здраво сърце като твоето, щях да ти взема зелената светлина. Късмет нямаш.
Анемията пак се появи на кривите си тънки крачета, прегърна доктора след седмицата, от която зелената светлина беше затрепкала щастлива и окуражително състрадателна към Велко.
Дойдоха консултантите. Колега това, колега онова. Още малко. Мрън, мрън. Понякога и лабораторията може да сбърка. Няма страшно. Само, че този път лабораторията не бе сбъркала. Черно на бяло, съдба, отсъди лаборантката и потопи тръбичката в капката кръв. От пръста на доктора.
Извадиха още един лимфен възел от шията на доктора.
Докторът му предложи да играят барбут. Предложи му пак. Отново. Велко се съгласи. Докторът загуби още едно състояние от хиляда и толкова.
- Искаш ли да играем на жени? - предизвика го Велю.
Докторът каза примирено: Щом искаш….
- На зелената светлина?
Коя е тази зелена светлина, тъжно отпусна раменете си, ръцете с побелели нокти докторът. Хмммм, изтържествува за тайната си Велко и започна да говори още по- неясно, многозначително, без явно предизвикателство. Така да играем на светлини. Светлината е като жената. Днеска я има, утре не. Това е жената като светлината, и синята и зелената, всякаква. Нали на жени щяхме да играем, упорстваше докторът. Да кажем: аз вземам сестра Кочева, ти вземаш лаборантката или сестра Нейкова. Както искаш. Само на светлини играя, отвърна с достойнство прочутият от нощните улици барбутажия, играчът на клечки, на две на три, на четири ръце. Само на светлина, отпъди намеренията на доктора. Ти коя си избираш. Зелената? Синята? Хвърлиха…. Отново… Загуби, похвали се докторът.
- Обаче съм играл и по-рано. Имаш да ми дължиш.
- Залагам всичко.
- Не ща - укроти се Велю - Не ти ща зелената светлина. Ще загубиш….
Докторът почувствува съжалението, не повярва, Велко му каза истината от която всички бягаха. Каза му я леко, недоловимо. Но все пак - истина беше. Истина, получена срещу печалбата на зелената светлина. Кой печели и кой губи в този живот не се знае, потърси успокоение докторът.

III.

Синкава мъглица се разстла от устните по лицето на Велко. Дробовете му се запъхтяха. Докторът забеляза цианозата. И преди да натисне алармения звънец поднесе извинението си: Вземи си зелената светлина. Твоя си е. Не ща, отвърна Велю и приседна в края на хлътналото болнично легло.
- Их, мамка му и сърце - наруга беззвучно и отпи кратка глътка от лимонадата.
- Лягай, изкомандва сестрата и подложи възглавници под главата на Велко.
Дежурният лекар даде назначенията си. Докторът не прочете нито ред от списанието. Жена му не дойде. Коминът на парното изрисува в сиво и черно небето. Листата не трепнаха. Алпака съдовете дрънкаха като пропукани камбани. Умивалникът капеше. Шкафчето вонеше на лизол от ежедневната дезинфекция. Пръстите на сестра Кочева бяха с обелен лак по ноктите. Всичко беше кофти, както се изразяваше прочутият барбутажия Велю, Велко или Велчо, мъж на двайсет и пет години, с едра кост и мъжка глава, прекарал един живот по болници и санаториуми, непрекъснато успокояващ съкафезниците си, че му предстои сърдечна операция.