Йордан Каменов

Двамата братя Димитър /1810-1862 г./ и Константин /1830-1862 г./ срещат смъртта си като особен гръцко-турски приз за цялостно творчество. Макар че литературно творчество те почти нямат. Но мисията им - обща и поотделно, за културното и етническото пробуждане на всички българи са върховно национално строителство. Равно по ефект на голямо творчество. И животът им е служене на Словото, на особено необходимото в това време Слово.

Е, какво пък му е на времето? Нищо му няма, само дето е поредното изпитание на ненастрадалия се в последните два и повече века наш народ. Младостта и голяма част от дейността на Димитър Миладинов минават във време на успешно настъпление на елинизма срещу българското самосъзнание. Без да става дума за турското робство, периодично развихрящо се след поредната руско-турска война, водеща и до масови изселвания на българи в Русия. Добавен към всичките прекрасности на времето е и стремежът на католицизма - противно на традиции и нагласа, да ни приеме в лоното си. Което почти става факт с провалилата се в последния момент уния. Съдбата на двамата братя се решава тъкмо в тези координати - силен елинизъм сред православните в Османската империя; азиатщина и деспотизъм на турската власт; руско православие и политика; католицизъм. Но - поред!

Разликата във възрастта на братята е като между баща и син. Димитър се ражда 20 години преди Константин. Поради което той има своя нелека биография преди младокът да възмъжее. Димитър учи в гръцко училище в Янина и се увлича по старата гръцка книжнина. И не само се увлича, тъй като според Кузман Шапкарев бил: “странен елинист, фанатик за гръцизма, може и много да е навредил на българската народност“. Историята по-нататък е като превръщането на библейския Савел в Апостол Павел. Трябва да разбираме защо немалко надарени български интелигенти /най-вече от Македонско/ биват омайвани от величието на гръцката история и култура. Най-вече защото не са били известни родните съкровищности - скривани, изгаряни, подценявани. И можеш да се объркаш, изправен пред дилемата да си в редицата на орачи, копачи, овчари и тем подобни или да си в духовния уют на славно и признато минало. И въпреки мощната пропаганда и съблазън най-надарените интелигенти изминават пътя от учители и радетели на елинизма до мисионери на българското самосъзнание. Съдбоносният избор на Д. Миладинов извършват и Григор Пърличев, и Кузман Шапкарев, и Райко Жинзифов, и други като тях. /К. Миладинов, насочван от брат си, избягва участта на елино-българската метаморфоза./

През 1841 г. Димитър участва в съставянето на молитвеник за свещениците в Охридската енория. Според някои още тогава /а според К. Шапкарев чак в 1847 г./ той тръгва в обратната на елинизма посока. Учудващо е, че промяната у него се извършва преди да се научи да чете и пише на родната кирилица. И макар най-често да е учител в гръцки училища, той се бори за въвеждане на български език в тях. Настоява за същото и в богослужението в местните черкви. Започва да събира стари български ръкописи и монети от земите ни, които предава на руски учени. Записва български песни, пословици, гатанки, обичаи. А от началото на 1860 г. в Охрид оглавява борбата на българите за църковна независимост. Английският консул в Битоля Чарлс Калверт формулира сполучливо мисията му в свой доклад: “Миладинов е български патриот, който неуморно се е трудил да освободи своите сънародници от робията на фанариотската черква“.

Д. Миладинов не е пророк на писменото Слово. Оставил е само няколко дописки в “Цариградски вестник” от 1860-1861 г. Естествено, с тематиката-смисъл на своя живот и с патос, възхваляващ устремеността на обикновените хора към българското. Бил е добър владелец на устното Слово - на проповедта в името на спечелване на българското самосъзнание и на църковната не независимост. Което, наред с “измяната” на елинизма, му е спечелило врагове сред гръцкото духовенство и елит още от 1847 г. Тези врагове - на първо място епископ Мелетий и владиката Венедикт, се активизират със засилващата се популярност и ефективност на българолюбивото дело на Димитър. Успяват да му скалъпят и провинение пред османската власт - проруска и антитурска пропаганда. Макар обвинението да е фалшиво, има известни факти, които натежават като вина благодарение на хитрите манипулации. Така например руският консул във Варна Александър Рачински е платил 50 рубли на Д. Миладинов за направата на характеристика на епископа Мелетий. И това, умело използвано от гръцките владици, успява да накара мнителната турска администрация да възприеме книжовника за руски шпионин и размирник на Империята. Арестуват го в Струга и през затворите на няколко града го отвеждат в началото на юни 1861 г. в Цариград. 

По време на тези изпитания К. Миладинов, без да знае за тях, завършва с успех общото им дело - сборника “Български народни песни”. Далеч по-краткия живот на по-малкия брат е преминал най-вече в придобиване на солидно образование. На 22 години той завършва гръцка филология в Атинския университет. Четири години учителства и през 1856 г. заминава за Русия. През следващата 1857 г. се записва като студент в Историко-филологическия факултет  на Московския университет. Не го завършва. Една от причините е, че здравословно не се чувства добре в Русия. Но другата, по-важната е, че там, в средата на учещите се с него Любен Каравелов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Райко Жинзифов и др., по го занимава собствения литературен и книжовен свят и общата грижа за българската нация и култура. Заедно с всички тези момци изгражда дружината “Братски труд”, която през 1860 г. започва да издава и списание със същото име. К. Миладинов пише стихотворения и брошури, но главно за него остава събирането и подреждането на българското народно творчество.

По настояване на брат си през 1860 г. той потегля към родния край. Във Виена среща хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, който го кани в епископалното си седалище. В продължение на няколко месеца К. Миладинов съумява да приготви за печат сборника “Български народни песни”. Освен че е приютил младия си приятел, Щросмайер спонсорира и издаването на сборника. Който в заглавието си обявява двамата братя за събирачи, Константин - за издател, а на Щросмайер той е посветен. Интересно обяснява мотивацията си за спонсорството епископът: “Народните песни, напечатани с мои средства и посветени на мен, нямат друга цел освен да служат на католишката партия“. Вярно, това са думи от писмо до австро-унгарския външен министър Рехберг, писано с цел да помогне за освобождението на двамата братя от цариградската тъмница. И все пак е показателно за водовъртежа от европейски политически страсти, насочени към спечелването на българите. Които - това безусловно трябва да се признае на Щросмайер, епископът е приел за народ с качества. Всъщност - поради което и следва да бъдат спечелени.

Чак през юни 1861 г., след като сборникът е излязъл от печат, Константин научава каква опасност виси над главата на брат му. И без да се замисля, се втурва към Цариград да го спасява. Така наивният интелигент сам влиза в примката. След като се явява в града и настойчиво търси по турските административни лабиринти брат си, К. Миладинов се натиква в лапите на властта. Затварят го в вероятно в същия затвор, където е Димитър, без да им устройват среща. За руския възпитаник Константин е още по-лесно да се скалъпи обвинение в шпионство. Междувременно според свидетелство на Щросмайер сборникът или поне част от тиража му е конфискуван. Турците не разрешават български достъп до двамата затворници, като позволяват само да им се изпращат пари, храна и дрехи. Усилията на българите и на Щросмайер не стигат за освобождаване или за промяна или сваляне на обвиненията към братята. Руската страна, която е ползвала Димитър и го е имала за довереник, не се застъпва за тях с презумпцията уж да не им навреди. Същевременно гръцките владици продължават с лукавия си натиск и машинации да постигат целта си - затвор или заточение. С което да отстранят задълго едни от най-можещите със Слово борци за българско самосъзнание и независимост.

Мудната турска администрация не ги изправя пред съда, макар че е непоколебима в обвиненията си. И - братята умират в затвора. Константин - на 7.І.1862 г., четири дни по-късно и Димитър. Дългата изолация е породила няколко версии за смъртта им. Най-романтичната е в духа на народопесенната митология - двамата се срещат, прегръщат и умират едновременно от изтощение и вълнение. Другата версия произтича естествено от подбудителството за залавянето им. Според нея братята са били отровени, за което са били платили гърци. В това се вярва и досега, макар че едва ли гърците са имали такова намерение, след като плановете им за дългосрочно отстраняване сработват. По всяка вероятност причина за смъртта им е заразяване с тиф, т. е. смъртта е естествена. Което не сваля вината от турската власт и от гръцкото духовенство. До братята преди смъртта им достъп има само католически изповедник. Той твърди, че в последните си часове Константин приема католицизма. Може и да е легенда в духа на щросмайеровите намерения. А може и да е вярно. Мисълта за неминуема близка смърт променя човека.

Главното е, че те не са се отрекли от делото си. И от неговия връх - сборника “Български народни песни”. Книгата съдържа 674 песни, подредени в 12 дяла, и още - обичаи, предания, пословици, гатанки и др. Едно изречение от предговора на К. Миладинов е показателно за водещата ги мотивация - не само при направата на сборника, но и за тяхната дейност със Словото: “Народните песни са показалька на степенот на умственото развитие од народот и огледало на неговиот живот … можат да се речит, че народот е секогашен и велик певец“.

От гледна точка на днешния псевдонаучен педантизъм сборникът има немалко недостатъци. Впрочем всяко велико нещо в очите на педантици и завистници е дълбоко погрешно. Ала книгата има две недостижими достойнства. Първото - тя е най-ранният културен документ, който легитимира с висша представителност българската нация, захвърлена и изличена дотогава от европейската памет. За второто й достойнство ще дам думата на Вазов: “Сборникът им ми беше настолна книга“. От това и от други изявления можем да обобщим - миладиновските “Български народни песни” дават силен тласък на новата ни литература. Имало е защо да ги преследват чуждите зложелатели на всичко, що се изгражда със Слово.