СПОКОЙСТВИЕ
СПОКОЙСТВИЕ
Под старата гора лежат години,
втъкани в синкав китеник от мъх.
Листата като страници любими
пошепват нещо с влажния си дъх.
И в тези тайни думи на гората
долавям всичко - древния си род,
историята, мъката, съдбата
на моя храбър и добър народ.
Под сянката на клоните зелени
запяват птици, ручеи блестят
и тука всичко, всичко е за мене,
и раните човешки не болят.
А мисълта е жива, тиха, мека,
най-трудният въпрос изглежда лек.
И ме отвежда горската пътека
пред прага на един добър човек.
В гората мога весело да крача,
в надежди да горя, да тръпна в смут
и мога даже тихо да поплача,
от своята родина само чут.
БОЛНИЧНА НОЩ
Отнейде далече, от много далече
към теб в хладовината плава
една ливада
с дъх на слънце
и пасторална радост.
А бялото облаче там ти се чуди,
че си тъй непохватен,
и в унеса свой изтърва
птицата,
която отдавна си чакал.
Кой се смее
тъй нехайно и звънко
и люлее
цъфтежа на вишните?
В мълчалив пирует
от клоните падат снежинки.
Студено е.
Но само за миг.
Под преспите
вече е топло.
ОЗДРАВЯВАНЕ
Завръщам се тъй както всеки болен,
с ръце от восък, с поглед меланхолен,
с походка бавна, крехка - на старик,
с усмивка на лирик и сатирик.
с душа мъждукаща, почти душица
и всъщност - не душа, а вощеница.
Благодаря ти, слънце! Пак съм здрав
и мога да докажа, че съм прав.
Благодаря ти, слънце! Болестта
отива си подобно на вестта
за някакво събитие лъжливо.
Сърцето ми е вярващо и живо.
Остава само в бледата ми кожа
завинаги пътечката на ножа…
АБРИТУС
Тези бели йонийски колони
под венците на свойте капители
се изправят страхливо на склона.
Те се връщат отвъд вековете,
те възкръсват из гроба на времето
и отново поглеждат небето.
Само то е останало същото,
само то и тревите край плочника,
и темелите тъмни на къщите.
Императорът спал ли е, що ли,
та плебеите взели палата му
и надянали тогите бели?…
Тези тънки йонийски колони
като удивителни
са накацали плахо по склона…
ВЕЧЕР
Настават минути на тиха отмора,
която люлее света.
И вече разбирам и птици, и хора.
И гледам на тях с доброта.
Тъй както лежа отмалял на тревата,
унесен в небесната шир,
си мисля - след миг ще отключа вратата
на този прозрачен всемир.
И аз съм доволен, че горе небето
сега философски мълчи,
че гледам звездите, които ми светят -
замислени детски очи.
СЪБОР
В тези песни и пъстри шевици,
моя майко, добре ли те чух
и, отпуснал смутени ресници,
не съгледах ли хан Аспарух?
Тук за час преживях вековете…
Като кроткия пролетен кър,
дето цяла България свети,
пак наивен съм, прост и добър.
А гъдулката плаче и пее
и сватбарски пищови гърмят.
Тази огнена радост! Във нея
колко тъжни надежди димят…
Тъй било е… И всичко се пази
в жълта ракла и в люлка, и в род,
надживяло любов и омрази
и останало вечност - народ!
На хорото се хващам до тия,
без които не струвам петак,
една светла наздравица пия
и съм млад, и съм радостен пак.
