Георги Н. Николов

Тази есеистична книга, отпечатана в ИК „Светулка 44″, София, 2011 г., е дело на автора Иванко Маринов. Който е поставил и подзаглавие: „Контаминации с лице и без лице”. Уверено твърдя, че в хаоса на българския духовен живот подобни творби са рядкост в същината на естетическия си замисъл и с достъпно поднесеното повествование. По страниците „Пушкин и Лермонтов, едни от корифеите на световната литературна митология, съжителстват с личности, познати и непознати на историята - отбелязва Петър Анастасов - погалени от славата, пощадени от нея или разочаровани от преходното й внимание. Тук е шеметният лейтенант Шмидт - уловен в полета му над страха и конформизма от талантливото и мълниеносно перо на Иванко Маринов. „Гледай какво става”, сякаш ни казва авторът и с присъщото си откровение ни предоставя за прочит задъхани и завладяващи страници от незабравимите си духовни пиршества в тоя лъжовен, но прекрасен живот”.
Есеистиката на Маринов е изградена върху калейдоскопа на съвремието, често визиращ поуките на исторически истини. В съзнанието на автора няма авторитети, реещи се във времето върху крилете на личностна непогрешимост. Мисловният му поглед е добронамерено критичен. Аналитичен, с отлично познаване на фактологията от време оно. Но ни въвежда в спорния му храм през дверите на българския делник, който може да се разглежда и като самостоятелен дял с част от фрагментите в сборника. Още първите редове грабват читателското внимание. С размисли в „Конференцията” за младостта. За миналото на Кърджали с отдавна отмрели поколения в снимки с пожълтял ретуш. С войнишки фолклор в несръчното, но откровено предание за Черния полк, където срещаме познатите имена на Емил Симеонов и Ивайло Балабанов. С хасковски панаирни вкусотии от гастрономически и… плътски характер, ласкаещи съзнанието на всеки мъж от младини до бастунна старост. Мимолетни преживявания, грижливо крити от съпругата, но не и от себе си в минути на усамотение:

Моята малка… свалка
стана на Кенана -
младозелената гора над Хасково.
Една немирница от панаира
беше гореща и набързо ласкава.
И пак така изчезна тя -
като кобилка припнала…

Прелюбопитен е и „Дневник на панаира”. Тук в бърз графичен щрих изплуват образите на Раковски, Стоян Заимов, Апостола, на пловдивския търговец Пунев. И атмосферата на лениво безгрижие изведнъж рязко сменя своята тоналност. Защото вече се говори за патриотизъм, за който, правя повторението съвсем съзнателно, днес не се говори. Намеква се за бъдещата свобода на България. За всички мъки около независимостта й, пред която имане и привидна тежест изглеждат незначително дребни. „С голяма радост дойдох тая година в Узунджово - достигат до съзнанието ни разсъжденията на търговеца. Стоката, която купих, е хубава и чиста, но на душата стана още по-леко, че се срещнахме с Левото”. Левски, прави уточнение Иванко Маринов…
Защо писателят ни прави участници в привидно случайни сцени от своя ден и битие? Защо ни потапя в спомени, които нерядко са строго лични?
Защото ни запознава със себе си. Разкрива човешката си същност на съвременен епикуреец. Който с радост вкусва от достъпните удоволствия и кани да последваме примера му. Но… Това е защитна реакция на автора срещу кривините на обществото, което уж градим. Тяхно отрицание и нежелание да се примири със съществуването им като добил гражданственост факт. Може би като бягство от съвременните нелепици встъпителната част на книгата неусетно се прелива в историцизъм. При това за известни фигури, светили с непроменян ореол в изследванията на редица учени десетилетия наред. Които изследвания обаче придават нежелана статичност на имената. Откъсват ги от автентичността на епохата и от човешката реалност на личността. Иванко Маринов поправя тази грешка. Той се „вписва” в лицето на времето и наблюдава героите от натура. Разказва за тях като съратник, спътник и летописец и така достоверността на споделеното увлича читателя. Познаваме лейтенант Пьотр Шмидт от филми с героично съдържание. Кадрите рисуват герой с високо вдигнато чело, за когото смъртта е досадна подробност. Не така изглежда той в „Ламариненото знаме”- увлекателен психологически портрет, облечен в есеистична форма. Пред нас от съзнателно наслагван, удобен някому идеологически мрак изплува крайно противоречива личност. При това - с тежки психически проблеми. Доколко прославеният моряк съзнава смисъла на постъпките си? Продиктувани от взаимно изключващ се бонапартизъм, превъзпитание на баядерки, нежелание да служи на режима? Доколко инициираният от него бунт е революционно послание и доколко - плод на отчаян индивидуализъм? „Аз проклинам другарите си, понякога дори ги ненавиждам. Проклинам съдбата, която ме е захвърлила в среда, където не мога да устроя живота си, както искам - и загрубявам. С други може да не е така, но аз съм болезнено впечатлителен…” Разсъбличайки героя от ненужен пред съвремието ореол, Маринов всъщност преражда лейтенанта за нова историческа сцена. Подиум на нашето съвремие и трезва преценка за стореното чрез идейните критерии на ХХІ в. Така е с Пушкин в „Неволник на честта”. Така - с д’Еон в „Кавалерът амфибия”. И с Лермонтов - „Фуражка вишни”. Не ще изреждаме всички исторически герои на Маринов. Защото горещо препоръчваме внимателно запознаване с есетата в „Гледай какво става…” Ще отбележим, че под привидната критичност на редовете се крие отлично познаване на историческата фактология, интерпретирана по интересен и добронамерено предизвикателен начин. Преди да бъдат поети, военни, ревниви съпрузи, гневни дуелисти, те са личности, „заснети” в своето развитие. Всеки е моделиран с дълбоко разбиране за непостоянството на човешката природа и зависимостта й от обстоятелствата, в пресата на които е попаднала. Иванко Маринов внушава, че всеки е индивидуална мултипликация на „аз”-вселената във времето. Вчера, днес, утре. Чрез родовата кръв и памет. Чрез гените и творческите заложби. По каприза на исторически трусове, или в покоя на творческо усамотение. Човешката природа е двойствена: в нея съжителстват тленното и духът. Временното присъствие на земята и вечността на мисълта, интерпретирана в спомени след физическия финал на личността, са в твърде крехко равновесие. Това е запечатал авторът и в контурите на легендарните персонажи, възкресени в неговата есеистика. Която успешно вплита делничното с митологическата достоверност, а те пък - с ролята на твореца в градежа на съвременното му общество…
Този въпрос вълнува всеки мислещ автор и е съвсем естествено и Маринов да се докосне до същността му: „Не ставай от масата ми, поете”, „Поетът, с приятелите”, „Някой не позна”, „Редактор пред пенсия”- парафраза на Горки:

„Да помагаме на бездарните,
иначе те ще пробият сами!”
Помагах… До първа книга.
         Ама стига! - май няма да мога
вече и балерина да вдигна.
Ама, обаждайте се…
Ще съм ви твърде - и много мерси!

В тези монологични страници, както в цялата книга, под формата на спомени, разсъждения, весели случки с познати имена, се поставят значими и актуални въпроси. Кои предпоставки изграждат литературния творец, за да бъде белязан с дълговечност? Къде е тънката граница между дарованието и писането заради самото писане? Доколко материалното и духовното са съизмерими и равни по стойност в днешния меркантилен свят? Може ли един автор сам да разбере кога е време да остави перото?.. Темата за писателското поприще е особено важна в контаминациите на Иванко Маринов. Тя подрежда доминото на останалите жизнени въпроси в сборника около същността си. Така издига духовността над проблемите на сивия делничен ден, без да я отдалечава от тях. И без сам авторът, вникнал в безкрайните й възможности, да се ограничава само до ролята на регистратор за случващото се в социалната пирамида. Защото смисълът на творчеството може да се сравни със солта върху хляба на обществото. Което без писаното слово, поднесено умело и с много любов, е обречено на сивота. На обезличаване и зряща слепота, за която лек не е открит. Още повече - в уличните фокуси на масовата култура у нас.
„Гледай какво става…” е по своя замисъл книга нетрадиционна. Контаминациите с лице и без лице илюстрират богатството на есеистичния модел. В него Маринов сполучливо вмества елементи на сатирата и фолклора, на анекдота и историческото повествуване. Понякога се долавя алегорията на внушения подтекст. Привидно композицията изглежда нестройна и разбъркана. Като шепа зарове, хвърлени върху зеленото хазартно сукно. Това също е достойнство на книгата, защото води читателите към размисъл. Към индивидуално вникване в отделните текстове и търсене на закодиран извод. Към сравнение с утвърдени критерии за добро, лошо, смешно, жалко, гротесктно… И към сравнение с делничния живот, който всеки от нас води. Каква по-голяма награда за един писател да поведе людете към размисъл и събуждане от апатията на сивото, вечно повтарящо се битие? И да разгръщат книгата му отново и отново? А е факт, че с „Гледай какво става…” Иванко Маринов успешно е завоювал тази награда…