Иван Енчев

В ранната есенна утрин Йотов бързаше към своето родно село. Отби колата от главния път през Искърския пролом и потегли нагоре по кривулиците на тясното шосе. Крайпътни липи, брези, тополи топлеха душата му с позлатени листа. Погледът му припкаше напред като палаво момче край майка си. Сякаш търсеше дири от детските си обувки.
Ръцете му държаха кормилото на колата, пък сякаш я управляваше някой друг и я възпираше като насрещен вятър. Той се боеше от онова, което ще види, както децата се плашат от тъмнината. Не беше идвал в селото си много отдавна. Преди петдесетина години родителите му бяха продали всичко.
Напоследък Йотов хич не се харесваше. Доскоро едрата му спретната снага вече изглеждаше като стрък опоскан слънчоглед. Косата - бяла и оредяла. Очите - сиви локвички в ямки под прошарени вежди. Червената вратовръзка - разхлабена примка. От кривото огледало на старостта никой не е избягал. Човешката хубост не векува с орлите…
От баира се втренчи надолу, към селцето. Първо потърси щъркеловото гнездо. Там наблизо стърчеше и коминът на родната му къща. Не ги откри.
Спря колата на мегдана. Слезе с подкосени крака. Нямаше я голямата черница с черни плодове, с които някога и момчета, и момичета си рисуваха мустаци. Селската чешма пустееше. Двата й чучура - отрязани из дъно, гнездата им зееха като рани от избодени човешки очи.
Крачеше с усещането за дъх на разцъфнал здравец, примесен с мирис на чимшир и ухание на току-що изпечен хляб, заедно с аромат на диви ябълки. Спря пред висок каменен дувар край дюлева овощна градина. Задави го спазъм. Овладя се, както се преглъщат сълзи пред гроб на скъп покойник.
На металната порта - катинар. Огромна обеца! Опипа го с треперещи ръце - сякаш сграбчи покрит с пепел жив въглен! Надникна през пролуката: две черни рунтави кучета! Гледат на кръв. „Бодигадове!”
Надвечер пристигна грамаден джип с окаляни ръбести гуми. Слезе русоляв брадясал мъж с дръпнати очи, към трийсетгодишен. Огледа мълчешката непознатия. Отключи катинара. Занесе найлонов чувал при кучетата и им изсипа две камари окървавени кокали. Наля вода с черен маркуч в бетонено корито и затвори портата.
Йотов го погледна умолително:
- Здравей, момче, тука е моята родна къща. Може ли да вържеш тия рошльовци, че да си взема една керемидка за спомен. Заминавам за Америка, може и да се не върна повече.
Русолявия го изгледа. Поусмихна се кисело, сякаш разхапа стипчива дюля. „Този старчок май е превъртял. Не вижда ли, че тук няма никаква къща?” Провлачи из дъвката в устата си:
- Патронът не дава мишка да пусна при дюлите. Лицензирани са по екопрограма за износ. Ще ги заразиш с някой вирус, после аз ще го отнеса! Ти не го знаеш колко е див!
- Абе, момче, не ти ща дюлите! Само една керемидка да си взема.
Русолявия рече едно хъшлашко „Тцъ!” Цръкна плюнка настрани. Погледна насмешливо, хопна се в джипа и отпраши с вирната брадичка.
Йотов се насълзи от обида. Опипа катинара с някаква смътна надежда. „Ама че момче! Сърцето му - катран!” Гледаше с яд ту „бодигадовете”, които хрускаха грамадните кокали, ту овошките, отрупани с дюли. „Живи слънчица! Ах, защо не мога да я откупя таз градина, че да си вляза у дома?!” Взря се тъжно по-навътре из дърветата и откри стария чимшир, дето го била донесла баба му като малко коренче чак от Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий” под връх Тодорини кули. „Станал е цял зелен облак!”
След време приближи оградата и подхвърли зад нея сандвичите, които си носеше за хапване. „Рошльовците” дори не ги помирисаха. А щом помери да се прехвърли през дувара, го посрещнаха с вълчи зъби. Сякаш някой го шибна с шипкова пръчка. Той се възхищаваше на своя роден край. Гордееше се, че тъкмо Стара планина дава име на целия Балкански полуостров. А сега - такова унижение точно пред бащината му къща.
Синът му го беше помолил да продаде жилището в София, за да му помогне - с един македонец искали да открият в Щатите ресторантче с българска кухня. Отначало отказа: „Аз България не напускам. Жива мечка кожата си не дава” Пък синът: „Щом се позамогна, ще купим къща из нашия балкан и ти ще се върнеш”. А след месец пак: „Няма ли да уважиш сватбата на най-голямата си внучка? Носи името ти”. И той се предаде…
Сутринта Русолявия пак го огледа подозрително, свърши си работата покрай кучетата и замина.
Йотов пак опипа заключения катинар. Тръгна да се поразходи наоколо. Мина покрай редицата съхнещи дървета. Поспря под рехавата сянка на „своята” остра топола, която беше засадил като ученик. Стигна обраслата с храсталак някогашна поляна и седна под стария орех, където на Гергьовден завързваха люлка за децата, пък на Свети Дух палеха огньове и правеха курбан за здраве на цялото село.
Разчупи с длани капнал орех - загорча му. Легна по гръб върху изсъхналата трева. В слънчевата дантела сред клонака висяха безброй орехи с разпукани черупки - сякаш пърхаха с крилца врабчета, преди да полетят. Тук за първи път хапна люта чушка с дядо си. Тук за първи път целуна момиче. Тук… Буцата в гърлото му едва не го задави. Един орех тупна в треволяка и разпука тишината с екот. Прехвръкна птиче и косите слънчеви лъчи тутакси го превърнаха в бяло врабче!
Йотов тръгна обратно към „дома си”. Три дойни крави го гледаха с насълзени очи, нападнати от мушици. Сякаш тъжаха за своите телета, откарани за незнайна кланица.
Крачеше из околността - бос по бодили от прегорелите есени на живота си. Съдбата - една дръглива вълчица, порода „местна подобрена”, цял живот го ръфаше, но той все не ? се даваше да го повали.
Преди година ходи на гости на сина си. Тръгна, но пред прага на своя дом остави душата си - вярно кученце на страж, да го чака на живот и смърт. Балканджийско му сърце едва изтрая две седмици там. Но онова пътуване беше майтап работа. Сегашното заминаване си е жива раздяла. Самолетният билет е в джоба му.
Слънцето е кръгла сянка на времето - бавно се движи, пък бързо се търкаля…
Небето дъхтеше на Архангелова задушница! Далечни ветрове душеха под дългите опашки на облаците - рижи лисунгери подир разгонени лисици. Вечерницата свари Йотов край оградата.
През последния месец беше обиколил доста места из цялата страна. Очите му гледаха на четири. Пиеха жадно всяка глътка красота - като за последно! Заснемаше всичко с новия си фотоапарат: „Да види внучката какви красоти имаме по България! Пък дано се завърне тука”. Приготви албуми със снимки и дискове с български народни и съвременни песни…
По залез пак избръмча джипът с ръбестите кални гуми. Русолявия пак изсипа кокали на кучетата.
Току преди да си тръгне, Йотов му се примоли:
- Момче, бъди човек. Озапти зверовете, да си отчекна някое клонче от стария чимшир. На сватба отивам. Не може българска булка без чимширена китка.
- Хвърли им торба пържоли и те сами ще ти кажат: „Заповядай, господине! Добре дошъл!”
- Е, ти пък! Ето ти една американска писалка за спомен от внучката.
- Хм… писалка! Аз съм забравил да пиша. Мога само да смятам. - Рече с тенекиен глас Русолявия и сякаш пак разхапа стипчива дюля, показвайки с пръсти броене на банкноти. Отмина бързешката.
Йотов пак опипа заключения катинар. Вечерницата пак му се усмихна гузно. И той пак чакаше сгоден момент да влезе „у дома си”. Надяваше се посред нощ кучетата да заспят.
И продължи да се разхожда мълком из своето минало. На зазоряване си спомни и онова абитуриентско развиделяване край брега на Искър, когато славеи и петли се надпреварваха кой да изкълве повече звезди. Накрая остана само месечината. „Нея ще я клъвне петелът на слънцето!” - рече той на момичето, в което беше влюбен до уши…
И този ден отминаваше само с надежди за човещина от кучетата.
Надвечер Русолявия пак пристигна. Изсипа окървавени кокали. Наля вода в коритото. Затвори портата. Скокна в прашния джип. „Същински робот!” - ядосваше се Йотов. Той не знаеше, че оня се беше заканил на ум: „Този дъртак докога ще ми се мотае тук?! Баламосва ме с керемидка, с чимшир, пък очите му - все в дюлите. Кучетата ще му дадат и керемидка, и чимшир!”
Нощта напредваше. Йотов се притесняваше: „Утре в десет трябва да съм на летището.” Зрелите дюли вече не му приличаха на малки слънца, а на грамадни юмруци. Понякога и красотата е отвратителна. Идеше му да изкрещи в тази огромна пещера от време, в която луната го дебнеше като едноок змей от страшна приказка.
Две дюли капнаха на земята. Сякаш два боксьорски юмрука цапардосаха Йотов в гърдите. „Червиви са!” - рече шепнешком и тутакси се взря в часовника си: 12! „Време е! Моята внучка ще има чимширена китка! Ако ще се мре от кучета, нека да са български!” Опипа катинара. „Забравил е отключено!” - цял просия. Очите му изприпкаха към кьошето на дюлевата градина. Шмугна се през портата, по-бърз от невестулка.
Вечерницата се опули - око на бухал!
Душата на Йотов литна към зеления облак, отчекна първия чимширен кичур - и той проблесна като трепкащ лавров венец…