Иван Енчев

На 25. 03. 2012 г. Иван Енчев навършва 70 години. На многая лета, Иване!

                                                                                                         Редакцията

Откъси от едноименния роман

Първа част

8.

Новите властници се укрепиха в Гюмюрджина и решиха да сломят съпротивата на по-големите български села Манастир, Сачанли и другите около тях. Покоряха ли ги, и Доганхисар щеше да се преклони пред многобройната башибозушка орда, подсилена с редовни турски войници и офицери, пристигнали като доброволци чак откъде Босфора.

За пред очи, няколко дена преди края на месец август (1913 г.), новоизлюпените управници в Гюмюрджина изпратиха в Сачанли нарочни хора, за да придумат селските първенци да се предадат самоволно.

Селяните не допуснаха пратениците да влязат в селото им, макар че те бяха православни българи. Въоръженият патрул ги спря още в нивите.

Дойдоха кметът и петима яки мъже. Разговорът не трая дълго. Кметът каза твърдо на неканените гости:

- Ако и вие сте истински българи, ще ни разберете! Няма да дадем оръжието си на турския башибозук. Ще се бием, колкото ни сили държат!

Разделиха се.

След няколко дни една неголяма сбирщина турци отново се опитаха да сплашат селото. Спряха пред гробищата и изпратиха хора да преговарят. Кметът и на тях отговори:

- Без бой не се даваме!

Твърдият отпор на селяните караше самозваните управници да предполагат, че селото е добре въоръжено. Досещаха се, че четите на войводите Руси Славов и Димитър Маджаров са някъде наблизо.

Като научи за упоритостта на тия български села, в началото на месец септември главнокомандващият военната милиция в Гюмюрджина Сюлейман бей изпрати там на разузнаване капитан Адем ефенди.

Офицерът пристигна пред селото с трима униформени стражари. Все яки млади мъже. Единият - с черна остра брада, другият - костелив, с пъпчиво лице, третият - русокос шишко. Началникът им не знаеше, че те, тримата, неотдавна бяха убили майката, бащата и братчето на Яна. Онази хубава момичка, с която се беше запознал на пазара в Гюмюрджина.

Младежите от патрула застанаха пред конете на непознатите и насочиха пушки към тях. Офицерът погали грижовно гривата на своя бял кон с черно петно на челото. Държеше нагайка с дръжка. Седлото му беше лъскаво, офицерско. Стремето и юздичката - сребрееха. По всичко си личеше, че е ездач с изискан вкус. Представи се спокойно:

- Пратеник съм на Гюмюрджинската автономия. Искам да поприказвам с войводата Маджаров.

Момчетата се стъписаха от изненада. Нали уж беше строга тайна, че четата на Димитър Маджаров е край селото.

- Тук е, тук е! - настоя офицерът. Разбра ги, че се колебаят какво да му отвърнат.

- Ще обадим на кмета, да го питаме тука ли е войводата - рече старшията на патрула.

Най-младият момък се затича към селото. Другите двама поеха оръжията на пратениците. Адем ефенди сам им предложи:

- Вземете тез играчки! Защо да ви плашат…

Всички замълчаха. Младите селяни от патрула се увериха, че този мъж никак не се бои, щом самоволно им предава оръжието си. Пък Адем ефенди ги оглеждаше изотдолу, както беше приседнал на дребната трева, та те стърчаха над него. „Държат пушките си като чобански тояги - мислеше си той с насмешка. - Ей туй, ако е голямата им военна сила, не знам защо толкоз им се чуди Сюлейман бей!”

От селото пристигнаха кметът, войводата и още трима мъже.

Адем ефенди виждаше за пръв път Димитър Маджаров. Веднага го разпозна от другите селяни, макар че беше облечен с тяхната носия. Войводата беше около трийсетгодишен. С набита снага и жив поглед. Такива остри очи признават само властта на небето. Още от първите му думи личеше, че е горд човек:

- Добър ден, ефенди. Искали сте да си поприказваме нещо? - рече на турски език войводата.

- Селям, Маджаров ефенди! - отвърна също на турски Адем ефенди и погледна към останалите. - Господа, аз съм военен и обичам чистите сметки! Дошъл съм да преговарям насаме с войводата!

- Аз нямам тайни от селяните! - каза уверено Маджаров.

Адем ефенди се помъчи да го унизи:

- Да бяхме хвърлили железата си, а?

- Бива, бива - не му остана длъжен войводата. Разбра подигравателния намек и остави оръжието си на тревата. Захапа го на подбив: - От софра ни вдигаш, ефенди. Ние с тези мъжаги си похапвахме едно топло чеверме. Не си ни душманин ти, щом ни сварваш пред хляба, не си.

- Тъй, тъй - отвърна сконфузено пратеникът, схванал явната гавра.

- Ние те слушаме, ефенди - рече все тъй свойски войводата. - Ама първом, по български обичай, опитай от нашия смокинов цяр за здраве.

Адем ефенди се изненада от това посрещане. Стъписа се, но само за малко. Пое от ръката на Маджаров плоското шише и отпи глътка пареща ракия. Поизтри увисналите си възруси мустаци:

- Аз съм пратеник на законното правителство на Гюмюрджинската автономна република и ви нареждам да се предадете на нашата власт. Предайте самоволно оръжието си и никой няма да ви барне и с пръст. Косъм няма да падне от главите ви…

Войводата го прекъсна сурово:

- Ние не сме чували за такова законно правителство по родните наши земи! Сега в Гюмюрджина върлува една башибозушка сган!

Адем ефенди очакваше отпор, ала се надяваше на успех. Той беше свикнал думата му да се чува. В душата му кипеше истински гняв, но запита сдържано:

- Господин Маджаров, позволете ми да ви представя нашето автономно управление. То се нарича Независимо Западнотракийско правителство. Ръководи се от Административен съвет с председател Сали ефенди. Надявам се, че го знаете него. Ползва се с всеобщото уважение на цялото местно население. Чак в Европа го ценят…

- Кой ли пък ще цени един ходжа от село Пандъджик! - не се стърпя най-възрастният от селяните. И той, както другите мъже, знаеше, че ходжата е българомохамеданин.

- Ти да мълчиш, бай Коста! - сряза го войводата Маджаров и добави към пратеника: - Прав си, ефенди, за председателя. Знатен е. Ама и той е като всякоя глава, която се води от врат. А вратът на вашето уж правителство е много дълъг. Чак от Цариград се е проточил.

Адем ефенди потръпна. Този опърничав войвода взе да го ядосва.

- Не, господин Маджаров. Ти не гледай, че сега нашата жандармерия носи турска униформа. Подир време ще я сменим. Нека само да ни признаят Великите сили. А то ще стане до една неделя време!

- Ще ви признаят на куково лято! - присмя се на български войводата.

Пратеникът се престори, че не го е разбрал. Продължи разяснението си:

- Имаме военна милиция. Тя се събира по доброволен начин сред по-младото мюсюлманско население.

- Съмнявам се, ефенди! - каза уверено Маджаров. - Други са моите сведения. Вие налагате по петдесет лири данък на всеки, който ви се опълчи и не се включи в милицията ви. А в нея освен тукашни помаци има и турци чак отвъд река Марица: и офицери, и войници.

- Прав си, господине. Те са само временни инструктори и съветници. Щом се уталожи положението, ще се върнат към Одрин.

- Трай, коньо, за зелена морава!

- Имаме си и автономна поща. Вече и пощенски марки печатаме.

- То всичко туй, дето го приказваш ти, ефенди, изглежда като по мед и масло. Ама аз друго знам. Аз знам, че вашите автономисти трепят българите. Бастисват ги, където им попаднат. Палят къщите ни. Колят всекиго, който откаже да им даде последната си парица. Насилват жените и момите ни…

- Туй са само временни неща. Във всякоя гражданска война има такива насилия.

- За каква гражданска война ми приказваш, ефенди? Всичките безредия се вършат само от вашите стражари, войници и доброволци. Цялата ви Автономия се командва от Турция. Пък и ти, да ме прощаваш, комай от тамкашна софра ядеш хляб.

- Сегашните събития в Западна Тракия между реките Марица и Места са една гражданска война на верска основа. Мюсюлманите воюват срещу християните.

- Защо? - запита бързо Маджаров. Не искаше да даде възможност на пратеника да шикалкави.

- Защото допреди няколко месеца в Одринската война се биеха християните срещу мюсюлманите.

- Смея да те оборя, ефенди! В Балканската война ние, българите, не воювахме срещу мюсюлманите, а за да освободим нашите поробени братя.

- Затова ли прокудихте от родните им места толкова мирни турци? - запита злъчно пратеникът.

- Те сами тръгнаха към Турско. А сега се завръщат по тукашните села и грабят, де що сварят - каза ядосано войводата.

- Да, тъй е, господине - съгласи се офицерът и се поусмихна под мустак.

- Вие ги използвате като маша. Вашата главна цел е да унищожите всички български села не само в Източна Тракия, а и в Беломорието. Надявате се след време да присъедините всичката тази земя към Турция.

Войводата Маджаров вече трудно се сдържаше да не избухне. А капитан Адем ефенди усещаше това. Затова рече самонадеяно:

- Нашето правителство е демократично и независимо. В него равноправно се признават всички народности, които населяват Гюмюрджинския санджак.

- Без православните българи, нали? - каза сурово войводата.

- Ако не ви харесва, вие имате пълното право да си вземете всичката стока и да заминете за България на север от река Арда.

Тези приказки вбесиха войводата. Отсече твърдо:

- За нас България е тук, където сме родени!

Един от седналите наблизо мъже, който беше от четата на Маджаров, не се стърпя. Попита на български, уж тихичко, а го чуха всички:

- Войводо, да му пусна ли малко кръвчица на този фес?

- Немой! - скастри го Маджаров.

Преди четникът да е изрекъл още нещо, Адем ефенди проговори на чист български език:

- На война никой не знае кой какъв е.

Всички се слисаха. Мислеха го, че той разбира само от турски. Те не можеха да знаят, че офицерът е роден от майка българка, насилствено потурчена.

После Адем ефенди продължи да приказва за условията, които предлага на православните българи Гюмюрджинското правителство. Войводата беше неотстъпчив:

- Никое българско село няма да се даде самоволно! Такава е волята на народа ни.

Адем ефенди скокна по младежки. Въздъхна загрижено:

- Господин Маджаров, сърдете се само на себе си! Аллах ми е свидетел, че направих всичко, що ми беше по силите, да спася вашите села.

Той пое оръжието си от патрула. Тръгна към своя охранен бял кон, без да се сбогува. Стъпваше с уверена крачка. Личеше си, че не се бои за живота си. Пъргаво намести крак в стремето и ловко се преметна върху седлото. Дръпна юздичката и шибна късо с нагайката си лъскавата задница на коня. Послушното добиче трепна и се втурна напред…

29.

Яна сложи поредната кесия с пари в малката ниша на стената. Нещо я накара да преброи предишните и като в просъница си рече: „Кога станаха толкоз много?!” - Учуди се не на парите, а на изтеклото време.

По-после Андрейчо дълго време се премерва в празната пчелна тръвна. А когато се заклюма, майка му го прикотка в съседната стаичка. Детето вече спеше там само. Да свиква без майка си. Нали е мъж!

Щом останаха насаме, Адем по навик зареди патроните в револвера си и го постави на раклата. Тъй правеше винаги, когато преспиваше тука. Той духна рязко жълтия пламък на газената лампа и без много да се бави, пресегна към притихналата жена. За пръв път предугаждаше, че и тя го желае.

Нощта превали, пък Адем не ставаше да си тръгне. Сладостно му беше тука, както никога досега. И Яна не бързаше да го отпрати с обичайната си приказка: „Ставай! Първи петли пяха!.. Комшиите ще се разшават…”

Те не можеха да видят как посред нощ пред къщата спря Андрей, морякът. Дребничкото куче го залая отдалече. Подхвърли му сух комат хляб с парче сирене и то се укроти. Той още от дете умееше да общува с всякакви животни. Те усещат хората, които ги зачитат, и им се доверяват.

Влезе в двора. Нощта не беше тъмна, светлееше. Под навеса съгледа бял кон с черни петна на гривата и на опашката. По-настрани върху дъсчен рафт имаше офицерско седло, стремена, юздичка и нагайка. А конят - хубав! Такъв кон можеше да язди само един човек. „Адем ефенди! - едва не кресна от изненада Андрей. Напсува. - Само той може да има такъв ат! Защо все разбойници яздят най-хубавите коне и най-красивите жени?!”

Събра набързо конските такъми. Не да ги открадне - да ги захвърли в първата дълбока яма, като вонящо умряло куче. Отвърза повода на коня и го поведе навън. Премина бавно по тясната уличка. Спря чак извън селото. На близката поляна съзря едра круша с крив дънер. За него завърза здраво коня. Грабна чепатата тояга, която се мярна пред очите му, и го прасна. Удар след удар! Скърцаше със зъби и яростно млатеше, където свари. Удар след удар! Пердашеше настървено. Все не успяваше да утоли цялата си жажда за мъст и към Адем ефенди, и към Яна, и към целия свят. Биеше. Псуваше. Ръмжеше с треперещ глас: „Ще те пречукам като змия!”

Животното подскачаше. Тропаше. Хриптеше. Цвилеше. Изправи се на задни крака. Джасна се. Изви се. Бяла вихрушка! Втурна се напред. От копитата му хвърчаха искри. Черната опашка размиташе здрачината като лека житна плява. Андрей хукна напред. Тичаше. Псуваше. Нареждаше: „Ще те утрепя! Чак до Цариград ще те гоня!.. Ще те затрия!..”

Адем се пробуди в тъмното, усетил нещо студено до тила си. Сепна го познатият глас на Андрейчо:

- Стой! Не мърдай!

Дръпна се. Куршумът изплющя. Револверът изтрополя на пода.

Яна запали бързо лампата. Адем се държеше за главата. През шепата му сълзеше алена кръв. Момчето беше избягало в другата стая. То само си беше поиграло с револвера.

Лявото ухо на Адем беше разкъсано отдолу. Раната аленееше като голяма рубинена обица! Щом спряха кръвта, той отиде в малката стая. Доведе разтрепераното момче. Ядът му беше попреминал. Запита го хем строго, хем обичливо:

- Ти защо посягаш на татко си?

- Моят татко е моряк! - рече високо и ясно звучното гласче. Гордите очи на детето блестяха, сякаш отразяваха синевата на Тракийския залив в Бяло море.

- Марш от тука! - кресна ядосано Адем. - Кученце съм хрантутил аз, кученце!

- Как посмя да речеш детето ми куче? - викна Яна. Беше наострена да му издере очите с нокти. Щеше и да го перне през устата, ако наблизо беше точилката за баница.

- И ти си кучка! - Адем не се сдържа. За пръв път избухна пред нея. - Всички сте такива. Аз бях колкото него, когато баща ми преби от бой моята майка…Чу ме да пея нейна българска песен… - Изтърва се. Досега пред никого не беше продумвал за това. Израсна петимен за майчина ласка. Родната му майка, потурчена българка, се поболя и почина. Отгледа го мащеха.

Той се облече бързо, по войнишки. Грабна револвера. Втурна се. Чак пред прага на вратата го догониха гневните думи на Яна:

- Повече няма да те търпя! Ще се махна от тука!

- Само посмей! - закани се Адем. Посегна към болното си ухо. Попипа раната. Кърваво петно нацапа бузата му като презряла горчива череша…

30.

Тази нощ петгодишният Андрейчо, без да ще, научи Яна на хубав урок. Пробуди я от нейното дълго примирение.

Още не беше заглъхнало ехото от сърдитите приказки на Адем и тя се разшета пъргаво. Насъбра най-нужната покъщнина. Струпа я на бащината си каручка, на която някога се возеше баба Яна. Сякаш дочу от нейде нейния благодушен глас: „Не се плаши от голямата беля! Можеш да я заобиколиш като голям камък. Голяма беля е малкото камъче, дето обръща колата.” Натъжи се, но не заплака. Донесе купчина слама насред къщи. Хвърли в нея запалена главня от пламтящия огън в камината. Пламъците плиснаха в очите й мъка. Удавиха ги! Обърна се слепешката.

Подир нея се втурна пожарът - змия стоглава.

Сред другия домашен багаж Андрейчо възседна и малкия обгорен прозорец с резбовани птици. Майка му се канеше отново да го вгради в друга своя къща. Купчето с писмата й за Андрей остана сред огъня. Единственото писмо, получено от него, се гушеше в пазвата й.

Яна потегли на север. Не знаеше къде ще намери подслон из България. Надяваше се само на хорската човещина. А край пътя - чучулиги, чучулиги! Не пееха - оплакваха окървавения пелин по топлите тракийски ниви и поляни. Утрото ветрееше из синевата техните криле - скъсани парцалчета от черни бежански забрадки…

Няколко месеца по-късно Янината надежда за някогашно завръщане в родния край беше попарена като крехка трева от есенна слана. На 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой победителите в Първата световна война присъдиха Беломорието на Гърция, пък Източна Тракия - на Турция. Мълвата твърдеше, че след подписването на безбожния диктат, министър-председателят на България Александър Стамболийски счупил писалката си…

Втора част

9.

Вечеринката в читалището започна със сказка на учителя Василев. Той приказва за международното положение и за икономическата криза в целия свят. Разказа и за гладуващото руско население в Поволжието. Прикани желаещите да предадат на продоволствената комисия, която ще обиколи сутринта селото, кой каквото може: жито, боб, дрехи, пари.

Музикантите подкараха право хоро. Хванаха се кажи-речи всички присъстващи. После музиката засвири танго. Стойо понечи да покани една по-млада жена, дето мъжът й е на печалба по фабриките. Мата го изгледа строго:

- Стойчо, да си тръгваме! Утре работа ни чака.

Той се позачуди защо майка му го прибира като малко хлапе. Досети се, че тя има да му казва нещо неотложно, недобро. Навън я запита:

- Мамо, нали ще дадем две крини жито за гладуващите в Русия?

- Ще дадем! - потвърди Мата, но едва поизчака да изминат още няколко крачки. Започна доверително и троснато: - Ти бре, синко, знаеш ли какви ги е вършила нашата Яна?

Стойо повдигна недоумяващо рамене. Мата продължи сърдито:

- Не знаеш, я! Ти нищо не знаеш за нея. Ами че да беше поразпитал хората бре, синко. Пък ти бързаш ли, бързаш да се жениш, да не те изпревари някой друг.

Синът не поглеждаше майка си. С нетърпение чакаше да й мине ядът, че да му каже с какво толкоз се е провинила Яна. Най-сетне Мата му каза по-тихо:

- Момчето й било от някакъв турчин.

- Не думай! - слиса се Стойо. Гледаше я втренчено, виновно. Пък тя посегна, блъсна го с ръка по рамото:

- Зарязала годеника си и една нощ отишла при турчина, че бил много богат. По-сетне цели пет години той преспивал при нея нощем, когато му дойде кефа. Иначе си бил женен и с деца. Пък тя, кучката й недна, го чакала всяка нощ да похлопа на вратата й.

- Туй кой ти го каза? - Стойо се притесни. Никак не вярваше да е тъй.

- Една жена - поясни Мата все тъй уверено. - От нейното село била. Дошла тук на гости при роднина, дето се били загубили, когато бягали от башибозука, че чак сега се намерили. От дума на дума, стигнахме и до тоз пусти резил. Хич да не бях я заприказвала, пустата му и жена!

- Тя сигурно лъже! Припознала се е.

- Лъже, не лъже, утре цяло село само туй ще приказва.

Стойо не можеше да повярва. Клевета е! Беше сигурен, че Яна вече му е доверила целия си предишен живот. Хич не му се искаше да е истина, че тя е премълчала най-срамното…

Още преди да се оженят, двамата надълго си разказваха какво са преживели по родните си места, преди да дойдат тук. Тогава Яна му беше споменала, че разбойници, заедно с някакъв турски офицер, ги измъчвали с Андрей. Били се оженили преди дни и тя станала трудна от него. Тогава тя и зъб не обели да му каже, че е имала за любовник турчина. А той нищо свое не скри, целият й се разголи. Разказа за своето село. И как играели заедно с децата от турската махала. И как се харесвали с едно момиче Гюлсер. И как не посмели да го признаят пред никого. И българи, и турци щели да ги осъдят…

Мата и Стойо влязоха вкъщи мълчаливи. Яна ги чакаше. Сложи набързо софрата за вечеря. Приказваше им, зарадвана от завръщането им, пък те не продумваха. Само кимаха. Сякаш онемяха и двамата. Тя се догади, че има нещо недобро. Притихна също като тях. Момчетата отдавна спяха. Къщата глъхнеше.

Отделиха се за сън. Мата все надаваше ухо към стаята на младите. Силеше се да чуе какво ще стане там. Беше насъскала сина си да й хвърли един такъв бой на булката си, че да се научи тя друг път да му изказва и майчиното си мляко. Все не се чуваше ни караница, ни тупаници, ни плач. По някое време долови припрян шепот. Стана и доближи ухо до процепа на вратата. Нищо не проумя от приглушената приказка на младите. Върна се в постелята си, заканвайки се утре пак да му заръча на Стойчо да дръпне по-изкъсо юздите на жена си. Иначе, може да му докара и по-голям резил.

Пък Яна и Стойо, като се прибраха в стаята си, легнаха гърбом. Всеки зачака другия да го заприказва първи.

- Вярно ли е туй, дето го приказват хората? - не се стърпя Стойо. Запита я сърдито, както никога досега.

- Кое? - Яна не се досещаше за какво става дума.

- Я не се прави на светица! - скара й се Стойо, без да се обръща към нея. - За онзи турчин, кое!

Яна чак сега се догади защо е тъй настръхнал той още от вечерята. Досети се, че й свекървата знае. Затуй са били и двамата така озлобени, сякаш стършели ги бяха ужилили по езиците.

- Вярно е, ама не всичкото - отвърна с пресъхнали устни тя. Сърцето й се сви. Зачака и другите думи на Стойо.

Той замълча. Досега се успокояваше, че туй са само хорски приказки. Все се надяваше, че Яна ще отрече. Пък то ще излезе истина. От яд не можеше да се побере в кожата си. Продума още по-строго:

- Лежала ли си с турчина, или не си?

- Лежала съм, ама по принуда - призна си Яна. Питаше се: „Кой ли мръсник им е казал?” От срам не посмяваше да шавне.

Думите й го жегнаха. Дясната му ръка потръпна. Аха, да я плесне по лицето, както свари! Тя предугади тръпката. Пое дълбоко въздух, готова на всичко.

- Колко пъти? - Този въпрос я зашлеви по-силно от плесник. Опърли я като пламък от дъбова цепеница.

- Много - прошепна сухо Яна. Една солена капчица кръв цепна горната й устна. Примоли се: - Удари ме! Да олекне и на двама ни…

Стойо изсумтя да изрече най-обидната дума. Тя се пречна на езика му. Прехапа я като връхче на люта чушка. Преглътна я, за да намали горчивата лютивина. Помълча, помълча, пък запита:

- Ами Андрейчо? Той чий син е?

- Мой! - Яна се изправи рязко на лакът право срещу лицето на Стойо. - Мое мляко е сукал. Каквато съм аз, и той е такъв!.. Който не вярва, кьорав да ослепее!

Нейните гневни думи го укротиха. Сам не разбра от какво му поолекна. Пък продължи да чопли кървящата си рана:

- Кога беше с турчина за сетен път?

Този въпрос я удари под лъжичката. Спря дъха й. Тя никак не искаше да се знае, че и тук се е виждала с Адем ефенди. Че пак се е дала да я победи и неговата, и нейната страст. Реши никога да не признава за последната им среща на Вълчи дол, когато тя го клъцна по главата с брадвата и избяга от него като от вълк.

- Тогаз… По Петровден… И аз веднага тръгнах за насам. - Изрече го тъй несигурно, че Стойо само да беше помръднал с пръст, щеше да си изкаже и тукашната среща. Беше й съвестно, че го лъже.

- А защо не си призна всичко, още докато не бяхме женени?

- Боях се да не те напъдя от мене.

- Сега не се ли боиш?

- Вече не.

- Защо? Защото знам, че си добър и че не можеш без децата. 

 - А ако ти хвърля едни юмруци?

- Не вярвам! - Яна побърза да го прегърне. Усещаше, че огънят на яда му е попрегорял.

Приласка го по женски. Тя беше умна жена. Поизчака да премине буреносният облак на неговия гняв. Съживи всичката си поувехнала нежност, за да го накара да плюе на миналото. Вече беше проумяла, че щом се поразсъхне брачната кола и започне да стърже на сухо, най-добре е да се смаже главината на колелото, което скърца. Съвсем неусетно креватът им заприлича на среднощна селска кола, постлана с дъхаво сено. И оста на семейството им се хлъзна като по масло.

Мата стана от постелята си. Отново нададе ухо към младите. Не дочу нищо, освен бързото поскърцване на кревата. Отдръпна се, недоволна и зла: „Нали си е мека Мара, пак го прикотка в капанчето си!” Зави се презглава хич да не ги чува повече.

18.

В тъмнината навън петлите пееха като пощурели. Яна скокна из постелята си. Беше сънувала лош сън. Коленичи пред иконата на Света Богородица. Прекръсти се с трепереща десница. Замоли се шепнешком:

- Майчице, пази чедото ми! Закриляй Андрейчо! Аз не можех да не го родя. Как иначе ще продължа рода на Андрей! Бог ми е свидетел - само заради него сторих тоз мой грях. Той едничък ми е на сърцето. Адем ме изнуди, проклет да е. Ама и сам не разбра колко много ми помогна. Пък със Стойо преживявам живота си. Сама ръка и в морето не можеш да я измиеш. Прости ми, Майчице пресвета. Пази чедото ми. Не слушай хорските приказки…

Зае се да пали огъня в огнището. Стъкмяваше съчките и се мъчеше да разнищи своя страшен сън. „Защо всички ние се мислим все за праведници?.. Ей на, моят Стойчо. Нали все за народа се трепе. А тоз, същият народ, го прати в дълбокото мазе да му потрошат ребрата от бой. Добре, че го отървах навреме…”

Онази вечер най-новият кмет Дормушев беше й рекъл: “За доброто на народа го правим”. Пое пълната делва с мед, за да нареди на Гунчо стражаря да позволи на Стойо да избяга през нощта, докато не са го претрепали някои разгащени властници…

Децата се разбудиха в постелята си. Вдигнаха обичайната си врява. Яна им сипа димящо мляко, подсладено с мед. Момчетата сърбаха лакомо, пък тя не им се зарадва, както друга заран. „Таз пуста завист! - мислеше си. - Откакто свят светува, тя е погубвала толкоз невинни душици… Нали всички сме хора? Защо е тоз ламтеж за повече власт, пари, земя, богатство? Защо са тез войни?..”

Яна се сети, че предния ден селският поп Златко я беше спрял насред мегдана. Рече й с напевния си глас:

- Булка, земи утре котел вода, че ела в черковата да измиеш джамовете за Петровден. И вземи, че подари нещо, я делва мед, я ново одеяло, за здраве на сина ти Петър.

- Бива, отче - отвърна тя с готовност. Пък попът, нали и той бара мустак, подхвърли по-тихо, потривайки с длан черната си брада:

- Ама по-ранко ела, докато няма други хора. Имам да ти сприкажа нещо насаме. То, нали сега си сламена вдовица, няма на кого толкоз да пришътваш.

Тя проумя намека му. Престори се, че не го е разбрала добре. Поп Златко добави ухилено:

- То, от памтивека си е все тъй. В кандилничката все трябва да се долива масълце. Иначе не е харно ни за душата, ни за Бога.

Тогава Яна се позасмя двусмислено и подмина приказливия свещеник, с когото бяха на една възраст, но сега наистина се накани да измие прозорците на черквата. Пък утре, на Петровден, ще запали свещ и на Свети Петър, и на Света Богородица. Пък и за баба Яна, че не беше я споменувала скоро. И за здраве на децата си Андрейчо и Петьо. И за Андрей, дето никакъв не се обажда. И за Стойо, да е жив и здрав, че вече десетина дена не се знае къде е.

Пак й стана тъжно за Андрей. По Петровден, когато се беше родил Андрейчо, него все го няма тука. Отвори старата ракла. Извади прикътаното в бял пешкир писмо на Андрей. Помнеше думите му наизуст като молитвата „Отче наш”. И сега, само като разгъна книжката, словата сами се заредиха на устата й, без да гледа написаното:

 „Мила ми Янке. Не минах към ваше село да те видя, защото и без туй ми беше много тежко и болно…”

 Прикъта отново пожълтялата книжка в раклата. Стъкми се и тръгна за черквата. Поведе със себе си и двете деца. Те не можеха да проумеят защо ги взема и се зарадваха. Деца. Никога не знаят кога са остър меч и кога са щит в ръцете на възрастните. Затова и не им се сърдят.

19.

Яна заключи външната порта още по светло. Свекърва й Мата беше заминала при сестра си за погребението на нейния мъж. Щеше да се върне вкъщи чак утре по някое време. На здрачаване кучето залая настървено. Тя помисли, че е пак някой от полицията, да разпитва за Стойо. Тръгна бавно през двора. Открехна портичката и изтръпна: насреща й стоеше сива кобила, а до нея - Андрей! Небръснат скоро, с рядка брада. Стори й се някак си по-дребен, същинско момче, какъвто си беше още преди десет години. Едва не извика от изненада и смут. Врътна се настрани. Изкряска сърдито на кучето:

- Циба, де! Стига си джавкал като бесен!

Покани Андрей. Залости портичката и тръгна подире му:

- Влизай! Влизай!

Андрей пристъпи бавно. Сякаш вървеше по обли камъни в речен брод, внимавайки да не се подхлъзне. Яна се засуети. Не знаеше какво да му каже. Запита:

- Ама ти как се накани насам? - Позамълча и добави още по-смутено: - То за беля баш сега Стойчо го няма вкъщи. Пък и свекървата е на гости.

- Наканих се… Ти сигурно си ме забравила вече… - Андрей приказваше смутено. Спря се пред прага на къщата.

Най-сетне Яна чу гласа му. Стори й се съвсем момчешки. Беше свикнала да слуша край себе си въздебелия глас на едрия Стойо. Нарочно не отвърна на приказките му. Засегнаха я. Как тъй ще го забрави?! Хем му се зарадва, хем нямаше смелост да го покани да влезе вкъщи. Посочи настрани, сякаш се оправдаваше за нещо несвършено:

- Виж какъв хубав двор си имаме! И градина. Туй е пчелинът на Стойо. Не дава птиче да прехвръкне край кошерите. С пчелина ляга, с пчелина става.

Андрей се загледа към градината, където имаше наредени като за продан двайсет-трийсет пчелни кошера. После се взря към широкия двор, към плевнята. Яна проследи уморените му очи. Поясни неловко:

- От общината ни помогнаха.

- Харно си се наредила - кимна с глава Андрей, без да я слуша.

Яна не бързаше да го въведе навътре. И двамата бяха сковани. Смущаваха се от нещо, което чоплеше душите им като скрит червей. Поразгледаха още туй-онуй по двора и градината. Най-сетне Яна го покани с подкосени крака:

- Сега влез да видиш и къщата ни.

Тя отвори вратата. Андрей прекрачи прага несигурно. Насреща му се втурнаха две момчета, ухилени до уши! Русоляви, с пепеляви коси. Едното - по-едро, къде осем-девет годишно. Другото - дребничко, малко шишкаво.

- Я, какви юнаци! - похвали ги той. Наведе се, пощипна по бузката по-голямото момче, грабна по-малкото и го вдигна чак до тавана. То се разплака. Яна прихна да се смее, макар че никак не й беше до смях. Пое Петьо, притисна го до гърдите си. Успокои го:

- Ела, на мама пъзливчето! Немой плака, той, чичо ти Андро, ти се радва ма, мамо. Ти защо плачкаш?

Андрей отново огледа по-голямото момче. Силеше се да прескочи всичките свои години, да се види как е изглеждал на неговата възраст, за да сравни дали му прилича детето. Като в някой речен вир съзря едни едри сини очи, избеляла от слънцето коса, надебелени устни, ситни трапчинки по бузите, когато се усмихваше. Туй видя. Осени го надежда. Тънка тревица изпод камък! Хич не забеляза, че момчето приличаше много повече на Яна, отколкото на някой друг. За пръв път през живота си съжали, че нямаше в джоба си нито бучка захар, нито някое бонбонче, та да зарадва момчето. Подпита го:

- На колко години си?

Андрейчо не отговори. Яна се мъчеше да се съвземе от своето проклето женско смущение. Рече сепнато:

- Ама аз съм за убиване! Как тъй не се сетих по-рано, още като влезе! Ами че нали трябва да ти заколя едно петле. Може ли да не те нагостя. Такъв скъп гостенин ми е дошъл, пък аз да го оставя гладен, за срамотиите. - Нещо недобро я жегна. Поясни към момчетата: - Андрейчо, ти нали разбра, мамо? Туй е татко ти.

- Морякът ли? - запита момчето. Очите му светеха.

- Хм, той - отвърна със заекване Андрей. Започна да пали цигара, защото се чудеше къде да дене ръцете си. Искаше му се, пък не посягаше да погали детето.

- Ти защо не ми донесе един голям морски рак? - Андрейчо плесна лек шамар на Андрей и побърза да се скрие зад майка си.

Яна прехапа устни. Не можа да измисли как да извини тази детинска закачка и се измъкна навън. Върна се с голям черен котел, в който беше оскубаното петле. Надроби го и го сложи в тенджерата да ври.

През всичкото време Андрей седеше неловко на стола. Мълчеше. Оглеждаше покъщнината. И най-вече - по-голямото момче. Все не можеше да отсече то дали е негово дете. Яна го запитваше туй-онуй, пък той отговаряше кратко, сякаш го болеше зъб. Тя го гледаше и си мислеше недоволно: „Мъжете са като дърветата. Бързат да цъфтят, пък какво са вързали, хич не ги е грижа…”

Стори й се, че той се притеснява от момчетата. Прикани ги:

- Хайде сега мама да ви намаже по една порязаница с мед и масло, че да станете големи като този чичко. - Прехапа устни. Веднага се поправи: - Като татко ти, Андрейчо.

Децата хапнаха и тя ги изведе навън, към двора. После ги прибра в другата стая и ги приготви за сън. Скоро те се умълчаха. Яна шеташе чевръсто ту край тенджерата, където вреше по цигански пилешката чорба, ту към широката полица на стената, ту към долапа в ъгъла. От време на време запитваше по нещо госта. Той все отговаряше кратко, по матроски.

- Добре си преживяваш - рече Андрей. Не криеше, че й завижда. - Къщата ти е хубава. Мъжът ти - здрав и читав. Децата ти - две…

- Ако е рекъл Господ, подир време може да станат и три! - Радостта й секна. Съжали за своята женска бъбривост.

Андрей не схвана нейното смущение. Ядоса го радостта й. Помисли, че тя нарочно му се хвали, за да го унижи. Пак запали цигара. Пресрами се:

- Янко, да ти се намира малко ракия, че гърлото ми засъхна нещо?

- Има, как щяло да няма! - Яна се възрадва, че може с нещо да му угоди. - Как не се сетих досега? То си е български адет от памтивека, на гостенина да се налее чашка ракия за добре дошъл.

Донесе неголям бъкел. Не потърси чаша:

- Пий, колкото ти е сладко! Не ми се свиди. Той, Стойчо, и без туй рядко я поглежда.

Андрей смукна от медното чучурче. После повтори, потрети. Дойде му кураж и се разприказва без заобикалки:

- Много си се променила. Наляла си се, ама иначе пак си хубава, както по-рано.

Стана й драго, че още му харесва. Засмя се насила:

- Ами, хубава! Остарях вече, Андро, остарях. Ей на, взех и да побелявам - тя попипна забрадката си с наведени очи. Побоя се от своята несдържана откровеност. Сякаш я дебнеше някое строго чуждо око.

- Ти барем си имаш всичко: и мъж, и деца, и… пък аз си останах сам като кукувица - каза натъжено Андрей и пак отпи ракия.

Яна се притесни, че той може да се напие. Не посмя да го възпре. Почувства се виновна пред него.

- Ами, омъжих се… Ти като не се вясваш никакъв. Сама жена е като отключено ханче. Кой откъде свърне, все натам посяга…

Андрей сякаш не чу приказките й. Не усети нейната мъка.

- За нищо не ставам вече аз, за нищо. Ни ерген при ергените, ни мъж при мъжете. Пък и ти да не си прокопсала много с такъв мъж, дето полицията го дебне под дърво и камък… - Съжали я. - Всички пострадахме от войната. Нали от нея тръгна всичко лошо, я. И тебе, и мене, и цялата ни държава дамгоса тя с по един черен печат. Никога няма да го изтрием от челата си…

Стана й криво. Побърза да се оправдае:

- Бог ми е свидетел: душата ми е чиста.

- Какво от туй, че душите ни са чисти? Подбере ли те веднъж неволята, кой ти поглежда душата! - изрече примирено Андрей и замълча. Идеше му да скокне. Да руши всичко, що му се изпречи пред очите.

Яна понечи да му каже, че се разбират добре със съпруга си Стойо, но си помълча. Помисли, че той няма да й хване вяра и ще се докачи. Никак не й се щеше да стори това. Стъкми софрата като за празник. Покани го с притеснена усмивка:

- Ха, вземи, да похапнем!

Както беше прегладнял от дългия път, Андрей сръбна със замах от пълната  лъжица и тутакси посегна да изплюе залъка си. Горчеше от сол! Усети се, че ще засегне домакинята. Преглътна и отхапа голяма хапка от мекия краешник. Яна го забеляза, че сбърчи бузи. Запита:

- Как е гозбата ми?

- Бива! - отвърна Андрей и пак загреба с лъжицата.

Яна също сръбна и изписка:

- Леле, що съм сторила! Ами че тя, чорбата, горчи като отрова. Пък ти си мълчиш. Как не ме съгледа, че съм я солила, колкото пъти съм минавала край тенджерата - затюхка се тя. Закърши ръце. Засрами се. - Изяж кълките! Те барем може да не са толкоз солени.

Андрей го доядя. Клъцна я:

- Кълките са за твоя стопанин!

- Сега него го няма тука - не му остана длъжна Яна. Изрече го с усмивка. - Ако не ти харесва, ще извадя буца сирене. Ама че те посрещнах и аз. За десет години веднъж ще ми дойдеш на гости и аз да те оставя гладен да си легнеш вечерта.

- Нищо, нищо. Аз съм свикнал на всичко. - Под въздействието на изпитата ракия завиряваната от години злоба срещу Яна изведнъж разруши своя крехък яз: - Ти да не си мислиш, че ми е леко без тебе! Тогава ти защо отиде при Адем ефенди, а?

Яна подскокна. Сякаш той грабна жив въглен от огъня в камината и го хвърли право в пазвата й. Много я опари въпросът му. Изгори я!

- Ех и ти! Как не проумя за толкоз години? Само заради тебе го сторих тогава. Опозорих се, но те опазих жив. Иначе онези разбойници щяха да те претрепят, без да им мигне окото.

- А по-сетне? - Андрей с голям зор се сдържа да не ревне. Целият беше в пот и от горещата супа, и от лютата чушка, и от силната ракия, пък и от стръвта за отмъщение. - По-сетне защо го прикотка в къщата си? А момчето чие е?

- Твоето име носи! - Яна се разплака с глас от безизходица. Опитваше се да убеди и него, и себе си в желаната истина.

Крехката надежда, че Андрейчо може да е негов син, лъхна Андрей като южен ветрец. Поривът на внушението го държа мирен само миг. Гневът му изригна. Плисна всичкия си яд право в лицето на Яна:

- Ти ме направи за резил! За цял живот! Кога е било българка сама да се подложи на турчин?! И то пред толкоз народ. Ако е насила, как да е, но самоволно - никога!

- Андро, Андро, аз бял ден не съм видяла, без да си помисля за тебе, пък ти… - Яна се помъчи да изтрие сълзите си. Беше съкрушена от неговите нападки. - Щом не ми хващаш вяра, вземи едно дърво, че ме убий! Само тъй ще мирясаш. Хич не ме жали, убий ме!

Андрей понечи да й признае, че точно за това е вървял толкоз път до тука. Да я претрепе на място! Докато пътуваше насам, все се заканваше да я застреля, още щом я види. Пък не стана тъй. Като я съзря пред себе си, ръката му омекна. Повече не посегна към оръжието. Забрави го, сякаш хич го нямаше.

Притихнаха и двамата. Всеки съжаляваше за казаните обиди. Яна наруши тежкото мълчание:

- Уморен си. Ха, полегни си на кревата на свекървата. Пък аз ще поразтребя.

Андрей беше грохнал и от пътуването, и от приказките. Поизлегна се на постелята. Пак му се щеше да пресегне към ракията, но се овладя. Досрамя го от Яна.

През цялата вечер, откакто Андрей пристигна изневиделица, Яна усещаше езика си вцепенен. Все не изричаше туй, което се беше събирало в нейната душа с години. Сами бяха, пък на нея все й се струваше, че отвсякъде я дебнат очите на свекърва й, на съпруга й, на децата, че и на всички съседи наоколо. А беше сигурна, че Андрей я чакаше да му рече някоя по-човешка приказка. Да постопли сърцето му. Сама не се усети как се осмели. Угаси лампата. Тъмнината я облъхна като мараня от нажежена пещ. Опърли я. Не се усети как приклекна като момиче до кревата пред Андрей. Докосна плахо ръката му. Прошепна с изпръхнали от притеснение устни:

- Да поседна малко при тебе? После ще ида да спя при децата.

Андрей занемя. Дощя му се да скокне и да се навре целият в нейната прегръдка. Сетне - да става, каквото ще! Миг-два! Овладя тръпката. Съвзе се. Едва изрече:

- Ей сега, Янко, ей сега. Само да ида малко повънка. - Стана, побарна скришом револвера и с бързи крачки се шмугна из вратата. В тъмното кучето го пресрещна с лай. Той го ритна. То изквича. Връхлетя го още по-ожесточено, както се гони цяла банда крадци.

Яна чу врявата, но не излезе навън. Седеше на самия ръб на леглото. Беше й горещо, пък зъзнеше. Сякаш лежеше на ледена пързалка - гола-голеничка пред всичкия свят…

ТРЕТА ЧАСТ

16.

И Яна, и Андрей се суетяха около Мата. Гледаха я в устата да им каже какво да сторят. А тя им се тросна:

- Стойте си на задниците! Той, Андрейчо, няма да им се даде да го сгащят.

- Аз ще ида да му кажа - не се стърпя Яна. И самун хляб ще му занеса. Да не гладува по къра.

Андрей зяпна гузно да я възпре. Петьо го изпревари:

- И аз ще дойда с тебе. Искам да видя батко.

- Добре, мама - съгласи се Яна. Хич не мислеше какво върши. - Ела, да си имам дружинка по къра, че то и ще притъмнее скоро.

- Ти си луда! - сгълча я Мата. - Къде ще помъкнеш детето в този студ? Петьо няма да ходи никъде!

Намеси се и Андрей:

- То, можеше и аз да тръгна, ама мене ще ме спрат стражарите. - Не поглеждаше никого. Взираше се в краката си, сякаш беше спънат. - Нали съм мъж, ще се усъмнят. Жена по може да се промъкне, ако са завардили полските пътища.

Мата си замълча. Нито спря, нито изпрати снаха си. Яна излезе из портата и тръгна към полето. Пъртина в снега имаше само до нейде. По-нататък белееше навсякъде. Не след дълго съзря пред себе си човек и докато се реши накъде да завие, срещу й изскочиха двама войници с пушки.

- Назад! - заповяда по-високият.

- Как тъй назад бре, момче? - запита уплашено Яна. Добави наивно: - Отивам да занеса хляб на мъжа си. Той е на кошарата при овцете. Чака ме гладен.

- Никаква кошара! - скастри я пак по-високият войник. - Сега тука и врабче не бива да прехвръкне! Правим капан за по-големи птици!

- Бре момчета, я ме пуснете! - примоли се по-настойчиво Яна. - Аз няма да ви преча на вашите капани. Пуснете ме да ида при моя стопанин, че ще ме пребие, ако го оставя гладен.

Войниците се разсмяха. Видя им се много уплашена. По-ниският рече:

- Гега, нека да я пуснем, а?

- В никакъв случай! - отсече редник Гегов. Нареди на притеснената жена: - Айде! Кръгом и пак напред! Ако щеш върви тръс, ако щеш бягай в галоп! - разсмя се високо на шегата си.

Яна го прокле на ум. Обърна се и тръгна по обратния път към селото. Никак не й спореше. Кълнеше и войниците, и стражарите, и всичката държава, дето се е юрнала против чедото й: „Какво им е сторил Андрейчо, че тъй злобно са го подгонили? Завардили къра. Дебнат го на кръв. Сякаш е посегнал на хляба им. Той че няма да оправи света, няма, но нали ей такива луди глави стряскат всички задрямали, я! Хора като моя Андрей нивга няма да скокнат срещу нескопосните управници. Ще си влачат теглото като впрегнати добичета. То и аз съм като Андрей - продължаваше да си мисли Яна, - ама не мога иначе. Какво може да стори един слаб човек?..”

Скочи в дълбока пряспа. Затъна до пояс в снега. Едвам се измъкна пълзешката. Направи завой и пак продължи. Прибра се вкъщи по тъмно. Беше съсипана от умора и безсилие. Посрещнаха я мълчаливо. Без да питат, разбраха, че не е стигнала до колибата. Петьо се изпречи пред нея:

- Мамо, дай на мене торбата. Аз ще ида самичък при батя! - Десетгодишният Петър вече се имаше за голям.

- Я си стой на дирника! - скара му се Мата. Ядоса се, че нито Яна, нито Андрей го смъмриха за глупавата му детинска закана. Сякаш не го чуваха. - Каквото му е писано на Андрейчо, туй ще бъде. Господ да го пази!

- Недей, мама! - обади се Яна. Ни жива, ни умряла от притеснение. - То, който трябва, не си помръдва пръста да стори нещо, че ти ли? Малък си още.

„Тези камъни се хвърлят в моята градина” - рече си Андрей. Престори се, че не ги е чул. Продължи да отпива по малко от шишето с резлив червен пелин. Тази вечер никак не му се услаждаше глътката, макар че имаше хубаво мезе. Усещаше, че всички вкъщи го гледат накриво. Какво можеше да стори той, че да спаси Андрейчо? Малко ли му е, дето сам се осъжда за глупостта си?

Вечеряха без приказки и Андрей напълни печката с дебели дъбови цепеници. Угасиха лампите и къщата притихна. Сякаш потъна в дълбока снежна пряспа. Заспа само Петьо. Не проумяваше на какъв огън се пекат възрастните. Пред другите Мата се правеше сурова, но щом остана насаме, като на длан видя всичкия си живот със Стойчо. Тя хокаше Андрейчо не толкоз за лудориите му, а защото предчувстваше, че и той, както се е подхванал света да оправя, може да свърши като сина й. Яна и Андрей лежаха гърбом един към друг. Не продумваха.

Първи петли пропяха и сякаш отприщиха бента от мъка, дето цяла вечер се беше навирявал в душата на Яна, откакто Юлия подпали чергата им със страшната вест.

- Защо го издаде? - запита с продран глас.

- Как посмя да го изречеш туй? - отвърна сърдито Андрей. Потръпна от възмущение. Нямаше как да я убеди, че не го е сторил нарочно.

Яна си помисли: „Рови из съвестта си като кокошка в бунище, пък там гъмжи от червейчета.” Притисна го:

- Кметът Джамбазов ми каза.

- Тъй ли било? - простена Андрей. Пламна от срам и безпомощност. Тя сякаш го разсъблече насред селския мегдан и показа на всички неговия мъжки недъг.

- Тъй! - осъди го Яна. Сигурна беше, че кметът не я лъже.

- Излъгал те е - каза тихо Андрей. Гласът му беше отчаян като жест на човек, хванат на чуждо местопрестъпление, без да може да се защити. Нападна я: - Ти защо вярваш на хорските приказки? Навремето трябвало да мислиш, а не сега, когато се обърна колата! Защо си го изпуснала детето си? Още от малък трябвало да го държиш по-изкъсо, пък ти… Пуснала си го боща и ей го на! Изтървала си го.

- Изтървала съм го! - изръмжа Яна. Сякаш я блъсна в дълбок сипей и тя със сетни сили се домогваше до брега. - А ти защо ни изостави? Защо избяга от нас като най-долен пъзльо?

- Я не си криви душата! - Андрей се вбеси. Съжали защо се е поддал на Мата да го доведе в къщата си. - Ти защо се подложи на Адем ефенди? Защо не го порна с някой нож в корема, че да те остави завинаги?

- Защото съм жена! - отсече Яна. Доядя я, че трябва да му обяснява вече за кой ли път.

- Млък! - заповяда Андрей. Тъй стисна ръката й в китката, че изпука. Яна изохка. Едва не разбуди Петьо.

Мата отдавна надаваше ухо на препирнята им. Хич не им захваляше.

Яна простена:

- Аз цял живот съм мълчала. Все заради тебе. Никакъв те нямаше край детето! Ако беше един баща като баща…

- С баща му нали се цункахте през вечер - присмя й се Андрей. Той все още се надяваше, че момчето може и да е негово, но искаше докрай да я уязви. Да не посмява повече да го упреква за минали работи.

- Онемей! - Яна затули с длан устата му. Той я блъсна настрани.

- Нали ми казаха хората. Ти сама си го коткала онзи читак. Коя свястна българка ще го стори туй?

- Махай се от тука! - кресна Яна. Забрави, че Мата и Петьо може да я чуят. Най-много й дотежа, че той човъркаше в рана, където тя сама отдавна чоплеше. - Махай се, че… - скокна от леглото, сякаш се готвеше да изтича за нож, с който да го прободе. Той я задържа насила:

- Заболя те, а? Заболя те от истината.

- Тъй е - каза по-тихо Яна. Възмущаваше се. Тръпнеше до изнемога. - Заболя ме, че нахалос съм те пазила. Ти си един скопен вол. Нищо повече!

Вече никой никого не жалеше. Ръката на Андрей посегна да я перне през зъбите. Овладя се. Вече се беше примирил с мисълта за своя недъг. Той го гнетеше само докато е сам. Откакто се събраха с Яна, нещастието му се притъпи. Спяха с нея в една постеля. Кой ги знаеше, че не се гушкат като мъж и жена. Нямаше от какво да се срамува пред хората. И все пак не ? остана длъжен. Клъцна я:

- Щом съм такъв, ти защо лъжеш момчето, че аз съм му баща?

Яна се вбеси. Вече никой не можеше да я вразуми. Не успя да замълчи, както беше правила толкоз пъти при неговото заяждане.

- За да продължи рода ти! - изрече го ясно. Поколеба се и добави: - И тебе да спася от хорския срам. Ей затуй цял живот съм живяла по-лошо и от вдовица!

Андрей се втрещи. Тя му грабна крехката надежда, че момчето е негово. Грабна я, без да й мигне окото. Ограби го, както се съблича последна риза на бездомник. Съсипа го. Едва свари да й отвърне:

- Изплю камъчето най-сетне! Показа кирливата си риза, дето си я събличала пред кого ли не.

- Ти си … - заекна Яна. Не успя да изрече „звяр!” Стрелна се към вратата. Спря се чак при Мата. Трепереше, сякаш я гонеше цяла глутница вълци.

Андрей не скочи да я спре, да не го срами пред старата жена. Запали лампата. Облече се с по-дебели дрехи. Влезе в по-голямата стая, където спеше Мата. Без да поглежда двете настръхнали жени, започна да събира багажа си в широка торба. Те го следяха мълчешком. Не посягаха нито да му помогнат, нито да го спрат. До струпания багаж той прибави хляб и доста друга храна като за далечен път. Не поседна, както е обичаят пред пътуване. Поизгледа мълчешката жените и тръгна. Отвори вратата бавно. Едновременно с ледения талаз, който го връхлетя отвън, отвътре го блъсна сърдитият глас на Мата:

- Птю! Говно!

Той тракна вратата зад гърба си. Много му се щеше Яна да го догони. Да увисне на врата му. Да го моли да остане. Не се надигна от своята сламена постеля и кучето, дето друг път въртеше опашка пред него. Андрей прекрачи прага на двора като чужд човек, който никога няма да се върне в тази къща, където преживя близо две години.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

1.

Беше се случило по Петровден, през 1923 година.

…В онази нощ и петли пропяха, и повториха, и потретиха. Андрей се помайваше навън, не се завръщаше в стаята. Яна не знаеше, че той лежеше на мекото сено в плевнята. Стискаше револвера в ръка. Все не събираше сила да го опре до слепоочието си. На разсъмване тя го доближи с тихи стъпки. Беше задрямал. Посегна да измъкне оръжието из ръката му. Усети я. Дръпна се. Изгледа я продължително. В парещия му поглед тя съзря само гняв и мъка. Уплаши се за него. Андрей преглътна нещо, сякаш го болеше гърло. Продума тихо:

- Вече девет години и девет месеца аз се боря с мене си - гласът му хриптеше. - Все не мога да се надвия. Мира нямам нито денем, нито нощем. Мразя те. Пък не мога без тебе. Само твоята смърт ще изтрие позора от челото ми. Не мога да ти простя твоя резил. Не мога!

- Тогаз не чакай! - каза задъхано Яна. - Убий ме начаса! - с две ръце дръпна пазвата на дрехата си. Раздра я чак до голо.

Белите гърди ослепиха Андрей. Освирепя от жажда за мъст. Понечи да я захапе по зверски. Дръпна се. Скочи. Завтече се към двора. Кучето го пресрещна с лай. Изстреля всичките си патрони в главата му, в тялото, където свари. Стрелна се към градината. Право към пчелина на Стойо. Втурна се през плетената портичка. Изпогази цветята на Яна. Събори първия кошер. Втория, третия, другите. Не спираше. Вилнееше. Газеше пчелните кошери. Връхлетяха го пчели. Черна градушка! Жилеха го. Пареха го.

Яна се втрещи. Спусна се да го измъкне настрани. Посрещна я с широко разперени ръце. Тя се мушна в прегръдката му. Сляпо момиче! Целунаха се - не като хлапаци. Като мъж и жена се целуваха. Пчелите ги връхлитаха. Жужаха: жссмърт, жсмърт, смърт. Жило до жило. Кой ти усеща! Те пиеха дивия мед на своята обич.

Покрай оградата на къщата се струпаха жени, деца, старчоци. Сред навалицата си проправи път попрегърбен пришълец с цепнато ухо и голям белег на главата. Поразително приличаше на някогашния Адем ефенди. Никой не го познаваше. Яна и Андрей не виждаха нищо друго освен себе си. Тя - него. Той - нея. Хората от тълпата цъкаха с езици. Чудеха се на акъла им. Не ги разбираха. Кой на този объркан свят е проумял защо чухалът пее през нощта, пък кукувицата - през деня? Нали са брат и сестра?! Уви! Прокълнати от родната си майка никога да се не видят.

Из слисаната тълпа се отскубна непознатият пришълец. Изтича през портичката в двора. В градината. В пчелина. В острата градушка! Не се уплаши. Примъкна настрани първом Яна. После - и Андрей. Лицата им бяха подути. Очите им - слепи.

                                   Реши ли житото да стане хлебен залък,

                                   не пита тежък ли е мелничният камък…

Пришълецът издърпа с ръце де що видя по тях пчела и жило. Чисти ги, докато сам падна на земята. Ослепя. И от умора, и от отрова…

По надвечер странникът захърка, задави се и притихна, удушен от невидима ръка. Издъхна. Яна се свести вечерта. Андрей - чак на другата заран.

Мата се завърна от далечното село, където беше на гости, и само дето не полудя, като свари такава поразия в къщата си. По-сетне, когато стъкмяваше непознатия пришълец за вечния му дом, забеляза, че е мюсюлманин. Замълча си. Мъдра беше тя. Много акълища минаха през главата й. Най-първият беше: „Баш този мъж ще да е бащата на Яниния Андрейчо. Иначе що ще тука? - Тя затаи своята догадка. Помоли се на всички светии да не й позволят да се разчуе. - Резилът е като пъргава мишка, плъзне ли веднъж из селото, иди, че го спри, ако можеш!”

Яна и Андрей дойдоха на себе си. Самата човещина накара Мата да ги попита с обичайната си щърбава усмивка:

- Кажете сега, де да го погребем тогоз, дето ви избави от жилата на пчелите?

- На кучето - кучешка смърт! - отсече Андрей. Той беше познал Адем, макар че сега на главата му, над ухото, имаше голям белег от рана, пък и доста състарен беше.

Мата втренчи очи в лицето на умълчаната Яна. Сякаш й казваше: „Познах го! Не се прави на светица!”

- Кажи и ти?.. Ти каквото речеш, то ще е.

Думите излизаха с мъка из нейната уста. Едрите й зъби се усмихваха, макар че всичката й душа плачеше, та се късаше. Не скърбеше за непознатия смъртник. За нещо друго тъгуваше. Много по-мило от този чужд човек, дето спаси от сигурна гибел снаха й, майката на нейния внук Петьо. А защо не и на някоя бъдеща Мата.

Яна не смогна повече да мълчи пред суровия поглед на свекърва си. Опипа все още изтръпналото си лице и отсъди по сърце и душа:

- Той се помъчи да изкупи греховете си. Не живя по нашему, но ние нека да го погребем по християнски. Ще казваме, че е мой роднина от Беломорието.

- С камбана и поп… - допълни тихо Мата. Недоволна беше. Помисли си: „Горкият Стойчо! Ще се пукне от яд като се върне. Язък за хубавия му пчелин!”

Яна не разбра нейната свекърва дали се усмихна, или й се присмя. Усети как отвсякъде я обгърна черният вятър на сушата, който изцибряше не само побелелите жита край селото, а и самата й душа. Андрей беше излязъл от стаята. Втурна се да го потърси. Не го намери нито по глухия двор, където дремеше умърлушен белият кон на Адем, нито из опустошената градина, нито на улицата пред къщата. Жегата прихлупи главата й като грамаден горещ калпак.

Небето беше празно. Само в средата му трептеше угриженото слънце. Спъната златна чучулига!..

13.

Изтекоха какви ли не години. Река Арда завлече много вода и златен български пясък все през Тракия, все към Бяло море…

Беше в началото на октомври 1953 година. Околността гъмжеше от хора и спомени. Още от сутринта продължаваше тракийският събор в Маджарово, някогашното село Ятаджик. Чак надвечер Яна и Андрей събраха сили да се приближат един към друг през навалицата от хора, дошли тук от всички краища на България. Той не водеше никого със себе си. Тя вървеше сама. Подадоха си ръце, потръпващи от вълнение. И на двамата им се искаше да прескочат изминалите четиридесет години. Да се върнат в младостта си, когато бяха осемнайсетгодишни. Да изтрият спомените от всичките по-сетнешни свои срещи.

- Добре дошъл по нашия край! - рече Яна. Стесняваше се. Сякаш се спираше при непознат кандидат за жених и се боеше, че никак няма да му се хареса, каквато е побеляла и остаряла.

- Добре дошла и ти - каза сухо с поотънял глас Андрей. Не я погледна в очите. Срамуваше се от нея заради миналите им недоразумения.

- Той, и Андрейчо е тука. - Тя посочи по-надалече, към река Арда, където доктор Беломорски приказваше с познат мъж. - И той бил доктор като него. - Яна се гордееше, че нейното буйно момче се е изучило за лекар, когато беше забягнало в Америка. Бързаше да зарадва и Андрей.

Той се обърна. Погледът му се спря към един младок с руса брада. Изведнъж му заприлича на някогашния брадат Адем ефенди, който ги раздели с Яна през есента на 1913 година. Смръщи се. Тя го проследи как оглежда чуждия момък. Съжали го: „Горкият! Съвсем е променен… Аз му приказвам за нашия Андрейчо, пък той се зазяпва по другите хора… А какво ли ще рече, ако му се похваля, че Петьо вече е военен? Него хич не го е виждал като голям.”

Яна се усъмни, че той усети нейния укор. Погледна го, сякаш му се извиняваше мълчешком.

- Побелял си… - Сепна се. Друго искаше да му каже, пък изтърси точно туй.

- И ти. - Андрей продължаваше да се гуши в себе си. Криво му беше от нещо, пък не знаеше от какво е. Свенеше се да покаже радостта си от срещата с нея. Изкушаваше се да й се похвали, че си има осиновен син Янко, и той вече е гимназист. Не го сторваше. Стесняваше се да й признае, че е кръстил своето момче на нейното име.

Тя се помъчи да му се усмихне. Той забеляза как една уморена гримаса очерта бръчките по челото й. Състари я с още няколко години. Сконфузи се. Спомни си я как изглеждаше не като по-възрастна, а като момиче в родното й село. Видя онова гладко лице и ония едри кафяви очи - все живи, закачливи, понякога присмехулни. Сега те гледаха тъжно сред съсухреното й лице. Опита се да й каже по хлапашки:

- Къде ти е хубавата плитка? - И Андрей се насили да се посъживи. И от неговата усмивка не се получи нищо младежко. И на нея й стана неловко, че го забелязва колко много се е смачкал, сякаш никога не е бивал онова красиво високо момче. Някога той я гледаше право в очите, сега избягваше погледа й.

Неговият въпрос я поразведри. Подхвърли му на закачка:

- А ти къде си изгуби онзи буен перчем? - Без да ще, пак погледна оредялата му коса откъм челото. - Станал си… по-важен. - Спомни си как някога забиваше пръсти в рошавата му грива с меки криволици.

- На празна къща защо й е покрив! - пошегува се и Андрей. Докривя му, че вече е олисял. Позамълча, току предложи: - Хайде да се поразходим край реката.

- Ами Андрейчо? Дали ще ни намери в таз навалица?

- Нека идем без него! - Андрей се опита да прикрие досадата си, но тя пролича по лицето му. - Той ще ни почака тука нейде, няма де да иде.

- Добре - съгласи се Яна. Усети, че Андрей не желае други хора край себе си, освен нея. След няколко крачки го подкани: - Е, разказвай. Не се обаждаш вече толкоз години. Къде се губиш?.. Имаш ли къща? Как преживяваш?.. - Редеше въпросите си бавно. Беше я налегнало желание да закрещи от мъка. Да изплаче всичката своя болка и за похабената си младост, и за съсипаната си любов, и за целия си живот. Замълча, чак когато той я прекъсна:

- Живея… - Думата му прозвуча с безразличие, но тя разбра с женския си усет, че само се мъчи да изглежда спокоен. Вълнува се повече и от нея. - Ходих насам-натам… Сега съм по-добре… Ама само аз си знам какво ми е минало през главата…

Яна го слушаше с трепет. Някогашният му момчешки глас вече беше поразмесен със старческа дрезгавост. Тя избиваше от приказката му, както се прокрадва ръжда по домашен съд, овехтял от дълга употреба. Дощя й се пак да го върне към техните младежки години:

- А кавалът ти къде е? Пазиш ли го?

- Не ми е вече до кавал. - Той си припомни как една вечер неговата майка му беше рекла: „Хайде, синко, посвири ни пак! Къща без кавал е по-грозна и от нощ без петел.”

- Спомням си как хубаво свиреше „Жънала е дилбер Яна”

- Беше тя, свирнята… Погуби се зад ей тез баири на юг - ръката му посочи обраслите с гора родопски височини, които се надвесваха над селището.

Спряха на десния бряг на река Арда. Приседнаха на посребрялата поляна. Яна подгъна крака на крачка по-встрани от него, макар че й се щеше да се прислони до рамото му. Слънцето се беше спуснало на запад зад Момина скала. Грамадната сянка на планината навяваше хлад като от стар лош спомен. Андрей отскубна пелинова метличка. Захапа върха й, сякаш беше друга трева, накапана с пчелен мед. Яна го проследи. Без да се усети, стори същото. Пелинът отдавна беше прецъфтял. Ароматът му се беше изпарил. А горчилката му опари езика й. Проникна чак до дъното на нейната душа. Оттам изплува дрезгавият глас на нейната баба Яна: „Той, чедо, пелинът е като живота. Горчи, ама лечи!”

- Не ти ли загорча? - попита, без да чака отговор от него. Очите й потърсиха неговия поглед отстрани. Тъй поглеждат гугутките към своите мъжкари сутрин, още преди да ги е наплискало с благите си лъчи слънцето.

- А на тебе? - Андрей не вдигна очи, но усещаше нейното взиране по лицето си като галещ южен полъх.

- И на двама ни горчи - каза примирено Яна. - Вече никога няма да ни стане по-сладко.

- Тогава всичко се обърна с главата надолу… - Андрей сякаш приказваше само на себе си. - Уж беше малка онази война, пък какви големи поразии ни довлече на главите… Пропиляхме се. Нито ти прокопса, нито аз. Живот. Прекатурена каруца!..

 - Не се укорявай!.. - позаекна. На езика й беше да рече: „Ей на, имаме синове, внучета. Малко ли е?” - Добре, че се сдържа. Помисли си, че ще го докачи, защото не знаеше нищо за неговия основен син Янко. - Не сме виновни ние. Такваз ни била орисията.

И двамата замълчаха. Замислиха се. Чувстваха, че най-сетне трябва да заприказват за нещо по-ново, по-сегашно. На устата им беше все онова време, което ги изкорени и от родните им места, и от собствената им воля. Андрей се загледа в близкия бързей на водата. Видя много неща там. Неволно прекрачи в онази нощ, с изцъклената луна, когато с Яна ги измъчваха разбойниците. Изтръпна от безсилие и гняв. Рече на пресекулки:

- Проклета месечина!.. Блещи и блещи!.. Право в очите ми… Като кървясало око на вълчица!.. Ама, ха изгони я, де!..

- И аз я помня като бял кошмар…

- През нощ сънувам брадатия Адем, дето ни погуби…

- Той нали си плати за греха…

- Туй хич не оправя нещата… Защо да се обръщаме назад! Миналото все ще тежи на врата ни като голяма котва…

- Тежи ни не миналото, а лошия спомен за него…Платихме най-жестокия данък за любовта си… - И двамата приказваха вяло, приглушено като на панихида за отдавна починал скъп човек.

                                   Реши ли житото да стане хлебен залък,

                                   не пита тежък ли е мелничният камък.

- Точно тука преминах реката тогава - Андрей посочи напред. - Ей там, на отсрещния бряг, ми подаде ръка един млад мъж от четата на Димитър Маджаров.

- Тука ли? Не е ли дълбоко? - Водните талази й се сториха доста страшна дълбочина, за да се прегазят набързо.

- Когато те гони позорът, всяка река ти е плитка - каза замислено той. Тя го забеляза как настръхна. Опита се да го избави от мрачните спомени:

- Виж, виж колко рибки! Цяло ято! Шават, шават…

Андрей не продума. Очите му хем се взираха към рояка от дребни риби, хем търсеха да проникнат още по-надолу, чак до дъното на реката. Дълбокото винаги мами погледа със своята привидна близост.

Подир доста мълчание, Яна го запита:

- Много ли страда?

- Много…

- Винаги съм те обичала. Ти си моята голяма любов. Все се срамувах да ти го призная… Пък и ти… Нали се беше върнал при мене. Защо пак избяга?..

- Не мога да ти простя, и туй то! - призна си. Не можеше да я излъже. Ожесточи се. - И на мене си не мога да простя…

Никой от двамата не се замисляше, че всичките им недоразумения бяха започнали на стария пазар в Гюмюрджина. От една нищо и никаква кошница с кокоши яйца. Човек никога не знае Съдбата му какво ще измъти - криле или запъртък.

Наблизо се разшаваха стадо кози и овце. Яна се загледа към тях. Криеше своето нелепо смущение. Възкликна престорено:

- Я, какво бяло яренце!

Андрей сякаш не чу сегашната нейна ръждясала приказка, а някогашния й бляскав момичешки глас, който чуваше и насън години наред. Добави като ехо, спънато от висок зъбер:

- А звънчето му пее!

Той си припомни как пасяха с дядо си десетина кози. Имаха и такова скокливо яре, с обечки. Беше много палаво. През цялото лято не сваляха от врата му посплесканото бронзово звънче с меден глас, дето баща му го беше донесъл от пазара в Гюмюрджина…

Есенната река течеше бавно. От време на време водата приплясваше по камънаците, покрай които се завихряха крехки въртопи, наподобяващи фунии на паяжина. Една едра тъмна риба се спря срещу брега. Сякаш се помъчи да докосне провесените крака на Андрей и се опули нагоре. Той се взря към грозните рибешки очи. Внезапно ги оприличи на студения поглед на Адем ефенди. Потръпна. Отляво надясно по гърдите му се разля топла вълна. Рязна го невидим нож! Пое си издълбоко въздух. Не успя да кресне от ужас. Олюля се и се претърколи настрани върху губера от балканска детелина и сребрист пелин.

Яна изписка. Разтърси поваления Андрей. Уплаши я ситната роса по неговото бледо чело. Простена безпомощно:

- Андро, Андро, какво правиш?

Той я чу издалеко. Като на сън. Насили се да се надигне, не можа. Езикът му едвам се превъртя:

- Ако… можеш… - Помъчи се да изрече още „…прости ми за всичко”, и го каза, пък се разбра само той самичък. Сладкият звън от звънчето на бялото яре се стопи. Разми се като бучка захар в устата му през далечните дни на неговото детинство.

Яна винаги беше очаквала такива думи от него. Сега и да беше ги разбрала, щяха да ? донесат не радост, а двойна мъка. Разтърси раменете му отново. Отчаяно:

- Андро… Сянко моя… Все бягаш от мене…

Ако беше я дочул, той сигурно щеше да й отвърне: „А ти защо не ме настигна?”

Отнякъде дотича доктор Беломорски. Още отдалече подвикна:

- Мамо? Тате? Пак ли се скарахте?

Гребна с две шепи вода от реката. Напръска първо бледото чело на майка си, а после - и лимонено жълтото лице на Андрей. Хвана провесената му ръка, за да провери пулса му. Поклати тъжно глава, сякаш не чу шепота на Яна:

- Сдобрихме се… най-сетне…

Доктор Беломорски съзря ужаса в майчините си очи. Потръпна от страх.

В синевата се совнаха някакви бързи криле. Майката и синът нито ги чуха, нито ги видяха. Само ги усетиха как се възвисиха нагоре, към принебесните чукари, и как се смесиха с ятото на други бели криле, посребрени от дългите лъчи на вечерното слънце.

По скалите на тези живописни места гнездят орли и много рядко срещани птици…