Фрагменти

Панко Анчев

1.

Заглавието на тази студия поставя и въпроса за това дали културата на православния народ е православна. Но не изобщо, а от началото на Модерната епоха, т.е. от началото на Възраждането. Защото през Средновековието тя e православна, тъй като и държавата и целият живот са организирани според християнските канони и закони, по правилата на православната нравственост и разбиране за държавно устройство. През Модерната епоха започва отделянето на Църквата от държавата, набират сила рационализмът и атеизмът. Това несъмнено се отразява и върху характера на културата. Тя самата придобива нов смисъл, получава нови задачи и се стреми към нови цели. През Средновековието религията е културата на народа и държавата. В Модерната епоха Църквата се възприема като институция на т. нар. „гражданско общество” и независимо, че в началото нейната роля е значителна, тя губи от влиянието си и не е „всичко” за модерната личност. Религиозното съзнание се разколебава и постепенно се замества с рационалистично и атеистично.

Но всичко това не протича нито бързо, нито лесно, нито толкова елементарно. Всяка национална история, а още повече национална култура, е особена, неповторима, защото се развива в специфични условия. Изобщо, зараждането на Модерната епоха в различните държави и региони на Европа и света е строго отличително и не се повтаря никъде. Типологията, която формират първите народи и държави на модерна култура и буржоазно-капиталистическа държава, не е универсална. Тя не може да се наложи върху българската история и култура, например. Да не говорим за руската и т.н.

Не само всяка нова социално-икономическата и политическата система, но и всяка нова култура се зачева и износва в лоното на старата, произлизат от утробата на предходната и носят постоянно нейните родови белези. Затова е важно да се изучава конкретната ситуация, в която тази култура се преобразува и става модерна, т.е. скъсва със Средновековието и „се пренася” в новата историческа епоха. Науката малко се занимава с този изключителен момент и поради това проблемът не е проучван нито в методологически, нито конкретно за всяка отделна култура, в това число и на българската. А тук именно са заложени толкова много опорни точки, по които можем да си обясним защо съответната култура се развива по този, а не по друг начин, защо в нея доминират едни, а не други проблеми, влияния, посоки на развитие. В „инкубационния” период се зачеват тенденции и явления, които по-късно се раждат и определят хода на историята.

В Западна Европа модерната култура наследява естествената среда, в която се е творяла средновековната култура. Там има силна светска култура, която наред с тази, която се твори в манастирите и е богослужебна или богословска, е важна съставка на обществения живот. Създател на тази култура, освен монашеството и клирът, е аристокрацията. Това е естествената среда. Народната култура обаче започва точно в този период да излиза на показ и придобива по-голямо обществено звучене и приложение. Модерната епоха преобръща йерархията на ценностите и в това преобръщане заслугата на народната култура е определяща. Сменят се местата на „високо” и „ниското”, на свещеното и профанното, на възвишеното и битовото. Средновековното или по-точно онова, което е свързано с критериите и нормите на църквата, се профанира и иронизира със средствата на площадния карнавал и народната смехова култура. Това добре е показано в знаменитата книга на Михаил Бахтин за Рабле и народната смехова култура. Заличаването на границите между ниското и възвишеното, между „високата” и „народната” култура е началото на прехода от средновековната към модерната култура. Този преход осъществяват интелектуалци от аристокрацията с наченки на буржоазно съзнание и секуларно мислене. Въпреки силната профанна струя културата на новото време съхранява своя висок (не съвсем елитарен) характер. Но е все повече достъпна за тези, които доскоро са били част от „народната” или „площадната” култура.

В Западна Европа през Ренесанса ролята на поддръжници и финансови крепители на културата все повече играят богатите търговци и индустриалците. Понеже имат примера на аристокрацията, те  й подражават в подкрепата на „високата култура”. Буржоата е парвеню и страда от комплекс за малоценност. Той притежава пари, купува всичко, което му се нрави, но се срамува от ниския си произход и непреодолимо желае да прилича на тези, чиято власт отнема.

Интелигенцията, която е основен строител на новата култура, произлиза най-вече из аристокрацията, но тъй като обществото интензивно се разслоява и се появяват нови класи и социални общности, тя „се демократизира” социално, а вратите, водещи към нея, са все по-широко разтваряни и през тях преминават представители както на „високите” социални слоеве, така и на ниските. Самата аристокрация запада, като част от нея преминава в по-ниските социални слоеве, пролетаризира се дори или се обуржоазява напълно. Това променя средата, в която се създава културата. Изникват нови форми и нови институции на културата, постепенно се заличава категоричността на границата между „високата” и „народната” култура. Все повече хора се включват както като творци, така и като „ползватели” на културата. Но всичко това е все в рамките на установените традиции от Средновековието. Защото „новото” начало е в лоното на старото, на традиционното. И по същество имаме продължение, два последователни етапа, а не родена от „нищото” нова култура, като във втория етап се  възражда античността с нейната култура, цивилизационни идеи и култ към езичеството.

2.

Българският модел на формиране на модерната култура е плод на други условия - не като тези в Западна Европа и Русия. Тези условия са коренно различни и пораждат явления, които само по някои белези са сходни с тези в европейските държави.

Политическото състояние на българите е най-важното условие за формирането на модерната култура и изобщо за настъпването на самата Модерна епоха и навлизането на капиталистическите икономически отношения. Османската империя е с феодален тип устройство и икономика, затворена система, намираща се твърде далеч от процесите в Западна Европа. Това поставя всички народи, които са включени в нея, в еднаква скорост на обществено-политическо и икономическо развитие - макар да са различни по чувствителност към промените, с различна култура. Държавата ги държи в своята власт и не им позволява да се отделят по никакъв начин от нея, за да не  създават неравномерности и противоречия. Изключително трудни са институционалните контакти с Европа и Русия, търговията е несигурна, незащитена и трудно осъществима като дейност поради ширещите се престъпни групи из пътищата (Иван Хаджийски ще определи тази причина като основна за революционното пробуждане на българската буржоазия).

Българите не само не притежават своя аристокрация, но и са политически почти напълно безправни. Те нямат своя независима църква, а са обгрижвани (както всичко православни християни в Османската империя) от Цариградската патриаршия. Малко са българските манастири и българските монаси, да не говорим за архиереите-българи. В храмовете се проповядва на гръцки. Т.е. обичайната за Средновековието интелигенция по българските земи почти напълно липсва. Културата е битова, фолклорна. „Горният” културен слой е отнесен с политическото робство още в края на ХІV век, а „долният” е почти изцяло необразован, разнороден по състав, профанен, без съзнание за своето място като творец на културата. Но култура се създава и интелигенцията съществува в този вид, в който е. Те са достъпни, сами са част от ежедневния бит, живеят живота на останалите хора.

Културната ситуация е такава, че изисква Модерната епоха да започне не с идея за възраждане на античността, т.е. новата култура да се основе върху сложната, богата и многообразна система на езическата цивилизация, която величае отделната личност, проповядва хармония чрез съчетаване и съблюдаване на пропорции и боготвори човешката сила. Българският свят няма нужда от подобна идея и тя би била напълно неразбираема и излишна. Затова се възражда идеята за българската държава. Забележителното е, че в нея лежи все пак философията на западноевропейското възраждане за силата и могъществото на човешката личност, за това, че човек сам трябва да кове своето щастие и своята съдба.

Преп. Паисий Хилендарски, който пръв формулира тази идея, доказва, че е напълно възможно българите да възстановят своята държава, защото не са по природа роби. Напротив, те по природа са свободни и силни, способни не само да имат държава, но тя да бъде могъща и да побеждава и покорява други земи. Както е било. Историята е най-силният аргумент на настоящето и бъдещето. Той се използва от преп. Паисий в неговата „История славяноболгарская”, за да се усети свободата и пламне волята за нейното извоюване. Всичко е възможно, когато си убеден, че твоите сили трябва да бъдат приложени там, където е необходимо. Свободата и държавата са човешки дела, но човек е длъжен да осъзнае тяхното значение и се отдаде на постигането им. Ето го патосът на първата книга на българската модерна епоха, на българското възраждане.

Много е показателно за характера на българската модерна култура, че нашето Възраждане започва с „История славяноболгарская”, която издига идеята за възстановяването на българската държава. Културата, която от тук насетне започва да се формира, е все под знака на тази идея. Възражда се формално Средновековието, но само дотолкова, доколкото то съдържа в себе си мита за нашето величие и духовен разцвет и на възможността чрез спомена за него да си възвърнем това величие, слава и разцвет. Политическата свобода и независимата държава единствено ще направят българите истински свободни и способни на духовна просвета и нравствено усъвършенстване. Българинът е унизен от робството, а унизеният човек не може да бъде свободен, понеже робството е позорно. Той осъзнава, че не е способен на нищо, докато над него е властта на султана и ятагана на иновереца-мъчител. Още по-страшно е, че не винаги е било така.

Но българското Възраждане не призовава Божията милост и помощ, за да се отхвърли игото на Османската империя, а настоява, че свободата е дело единствено на целия народ и на неговото желание да живее в нея и да има смелостта да я извоюва. Напред, като най-важна и съдбовна, е изведена целта за възраждането на държавата. Това е смисълът на понятието „Българско възраждане” и този смисъл е светски, политически, буржоазен.

„История славяноболгарская” е книга, писана от монах, за да се чете в храма по време на служба. Затова и първите й преписвачи са духовници - един от тях е св. Софроний Врачански. Тя няма къде другаде да се чете - нито има кой да я чете извън храма и освен свещениците. Това не е книга за аристократи и авторът специално подчертава за кого я е писал и кому я посвещава. Друга българска среда не съществува. „Прости орачи и копачи” са всички българи.

„Прости  орачи и копачи” означава особен културен контекст, в който се създава особена култура, която е и „народна”, и „официална”.

В този контекст се заражда и новата буржоазна класа, която ще стимулира утвърждаването и развитието на новия тип култура. Но ресурсите й за това са твърде скромни, тъй като самата тя е скромна по количество, бавно и трудно се разгръщат нейните възможности. Тя хвърля най-големи усилия в просветата и създаването на светски училища. Търговията изисква по-висока образованост, повече професионални умения и знания, за да се водят документи и се осъществяват контакти с партньорите. Модерната търговия е сложна дейност, а не обикновен „алъш-вериш”.

Търговията и занаятите налагат по-различна обществена структура, друг начин на живот. Създават се градовете като центрове на тези дейности. В града комуникациите са по-живи и активни, движението е далеч по-осезателно отколкото в селата и на селските маси. Когато на едно място се събират хора от различни краища, слабо се познават и не са в състояние поради динамиката на дейността си да общуват постоянно и по един и същ начин, те предявяват изисквания и към културата. Появяват се хора, които творят и за които културата и просветата са професия. Става дума за светска култура, а не за църковна или за такава, която се създава от духовници - най-вече монаси. Времето изисква такава култура, тъй като само в нея могат да съществуват хора адекватни на времето и да умеят да общуват с Европа и Русия. Движението на стоки и хора променя облика на българите, като променя тяхното мислене и житейско поведение, въвежда нови обичаи, празници и придава ново значение и смисъл на старите.

И всичко това става в процеса за осъществяване формулираната от преп. Паисий Хилендарски идея за възраждането на свободната и независима българска държава. Тази идея обаче не може да се осъществи рязко, изведнъж, с чети или въстания, както си представят повечето от българските национал-революционери. Задължително е, щото тя да придобие такава окраска и получи такова съдържание, което да бъде достъпно за всички и всички да имат интерес да се включат в нейното постигане. За младата, слаба и неоформена българска буржоазия това е необходимостта от условия за развитието на търговията и занаятите, за изграждането на промишлени предприятия. Тя не държава иска, а печалби - и то големи печалби. Търговската класа е неудовлетворена, че пътищата не са сигурни и често керваните със стоки са нападани от разбойници, а властите не се справят с тях.

От друга страна, условията в Империята потискат свободната инициатива и не позволяват на предприемчивите българи да разгърнат икономическия си потенциал. Пречат им с данъци, с несигурност, лоши пътища, липсва железница, образованието е неразвито и няма кадри, вътрешните пазари на Империята не винаги са отворени за българи, тъй като султанските власти предпочитат да работят с мюсюлмани, банките са слаби и т.н.. Идеята е трансформирана, като започва да става остро болезнена и да поражда недоволства.

Новият тип култура се усеща и осъзнава като потребност, породена от новите условия на живот. Изостаналостта се възприема преди всичко като пречка за обществените дейности. Нищо не може да се развива в страна и от народ, които са изостанали, които не са в тон с времето и не са излезли от Средновековието.

Новата култура се създава не като продължение на традициите и духа на средновековната, а като нейно отрицание. Светските училища изместват църковните и преподават научни знания, пригодни за практиката, а не катехизис. За образован се счита вече не този, който се оправя в богослужебните книги, а можещият да пише и смята и който е учил в светско училище. Това по същество означава, че Църквата се отделя от „държавата”. Върху традиционната, т.е. фолклорната култура „се имплантира” руска и западноевропейска. Чуждият опит е пример за подражание, тъй като липсва собствен.

3.

Модерната българска култура е призвана да ускори формирането на българската нация, за да се избърза с реализацията на идеята за възраждането на българската държава. Културата поема върху себе си задължението да създаде нова обществена среда и тя да съответства на променящите се икономически отношения и начина на мислене у българите. Културата се превръща в част и от българската национално-освободителна и буржоазно-демократична революция, основният инструмент за приобщаване на българския свят към Европа и света. Но за да се приобщи към тях, българският свят е необходимо по някакъв начин да се изравни с тях, да заприлича в голяма степен на другите, да приеме техния начин на живот, мислене, поведение, естетика и нравственост. Водещите интелектуалци у нас упорито заработват за изваждане на българския свят от неговата изостаналост, на която според тях са го обрекли и историческата и икономическата изостаналост, и робството. В тази огромна по обем и изключителна по историческо значение мисия се включва буквално всичко.

Българският свят става все по-светски и прагматичен и постепенно приема големите промени, които времето му налага. И които сам подготвя и осъществява, воден от своето национално чувство и отговорност.

Като казвам, че българският свят е все по-светски и прагматичен, аз имам предвид и развитието на проблема за самостоятелната Българска православна църква чрез отделянето й от Вселенската патриаршия. Това е проблемът, чието разрешаване Тончо Жечев нарече „Българският великден”, като по този начин го определи като едно от най-значимите събития в модерната българска история. И то безспорно е такова събития.

Успешният край на църковната борба и учредяването на Българската Екзархия е първият етап от българската буржоазна революция, който трябваше да утвърди националната идея и да установи разположението на българите на Балканския полуостров, като така очерта и етническата територия на националната държава. Това е смисълът, който влага в нея българската буржоазия. Буржоазията е активната движеща сила именно поради това си желание, а не защото се е загрижила кой знае колко за участта на Българската църква и за нейните отношения с Цариградската патриаршия. Ако тя бе загрижена за това, щеше да действа различно и да остави по-голяма самостоятелност на архиереите и миряните да водят тежките преговори. Тогава биха решени много по-успешно въпросите от църковно-каноничното право, а не да се гледа на тях преди всичко откъм политическата им страна.

Българският църковен въпрос е един от най-сложните в нашата история, защото в него се съдържат както чисто религиозни особености, така и буржоазно-политически. И е трудно да се определи кои преобладават, кои са основните и определящите.

Независимата Българска църква е необходима, за да се спре тенденцията за елинизация на българите, провеждана от Цариградската патриаршия чрез гръцките свещеници. Няма съмнение, че Патриаршията изпълнява политическа поръчка на гръцката буржоазия и реакцията срещу нея не може да не бъде политическа. Оформящата се все по-активно българска нация среща упорита съпротива най-вече от Патриаршията. По-заможните и образованите се гърчеят и изпращат децата си да учат в гръцки училища, сменят им имената, като сами предпочитат да се определят като гърци нежели като българи, защото така е по-престижно и носи обществени, а и икономически облаги. Чрез тази си асимилаторска политика Патриаршията пречи и на определяне етническата принадлежност на българското население и по този начин и на очертаване границите на българските земи в рамките на Османската империя. Върху тези територии се проектира и възстановяването на българската държава. Гърция също се готви за преразпределението на Империята след нейния усещащ се вече скорошен край. Църквата в епохата на Възраждането и в условията на политическото робство играе ролята и на политическа организация на етноса. Около храмовете, в енориите се образуват национални общности и общества, които се ръководят от българи, които ги организират и им осигуряват социална и политическа самостоятелност. Затова е важно в чий диоцез ще бъдат тези храмове и кои ще са свещениците и настоятелите им, защото те са центровете на местните органи на властта. Там се съсредоточава и културата. В Храма или по-точно около храма е средището на духовния и обществения живот на селото и града. Той е по-важен в този смисъл и от създаващите се читалища. Читалищата събират и обединяват предимно младите хора, духът им е по-радикален, а и изискват все пак някаква грамотност за участие в дейността им. Докато храмът е молитвеният дом, събиращ всички и от амвона често се проповядва политика и се решават и чисто практически проблеми.

Самостоятелната църква е най-прекият път до султана и правителството на Империята. Тя осигурява широко обществено и етническо представителство и е легитимация на всяка етническа власт. Това означава възможност за по-широка и по-лесна дейност в рамките на държавата и по-бързо изминаване пътя на властта. Самата Църква е легитимна власт, поддържаща контакти с други такива власти. Т.е. чрез нея се излиза извън затвореността на етническата общност и се признава нейното право на самостоятелност и равенство с останалите общности, в това число и с мюсюлманите. Българите престават да бъдат безправна рая, придобиват необходимите политически права и се изравняват с другите.

Ето в общи линии аргументите на българската буржоазия за необходимостта от борба за църковна независимост и за усилията, която тя влага в нейната организация и ръководство. Това е сложна и скъпо струваща борба. И никак не е случайно, че в най-активни във всяко отношение е цариградската общност. Тя, разбира се, е най-близо до султана, но и влага най-много финансови средства в нея, защото е и най-заинтересована от успешния й завършек. С признаването на самостоятелната Българска православна църква се признава фактически и юридически българската нация. Още повече че Църквата разполага диоцеза си върху населените с българи земи. Това е вече друго статукво и отваря други възможности.

Разбира се, тези аргументи не се озвучават публично. Те присъстват по-скоро „инстинктивно” сред националните аргументи, с които целият народ се включва в тази своя грандиозна борба. Но ние няма как да ги отминаваме и да се правим, че не са били в основата на буржоазната църковна борба. Не е ли показателно, че след успешния й завършек и особено след обявяването на схизмата, общо взето буржоазията се оттегля от активна дейност и оставя „лудите глави” да се оправят. Тя не прави почти нищо за разрешаването на този нов и изключително тежък проблем за Българската екзархия - схизмата. Не е случайно, че намесата на Екзархията в революцията се възприема от идеолозите и ръководителите й с неприязън. Ботев е особено чувствителен и рязко се отзовава на опитите на духовенството по някакъв начин да насочва вниманието към проблемите на Църквата. „Свободата не ще екзарх, иска Караджата!” ще каже дори Ботев и с това ще постави точка на църковния въпрос и ще го отдели от революционния.

Но в самата борба има елементи, които не се отбелязват, но които оставят трайни следи върху по-нататъшното ни историческо развитие и върху особеностите на „българската религиозност”.

В основата на борбата е нравствената дискредитация на гръцкото духовенство. То е винаги е представяно като корумпирано, алчно, безсъвестно, морално деградирало. Самодоволно и глупаво, духовенството е пречка за нормален църковен живот. Едно се проповядва в църквата, а свещениците и архиереите вършат друго и дават лош пример на паството. Освен това те клеветят българите пред турските власти и не правят нищо, за да бъдат миряните обгрижвани. Литературата и журналистиката посочват множество примери за безнравствеността на тези, които трябва да дават най-вече нравствен пример. Да си припомним „Житие и страдание” на св. Софроний Врачански, където той разказва как гръцките владици изпълняват задълженията си, колко пари е нужно да им се дава, за да ръкополагат свещеник или да защитят някой изпаднал в беда българин. Положението е нетърпимо откъм неговата нравствена страна. Чрез такива примери се насажда неприязън към гръцкото духовенство, издълбава се пропаст между него и българското паство и се усилва желанието на българите да имат свои духовници и владици, своя независима Църква. Поражда се истинска омраза, която става все по-непримирима и непреодолима.

Отношението към гръцкото духовенство се пренася по-късно е върху българското. На него се гледа все повече като на паразитно съсловие, заблуждаващо народа с празни приказки, за да му вземе парите и го отклони от истинската му работа. Много често в литературата и журналистиката свещениците се изобразяват като отрицателни герои. От отделни факти се правят обобщения, прерастващи в трайни атеистични настроения. Щом свещениците са такива, казват писателите и публицистите, значи религията е лъжовна и Църквата заблуждава хората. Не може в една свята институция да работят лицемери и безнравствени хора; щом такива хора служат в Църквата, значи тя също е такава. Тези обвинения се използват не само от откровено атеистичните идеологии - особено след Освобождението, но и от доста ръководители на национално-освободителната ни революция, за да внушават на народа, че трябва сами да извоюват свободата си, а не да я просят с молитви чрез Църквата. В българската литература от епохата на Възраждането няма нито едно произведение, в което да се прави апология на религията, Църквата и свещенослужителите.

Много рядко след Освобождението се изтъква духовният сан на Васил Левски, но постоянно се подчертава, че неговият предател е именно свещеник - поп Кръстю! Почти никога в литературоведско или историческо изследвания името на преп. Паисий Хилендарски не се съпровожда от неговия монашески сан (йеромонах) или епископския - на св. Софроний Врачански. В българската литература митрополит Климент се знае като Васил Друмев, сякаш не е монашестващ и архиерей на БПЦ.

Това са проявления на секуларния характер и дух на обществените науки и на цялата ни култура от новото време насам.

Неприязънта и дори омразата към гърците и гръцкото е по-силна гръкофобия, а не с туркофобия. Най-напред се води борба срещу гърците и гръцката църква, а едва след края на борбата за църковна независимост започва борбата срещу самата Империя и турците. Дори и Византия се идентифицира с Гърция и всичко византийско се обявява за вредно и опасно за българските работи. Византия е виновна за нашите злочестини през Средновековието, тя е кроила интриги в българския царски двор, тя организира заговори и води войни срещу нас. И това се насажда в съзнанието на модерните българи, за да се покаже колко коварни и опасни са и днес гърците и че тяхната ненавист към нас е многовековна и неизкоренима, че е дори същност на техния национален характер.

Проф. Александър Балабанов точно отбелязва, че заради ненавистта към гръцките духовници през Възраждането българите намразват и отричат всичко гръцко, дори и елинската античност и византийското средновековие. А това ощетява българската култура и я лишава от плодотворни контакти и изучаване на великата гръцка култура.

4.

Както вече стана дума, българският свят излиза от Средновековието без аристокрация и без традициите на средновековната култура, създавана след покръстването през ІХ век. Византия е изчезнала. Османската култура се усвоява единствено на битово равнище, а няма интелигенция, която би могла да я осмисли и вземе от нея доброто и полезното. Когато възниква проблемът за единния книжовен език и за начините на неговото формиране, много бързо е изоставена идеята той да се основе върху старобългарския или черковнославянския. В подхода се налага идеята за практическата леснота в четенето и правописа, за неговата достъпност и лесна усвояемост, а не за вековни традиции. Старобългарският и черковнославянският са езици на Църквата, на богослужебните книги и те трябва да останат там, защото извън храмовете се говори по друг начин. За обединяващото начало се взимат наречията, а не високият стил. В правописа също се прилага такъв подход: той трябва да съответства на говоримите норми и да бъде близо до говоримия език и да не се съблюдава историческия признак в изписването на думите. Защо? Защото така е по-удобно и съответства на общото културно-образователно равнище на българите.

За книжовен език е обявен говоримият език, в чиято основа са източните говори. Това е знак за демократичния характер на българската култура и за нейната хуманитарна насоченост. „Поведението” й е типично „буржоазно”, т.е. тя се ръководи отново предимно от прагматични цели и изисква, щото всичко да се извършва бързо и лесно. В дискусиите участват светски лица. Духовниците - монаси, свещеници и архиереи ги няма. А и не са толкова многобройни, та да излъчат ярки богослови, подготвени и авторитетни.

Върху същите принципи се създава и единната българска образователна система - доколкото все пак можем да говорим за такава система при отсъствието на държава и на централна институция, която да определя правилата и контролира спазването им. Но в общи линии училищата по българските земи през Възраждането, в условията на политическо робство, се създават по един и същ образец. Това не е трудно да се осъществи, тъй като едни и същи са целите и задачите на дейците в образованието по тези територии и едни и същи са обществените потребности от определен тип училища и образование. Необходимостта от подготвени за новите условия кадри налага създаването на такива училища и използването в тях на модерни методически и педагогически принципи на преподаване и възпитание. Българското училище от Възраждането е типичен „просвещенски проект”: светско училище за изучаване на светски науки.

Поради късното си историческо битие Българското възраждане преминава под знака на френското Просвещение и приема неговите идеи във всички обществени сфери на дейност. „Българската антропология” е просвещенска и разбира човека като свободна личност, която сама трябва да решава своята съдба и да постига общите цели в единение с останалите свободни личности. Тази личност е разумна, рационална,  мислеща самостоятелно, отделена от Църквата и възприемаща религията като допустима възможност, дадена на човека по право, чрез която да споделя свои възгледи и убеждения за устройството на света и предназначението на човека. Още Просвещението издига нашумялото днес изискването за „толерантност”, т.е. за допустимост в действията на личността на всичко, което не пречи и не накърнява обществените интереси и свободите на останалите. Това правило у нас се спазва още от зората на Възраждането - дори и по отношение на исляма.

Модерната епоха устройва по нов начин живота на хората, дава им друга представа за него и ги поставя в условия, в които те сами трябва да се оправят. Модерната епоха им дава свобода, каквато те преди не са имали, но и за сметка на нея им вменява задължения, непознати в Средновековието. Сега е потребен друг тип човек, който да мисли преди всичко прагматично, съобразно условията, за да е готов да отстоява правата и свободите си и да работи така, че да оцелява физически. Той сам трябва да създава условията или поне да влияе активно върху тях, за да ги нагажда към своите цели. Към това го насочва и цялата модерна култура, формираща се под влияние на европейската. Достойният за уважение и почит е този, който е способен на героични постъпки в името на висока кауза. Но какво означава героизмът и какъв е героят? Това е преди всичко сила на духа, готовност за саможертва, способност да напрегнеш волята си и да промениш статуквото, да излезеш извън обичайното ежедневие и разрешиш с един замах дълго нерешаван обществен проблем. Героят е човек със силно его, неговият аз осъзнава собствената си значимост.

Тази характеристика на модерната българска култура не е подлагана на дискусии и съмнение по времето, когато се е формирала. Забележително е, че се спори за езика и образованието, начините, по които трябва да се извърши национално-освободителната революция, за пътищата, по които е необходимо да се върви, за да се достигне равнището на развитите народи и държави. Но дискусии за човека, за неговите нравствени качества и служение не се водят. Културата налага един образ-пример и той е следван през цялото Възраждане. След Освобождението, когато националната енергия не е толкова напрегната и не е съсредоточена в изпълнението на някаква голяма цел, започва униние, разочарование, раздвоение, съмнение и неудовлетворение от резултатите, но идеала за човешка личност остава. Явно е, че пред нея не стои дилема и че направеният избор е правилен и окончателен. Култът към героя произлиза от античността и е охотно възприет от модерната епоха, защото чрез него се отхвърля християнското смирение и се възлага на личността да преобразява света чрез сила, непокорство, целенасоченост  и непримиримост.

5.

Защото поставям въпроса, формулиран в заглавието на тази статия? Защото тръгвайки от него и намирайки отговора му, ще осъзнаем важни особености на българския национален дух и ум, на националния ни характер. Тогава ще разберем и защо пътят ни е бил винаги труден, криволичещ и рядко водещ до добри резултати; защо сме люшкали от едно влияние към друго, от един „цивилизационен избор” към друг. Ще можем да проследим и как православието е формирало нацията, доколко то е същност на националния ни дух и съвест и изобщо каква е реалната му роля в Модерната епоха.

Отговорът не може да е удовлетворителен, ако е еднозначен и едносричен: да или не. Такъв отговор не е изчерпателен, не е верен и не позволява да се отворят широко вратите към познанието.

Вече уточних, че модерната българска култура се формира, поради особеностите на нашето обществено развитие и състоянието на нацията през Възраждането, без съпротива на аристокрацията. Аристокрацията на християнските народи, особено на православните, е крепителят на християнските традиции и проводникът на християнските ценности в модерната култура и бит, и дори в държавното устройство. Тя изцяло възприема просвещенския проект и се създава извън Църквата и религията, дори в противоречие с тях. И българската култура, подобно западноевропейските, счита, че Църквата и религията са нейни трудно преодолими опоненти, понеже не споделят ценностите, които тя утвърждава и върху които се изгражда. Затова и е позволено, а често дори се смята за „добър тон” глуменето над свещенослужителите и архиереите - отначало на гръцките, а после и на българските. На Църквата все повече се гледа като на задържащ фактор. Консерватизмът й се тълкува като несъвместим с прогреса.

От друга страна българската култура, която е литературоцентрична, т.е. словесна и писмовна, използва кирилицата, а това е изключително важен фактор за продължаване връзките с православието. На кирилица пишат православните народи и чрез кирилицата българската нация се приобщава към тях, осъзнава отново своята принадлежност към православното славянство и най-вече към Русия. Връзката с Русия се осъществява изключително чрез православието и славянството. От българска страна е живо съзнанието за този именно дух на взаимните връзки. И то подсилва желанието за самостоятелна и независима Българска православна църква, която да утвърди и ги постави на ново равнище. Православието заедно със славянството, към което принадлежат българите, се смята и за най-важната причина, поради която Русия ще ни освободи от турците. Русофилството е политически побългарено православие и славянофилство в България през османското робство.

Българската национално-освободителна революция във всичките си фази, в това число и във фазата на църковните борби, се осъществява като неотменна част от разрешаването на т. нар. „Източен въпрос”. Това знаят, разбират и подчертават нейните идеолози и ръководители, а също и интелигенцията, която е изразителка на нацията. „Източният въпрос” е православен по своята същност и съдържа в себе си идеята както за освобождението на поробените православни народи в Османската империя, така и възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (тогава и сега Истанбул) като духовен и политически център на православно-славянската цивилизация. В този смисъл той е не само политически, но и православно-християнски, религиозен и цивилизационен. Всички велики сили очакват края на Османската империя и работят за неговото скорошно приближаване. Те следят революционните процеси у поробените народи и се надяват всеки от тях да бъде техен бъдещ съюзник, за да продължава политическото, икономическото и културното влияние в региона. Т.е. те са потенциални освободители. В това число и наши. Но народът се надява единствено на Русия, защото е православна и славянска страна. Руското общество също гледа на българите със състрадание и готовност да помогне, защото знае, че братята българи страдат. Не е случайна и изключително активната роля на Руската православна църква в подготовката и обявяването на войната. Тя дори е реалният водач в организацията на помощи и на освободителната война.

Ако българската култура не се развиваше в руслото на Православието и не поддържаше националното съзнание като православно и славянско, подобни взаимоотношения не биха били възможни.

Българската култура, която е православна, още след падането на България под османска власт отграничава себе си и народа от иноверците. Тя се самоосъзнава не просто като различна, но и като враждебна на ислямската култура и не допуска нейната безконтролна инвазия. През всичките пет века тя е тази, която подчертава православната вяра на българите и свежда до битово равнище влиянието върху себе си. Не че османската култура или турският език не влияят върху българската култура и българския език (счита се, че разпадането на падежната система в старобългарския е станало и под влияние на турския), но влиянието в рамките на допустимото, когато един народ съществува в границите на националната държава на друг народ. Устойчивостта се дължи на православното съзнание у българите, на православно-славянските традиции. Тази дистанция се пази и през Възраждането, дори се увеличава. Българската култура не желае да приема нищо от ислямската, защото я намира за несъвместима с православните си корени. Същата устойчивост показват и културите на другите православни и славянски народи в Османската империя: сърби, гърци, черногорци, румънци. Но богомилите в Босна доброволно се ислямизират и загубват своята християнска вяра, понеже са еретици на православието. Този пример е показателен кой е способен да устои на толкова огромен политически натиск и да запази вярата и същността на своята култура.

  Резистенцията на българската култура наистина е удивителна. В условията, които съществува пет века, биха смазали и унищожили всяка друга, която няма такива здрави и силни корени в православието и славянството. Без почти никаква интелигенция и оформяща се активно буржоазна класа тя успява да формулира най-важната буржоазна идея на Възраждането чрез един православен монах. Очевидно е, че нейните рецептори за новите идеи, битуващи отдавна в Европа, са изключително чувствителни и улавят буквално из въздуха нещо, което би трябвало преди това да го осмисли и формулира съсловието на интелигенцията и националната култура. Но въпросната идея узрява в главата на православния монах, чието религиозно съзнание и вяра никой не може да постави под съмнение. Трябва обаче да се добави и още нещо в случая. Прозренията на преп. Паисий съвсем не са неговото чисто лично дело, резултат единствено от проучвателски дирения и висока интелигентност. Като монах той пише своята история в изпълнение на послушание, дадено му от игумена на манастира. „История славяноболгарская” не е създавана тайно, както ни убеждава великият ни поет Иван Вазов, а непременно със знанието и благословията на игумена и братята на манастира. Той непременно е споделял с братята монаси до какви истини се е добирал и какви мисли пораждат фактите, които е откривал в книгите. Нищо чудно в монашеската обител и други да са достигали до тази идея и да са я коментирали заедно. Монашеското общество е затворено за света, но е отворено за други расоносци. Атонските манастири наистина са били средище на висока култура и усилна духовно-мисловна работа и преп. Паисий е без съмнение един от изявените мислители на православната монашеска република.

Когато преп. Паисий е обикалял българските земи, не се е криел и не е показвал тайно своя труд. Представата, която Вазов ни дава за неговата книжовна и мисионерска дейност, е напълно невярна. Преп. Паисий е бил таксидиот, но пътуванията му са били и мисионерски. Разнасянето на „Историята” също е ставало с благословията на игумена или на неговия духовен старец, а не нелегално и самоволно. Той е получавал благословията, защото тези, които са му я давали, са осъзнавали какво е написал и кому трябва да бъде дадено за четене и преписване. Преписвачите на тази книга, подобно преп. Паисий, не са се заемали с работата си без благословия. Такъв е редът и чинопочитанието в църквата и никой не го е нарушавал. Това говори за битуващо вече съзнание у монашеството и свещенството за написаното от преп. Паисий и че то се е споделяло от мнозина.

За съжаление липсата на високо просветена интелигенция и духовенство направи така, щото националната идея да затъмни всички останали идеи, които без съмнение са битували в българското обществено съзнание. Тяхната формулировка и разработка изисква по-висока степен на подготовка и образованост, както и съществуването на университети и научни общности. Докато идеята за възстановяването на националната държава е по-елементарна и е от сферата на идеологията, пропагандата и политиката. Но в средите на монашеството и духовенството тя приема православен образ и е съотнесена към Средновековието, когато православната ни държава е била силна заради умните и добри свои владетели, но и защото е била християнска и духовна, със самостоятелна Църква. Културата подема този съществен нюанс и го превръща в национална кауза. Независимата църква за самата Църква и културата е нужна, за да се съхрани православието и се проповядва в истинския му вид и то разбираемо, за да достигне до хората.

6.

Днес православният характер на българската национална култура е под сериозно изпитание. ХХ век бе век на огромен натиск върху християнството чрез кървавите си войни, революции и тоталитарни идеологии. Официалната държавна политика у нас в продължение на половин век бе атеистична. Окончателно се разруши религиозното съзнание и днес вярата в много отношения е нещо като идеология, понеже не се крепи на религиозното съзнание, а почти единствено на убеждение.

Идеологиите завладяха интелигенцията и я подчиниха изцяло. На тях се подчини и културата, която все повече се превръща в своеобразна религия, т.е. в свързваща енергия, върху която се крепят нацията и обществото. Културата се приспособява към обществените изменения и придава на обществото такова състояние и начин на мислене, чрез които да приеме промените и ги пригоди към собствените си потребности и възможности. Икономиката все повече подчинява на себе си културата, превръща я в своя послушница и изпълнителка на нейната неумолима воля. Чрез политиката и идеологиите тя утвърждава окончателно морала на прагматика, на човека, който трябва сам да решава съдбата си, да бъде предприемчив и енергичен. Светът търси парадигмата на своето съществуване и това го поощрява в създаването на идеологии, които изграждат представата за идеалното общество и пътищата и средствата, по които това трябва да се постигне. ХХ век непрестанно търси тази формула, води войни и осъществява революции върху всички точки на земното кълбо, пролива кръв. И в своя край сякаш намира някакъв приемлив за него вариант в глобализацията.

Идеологията на глобализацията е новата „всеобща” религия на модерния и постмодерния свят - в това число и на България. Тази идеология по същество е нов тип култура, различна от досегашната. Тя е придобила почти религиозен характер, доколкото самото явление на икономическо и финансово единение на човечеството се абсолютизира и фетишизира като единственото спасение и изход от кризите и безизходицата на съвременния свят. Проповядва се единение, ала не равенство и щастие; уеднаквяване, но не различие. При това уеднаквяването е по определен образец, при който се изключва всякакво активно различие в избора на ценности и на начина, по който се устройва обществения живот и личното поведение. Въвеждат се единни и задължителни за всички стандарти на производство и консумация, но и на културно строителство. Целта е да се забравят и заличат националните традиции и се възприемат безкритично и незабавно ценностите на най-силния.

Чрез икономиката и особено чрез политиката българската национална култура се движи към глобализацията и й служи все по-охотно и активно. Тази служба обаче изисква отказ или поне пренебрегване на православието и приемане и утвърждаване на „протестантската етика и духа на капитализма”, които Макс Вебер формулира в зората на империализма. Тази „етика” налага човекът да бъде консуматор, а не да се стреми към нравствено и духовно съвършенство, да се подготвя за „живота след смъртта”, да обича ближния като себе си, да прощава и се смирява. Т.е. „да бъде”. Най-важната му цел е „успехът”. Той трябва „да се забавлява”, „да прави шоу”, да забравя несгодите в развлечения, да не мисли за света, тъй като други го правят по-добре. Неговото внимание постоянно трябва да е отклонено от проблемите на деня и затова му се предлага сладка, но лесно поглъщана храна с лек политически привкус (или обратното, като му се натяква постоянно политиката!), за да се поддържа у него илюзията, че все пак от него зависи всичко и че той решава кой и как да управлява държавата.

Вътре в българската култура се правят постоянно опити за принизяване на православието, като се дискредитират архиереи или просто се атакува Църквата заради нейната „пасивност” и „нереформираност”. Постмодерният свят постоянно повтаря, че са необходими реформи във всичко, за да се отговори адекватно на предизвикателствата на времето. Към такива реформи се призовава и БПЦ, като й се дават за пример протестантските деноминации. Но Църквата не може да се променя в посоката, към която я тласкат, защото това означава да се откаже от себе си, да изпадне в ерес, като приеме, че е човешко дело, а не Божествено. Това, разбира се, не може да стане и няма да стане.

Засилват се тенденциите за доказване не славянския характер на българската нация, като за основна нейна предистория се изтъква историята на прабългарските племена и преобладаването на прабългарският елемент за сметка на славянския. Тези опити не са нови, но винаги са целели откъсването на България от Русия. А влизането на България в Европейския съюз се представя като „нов цивилизационен избор”, като окончателно отделяне от славянството и православието и интеграция в западноевропейската цивилизационна общност.

Една от най-важните изменения, които настъпват в българската култура, е стопяването на интелигенцията като „осъзнато за себе си” обществено съсловие. В Модерната епоха интелигенцията е „носещата конструкция” на културата, върху която се развиват останалите й елементи - особено тези, които я правят национална заедно с произтичащите от това нейни съществени особености. Тя е изразител на националното съзнание и водач на нацията. Без интелигенция нацията се превръща в инертна маса, заменя се от т. нар. „гражданско общество” и практически скъсва с традициите и изконно следваните нравствени ценности. Глобализацията се осъществява не в единението на нациите, а на „гражданските общества”. В гражданското общество интелигенцията вече е общност от интелектуалци, разделени по идеен и политически признак, която извършва дадената му като наемен труд работа, за да получи необходимите средства за живот. Равнището на възнаграждението зависи от това колко скъпо или евтино струва този труд според преценката на обществото, т.е. на капитала. А капиталът не плаща за придържане към традициите и запазване националната идентичност.

Културата обаче е автономна саморазвиваща се система. Тя се влияе от обществените процеси и сама участва в тях и те могат да я насочват в една или друга посока. Но тази връзка не е механична и промените в обществената система не означава, че културата непременно ще ги приеме и ще започне да се нагажда към тях. Особено ако са в противоречие с правилата и нормите, по които самата култура съществува. Освен това не всичко, което е на равнище политика и управление е винаги чиста проба реакция и изискване на обществото и нацията. Култура усеща кое е автентично и кое се натрапва като такова и реагира винаги адекватно. Затова констатираните изменения, които наблюдаваме от края на ХХ и началото на ХХ век, още не бива да се възприемат като закономерности. Освен това се вижда как вътре в културата (и то не само в българската), но и в културите на народите по света назрява бунт срещу унификацията на глобализацията и натиска да се заличи традицията и своеобразието на нациите заради потребностите и настояването на икономиката и капитала. В такива исторически моменти онова, което изглежда безсилие, нагаждачество или дори предателство, може да се окаже нагнетяване на национална енергия. И в един миг тази нагнетена национална енергия ще избухне и ще помете натрупаните заблуди. Аз мисля, че българската култура се намира в такъв именно момент на узряване на бунта (за това виж моята статия „Бунтът на културите”, сп. „Простори”, кн.1 от 2012 и в е-списание „Литературен свят, бр. 37, 2012 ).

7.

Зараждащият се бунт на културите, за който споменах по-горе, е знак за настъпването на края на сегашната обществено-политическа система. Днес се намираме между две епохи и системи. Новата епоха е начало на нов исторически кръговрат, при който човечеството ще преживява повторение, но на ново равнище, на вече съществуващите системи. Това ще усложнява проявлението на тенденциите във всички сфери на обществено-икономическия и културния живот. Все по-често ще се чудим на явления, които би трябвало да бъдат в друг контекст и с други характеристики, а ще се налагат и ще определят посоките на развитие и ще характеризират човешкия ум и обществените процеси като противоречиви и дори несъвместими с актуалните условия. Най-важната тенденция, която ще отчитаме все по-често, е възстановяването на религиозното обществено съзнание. То се забелязва в ислямския свят, но ще се откроява и в християнския - и то най-вече в православния.

Това е неизбежно предвид пълното изчерпване на просвещенския и постмодернисткия модел на обществено устройство, на неспособността на буржоазно-капиталистическата система да осигурява възможности за развитие на човечеството. Видя се, че човекът не е способен да бъде бог и мярка за всичко. Прогресът достига критичната си точка. Издигането му в култ донесе разделение, социални конфликти и нравствен упадък. Изпитанията, пред които е изправено човечеството, изискват нов разум и вяра. Излизането върху нов път и насочването към нови спасителни брегове не може да стане само по волята на човека. Човекът ще признае своето поражение и ще се смири, за да придобие нови сили за своето земно служение.

Тогава българската културата ще бъде отново православна…