СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР
Една светулка във тъмата -
дом за всички светлини!
Когато получих по пощата стихосбирката „Следи от вятър” на Владимир Луков, бях озадачен от автографа, който ми е посветил, където между другото е написал:
Жив съм и аз, макар и прострелян
с най-точния изстрел в сърцето!
Тези два реда ми се изясниха, когато прочетох стихосбирката. Те всъщност са двата последни стиха на пропитото със светла трагика кратко, но великолепно стихотворение „Слука”. Не знам защо поетът в автографа ги е съотнесъл към мене. Не твърдя със сигурност, но може би за да обърна внимание именно на това стихотворение, което е някъде към края на тънката книга. Или може би за да ми подскаже за своя личен нравствен кодекс! Все едно дали това е така или не е, но тези два реда (стиха) от автографа в началото на стихосбирката са една добра слука да започна бележките си с това стихотворение, едно от най-хубавите, наред с други творби в книгата на Владимир Луков. Тъкмо затова ще го цитирам цялото:
СЛУКА
Три патици диви от изток долитат…
Слънцето горе догонват и вече
зад мен е реката, пред мен е цефта
и кръвта на ръката ми, дебнеща.
Най-после в мига и в мерника остър
до точка се свива пространството.
И птиците в него… С безупречна точност
очакват изстрел безжалостен.
Но в същия миг и Слънцето пламва,
взривява окото ми с блясък…
И ето, уцелен, мигът се разпада
на всички страни като размисъл.
Нахлу и пространството в своята прелест
с три патици живи в Небето…
Жив съм и аз, макар и прострелян
с най-точния изстрел в сърцето.
Мисля, че стихотворението „Слука” не търпи никакъв коментар. По същата причина ще посоча и стихотворението „Гъдуларят”:
Върху лявата му гръд гъдулка златна…
Ще речеш, че райски светове бленува -
толкова навътре и навън
в такт игрив душата му се втурва
и нахлува тъй и тъй във себе си…
ако че в безброй сърца тънцува…
Златни са и струните, в които
Слънцето така блести, че виждаш
как се удължават безпределно…
А лицето му е… (повече от) Слънце.
Налага се изводът, че в тясното пространство на горните стихотворения (и не само за тях е думата) поетът постига необозрими простори, извайва широта от мисли и чувства, т.е. създава творби, които вълнуват със своята сгъстена, но непосредствена философия. Не бих казал, че това е негов маниер, всъщност то е резултат на един стилов изискан стил, който донякъде наподобява хайку, но същевременно е по-далеч от него; този стил е нещо и по-ново, и по-друго.
Наглед поетичният похват на Владимир Луков изглежда странен, но пък именно това насочва творбите му към съществени внушения. Например стихотворението „Дрянът”: „Долът е за жилави дървета. / Другите на мъка оцеляват.” И после: „Мястото е повече от място… / Имаш много начини за бягство, / но един е да се превъзмогнеш.” И поантата:
Можеш ли изобщо да не бъдеш!
Рано цъфвам, късно плододавам.
Дрян съм аз по Божия премъдрост.
Тук (като че почти скрито и почти не) поетът сякаш намеква за себе си. В някаква полутъга в стихотворението „Кончета” той заявява:
Кончета бели, слънчеви,
мои момчешки впрягове,
в думи от старост протъркани
вашата песен радва ме.
Тичайте, мили, не спирайте -
пътят пред вас да поляга…
И всичко за чудо и приказ
в никоя мъдрост не впрягайте!
Тематичният регистър в стихосбирката „Следи от вятър” не е еднозначен. Уж за природата, уж за фауната, но дълбоката същина на творбите на Владимир Луков е един чувствителен барометър за съвремието ни. Това е основното в тази книга, което я прави ценна и интересна и най-паче - актуална. Иносказанието в нея е важно оръжие на автора. И затова не случайно в стихотворението „Млечница” той ще каже:
Аз не зная твоя сой сред гъбите
и защо си млечна, а и люта…
И по-нататък:
Нека търсят корена ти спорен.
Те ще видят, че и там си божем
гъба във зачатък тъй безформен
както е стихът ми в мен положен.
В този аспект всеобщият смисъл на божествения кръст с метафорична яснота е изразен в стиховете:
Посоките докрай напрягат сили…
Достигат до предели вездесъщи
и връщат се със удвоена мощ
тук,
в точката единствена на кръста.
(стихотворението „Кръст”)
В книгата „Следи от вятър” привличат и се помнят стихотворения като „Време и времена”, „Пратеникът”, „Скрежът”, „Старци”, „Гонка”, „Неудачникът”, „Борба”, „Представа”, „По Достоевски”, „Езеро”, „Цунами”, „Синьо”, „Бухалът”, „Върлината”, „Манастир”, „Лунно”, „Гидиклия”, „Гладиоли”, Познанието”, „Съвършено дело”, „Постеля”, „Път”, „Бряг”, „Надежда”…
От творбите в стихосбирката „Следи от вятър” лъха здравината на българската нравственост, на устойчивия ведър нрав на българската душевност. Тя е закодирана в лирообагрената тъкан на стиховете и в крайна сметка ни разкрива благородната същност на онова начало, заложено в характера на българина, който се явява духовният герой на стихосбирката.
А колкото до нейното заглавие „Следи от вятър”, то говори за тънкото виждане на проникновения авторски поглед на поета Владимир Луков.
Из книгата “Апостоли на българския дух”, София 2008 г.
