Йордан Каменов

Волята на всяка империя е да пази статуквото. В това число и Османската. Макар че в нейния залез, съвпадащ с възхода на Българското слово, това да се върши лениво. Дори когато призивността Му е пред очите на имперските служители; дори когато призивността стане оглушителна. Спомнете си какво се случва при представянето на “Многострадална Геновева” в “Под игото”. При това в присъствието на бея. Спомнете си “Записките по българските въстания” на З. Стоянов и почудата му как в началото на 1876 г. в излизащите в Цариград български вестници открито се говори за предстоящата свобода. Да, Империята е ленива. И нейното ухо не е на пулса на Словото; не е в умовете, дето робството е вече изживяно и е минало. Империята си гледа рахатлъка. И той е - да текат данъците, да не се вади оръжие, да не се пипат правилата и наредбите. Отпуснала се е Империята и оставя многоетническата рая да се саморегулира и самооправя. Вероятно и на доноси реагира, само когато са придружени с жълтици.

А робът вече не вярва, че мълчанието е злато. Българинът все повече се чувства стопанин в дома си, макар там все още може винаги да нахлува правоверният. И пак в началото е Словото. Неизбежно е, когато народът се е устремил към обетована земя. И първата крачка към нея винаги е Словото. Там, в словесния блян, е свободата, справедливостта, радостта. Той носи аромати и сладост, защото пътят с тях е незапочнат и неизживян. Тепърва Словото ще става страдалец. И на финала на робството гибелта на Христо Ботев ще роди красивия роден мит, превърнат в основополагащ и анализационен принцип на литературата ни, че творецът трябва да защитава своите думи със страдалчество и жертвоготовност. С Христосоготовност. Или казано с езика на всекидневието - между Словото и авторовото поведение трябва да има единство. Това, като всичко в Словото, е трудно определимо, да не кажа неизмеримо. Но заслужава внимание, облагородява литературата ни и всички нас и си струва да му бъде потърсен генезиса.

Вече заявих, че Империята е ленива, че представителите й трудно започват да противодействат на Словото. Век преди Словото да начене да сътворява и непокорство те пропускат “История славяноболгарская” и преписвачите й свободно да я разнасят из етническите български земи. Те не се заслушват в песните и  в легендите за хайдути и за вехти герои. Т. е., допускат Словото да влезе във владение. И на първо място да върне националното самочувствие и да подготви националното самоопределение. И в по-нататъшното му влизане в нови роли не му противостоят.

До този момент всичко е единно и се върши в рамките на Империята. След което започва разделението в звученето на Словото. Българската литература в последните десетилетия на османското владичество отчетливо се дели на емигрантска и вътрешна или създадена в Империята. Това е разбираемо и обяснимо със страха на авторите в рамките на Империята и предопределената от него предпазливост на изричане на посланията. След като паисиевата искра свършва своето, нашенецът започва да проглежда и чрез образование. Най-будните /и успели да намерят средства/, тръгват към Русия, която вече е отворила врати за чужденци да учат, към Чехия /по-малко/, към Румъния. Най-непокорните, което често е едно и също с най-будните, се заселват в съседни страни - особено в Румъния, която тогава е благосклонна към нашите бунтари. И става логично и поради по-голямата свобода, и заради подбора на живеещите в чужбина, и заради естествения цензор във вътрешността - страха, авторите навън да са много да са много по-смели, настъпателни и словоубедителни. Те като правило са избрали свободата, робството и бъдещето на България като свои теми. И са оставили бита, любовта, смеха /запазвайки си сатирата/ на авторите, живеещи и пишещи в родните предели. А те са и малцинство, и по-предпазливи, и често - по-малко даровити. поради щото и нерядко предизвикват присмеха на съотечествениците си в чужбина. Спомнете си ботевото “Защо не съм”, в което той се глуми с Кръстьо Пишурка, Григор Пърличев, та чак до бъдещия народен поет Иван Вазов. Е, има и едно изключение - Добри Чинтулов, чиито пяти стихове са най-обичани от бунтовните глави. Но никой и не знае, че авторът им е даскал от Сливен, свит, плах и свалящ феса си покорно пред агите. Родна конспирация, която може и да не е била толкова конспирация, а - поредната ленива небрежност на Империята.

Изненадващо надигащото се родолюбие и свободолюбие среща гнева на повечето други балкански етноси, все още васални или другояче зависими от султана. И жадуващи да заменят особата Му със свое владичество по българските земи. Особено активни в бдението си над Българското слово са гърците, повярвали си, че могат да погърчат нацията със сила и с омаята на експлоатираното от тях антично великолепие. Този им оптимизъм произтича и от факта, че някъде частично са успявали. Но когато и привлечените от тях млади интелигенти се връщат към българското, те тръгват да мъстят. И понеже Султанатът е нечувствителен към обвиненията, че Словото ни е имперски грях, намират други “грехове”, които активизират наказателни действия. Големите жертви на тази тактика са братя Миладинови, по-малката - Петко Славейков.

И сърбите дават своя дан в общобалканското дело. Мишена става Любен Каравелов, на когото те вместо да свалят шапка като първопроходимец в прозата им с повестта “Йе ли крива судбина”кроят какво ли не. Включително го набеждават и преследват като държавен престъпник и убиец. Защото… Всякакви обяснения могат да се дадат. Но зад тях трудно ще се скрие истинската причина - защото е голям и свободолюбив български патриот. И със свободолюбието си докача политическата конюктура.

Да, в тези времена Българското слово е преследвано от Империята и васалите й, които най-често са и нейни подбудители. Ние все още си нямаме държава и управление, изпитващи алергия към Духовността и Словото на своя народ. Засега предусещаната нетърпимост се изразява само в това, че не подпомагат Словото и авторите Му. Като че ли знаят - има време занапред да го мачкат и преследват.