Предговор към подготвената за печат книга „Словото в немилост”

Йордан Каменов

Българската литература е зачената в немилост. И не е спряла  да изпитва немилостта върху себе си. Зачеването в средата на ХІХ век - колективно дело на Найден Геров, Петко Славейков, Добри Чинтулов, Георги Раковски и неколцина други, е и вид пробуждане и вик за национално самоопределение. Затова самата тя бързо изявява чепатостта си като люто противостоене на гръцкото духовенство, като призив за бунт и национална свобода, като зъл укор към безразличието за съдбата и бъдещето на България. Естествено е нейното раждане и особеностите й да бъдат посрещани на нож от владелците в Османската империя - турската администрация и гръцката патриаршия. Предпазливостта на пишещите в етническите ни граници /в това число и неафиширането на авторството - както е при Добри Чинтулов/ ги предпазва от преследване и насилие. Но писателите в Цариград /Истанбул/ и особено авторите-емигранти извън Империята си позволяват да изразят свободолюбието си до степен на ответни мерки на властите. Учудващо е, че това се случва освен на Петко Славейков и на Светослав Миларов в Цариград и на Любен Каравелов в Сърбия. Страната с относителна автономия от турската власт; страната, на която поробена България помага да се освободи окончателно. А тя - освен че не отвръща с взаимност на българския освободителен порив, преследва една от водещите фигури на събуждаща се България. Писателя, който с повестта си “Крива ли е съдбата” полага основите и на сръбската белетристика.

По това време няма централна българска власт. Което значи, че и още няма нейн поглед към прохождащата ни национална литература. Но има два симптома на бъдещата незатихваща болест Словото в немилост: сръднята на българските икономически елити към острата критичност и към революционната призивност на Ботев и Каравелов и безразличието към растящото дете родна литература и към представителите й. И това при положение, че се поощрява стремежът към наука и образование, че непрекъснато с колективни национални усилия изникват училища, читалища и църкви.

Освобождението от 1878 г. дава тласък на всички области от българския живот. Литературата, разбира се, не може да разцъфти с трескавостта, с която се изграждат родните институции и водещите градове. По-бързо на сцената изскача журналистиката, при което Словото намира себе си в информацията и в проглеждането и анализа на бурно развиващите се нови обществени и човешки взаимоотношения. И се започва! Сеенето на заразата Немилост към словото и тягостното й превръщане в национална традиция. Симптомите са: нетърпимост към критичността на публицистиката и към изобразителната мощ на социалните планове в белетристиката, поезията и драмата; създаване на охранителни закони, които наред със спорната /меко казано!/ политическа целесъобразност допускат разправа с всякакво слово, в това число и с художествената литература; спиране на разпространението на вестници, списания и книги и конфискацията им; подвеждане под наказателна отговорност и осъждане на писатели за художествени произведения; използване на всякакви форми за насилие, преследване и отстраняване на автори от обществения живот; и като венец - убийството без съд на видни писатели. Целият този репертоар е в сила вече 130 години в освободена и уж свободна България. И както ще се убедите от книгата не може да бъде обяснен само с политически причини /в прякото значение на думата/, вини и прегрешения. И не следва никой да се наема да обвинява кой и да е български политически субект за главен виновник. Виновници са всички управлявали страната политически партии и обществото ни, което е отгледало, допуснало и все още не е осъзнало, че има заболяване Словото в немилост с жесток, траен и крайно лош ефект върху състоянието на българската духовност и българския живот. Непрекъснатият стремеж на властите в България да владеят словото - освен информационното и публицистичното странно защо и художественото, е един от недопустимите, да не кажа извратените аспекти на отношението управляващи-управлявани /елити-народ/. И още по-странно е, че се извършва в над стогодишен период, в който поне по света демокрацията е изработила достатъчно ясни правила, неограничаващи търсачите на Истината чрез публицистично и художествено слово.

Определихме симптомите, но далеч по-важно е да стигнем до причините, пораждащи заболяването Словото в немилост. Току-що обвиних всички управлявали досега политици като основни причинители. Не се отказвам от това що се отнася до факта, че почти през цялото време след Освобождението от 1878 г. те са създавали или оставяли в действие закони, с които при желание или старание /престараване/ на съдебните власти всеки български писател би могъл /и може/ да седне на подсъдимата скамейка за творчество. Или неговата творба, често рожба на всякакви лишения, да не стигне до читателя. А у нас - както е известно за този 130-годишен период, съдебната власт често се активира след грубо вмешателство на изпълнителната власт. За щастие натискът на политиците и полицията понякога е бил обезсилван от честни и състрадателни съдии или от небрежност и властово-адмистративно безхаберие. Нищо не извинява политиците. Даже и обременителният им стресиращ труд, който предполага усилване на болести и отклонения като мнителност, параноя, страхова невроза, мегаломания и т. н. В истински демократичното общество те следва да отговарят и за изработването на такива правила и закони, които да предпазват останалите от болестните им отклонения.

Властвалите политици имат само едно извинения - състоянието на обществото. Макар те да имат огромна роля за формирането му, не могат да бъдат единствените виновници. У нас всеки мисли за другия преди всичко като за политическа личност или поне за привърженик на политическа партия или опростенческа кауза. Целеустремено прекланящата се пред Ботев българска нация не е усвоила неговите уроци, включително и един от най-главните. Във време на ожесточено разделение, определимо още и като агония на турското робство, той си самопоставя въпроса кое е по-важно: да си човек или българин. И категорично отговаря: Да си човек. Но нашето общество, без въобще да си задава подобен въпрос, категорично определя някого като с “главния” белег комунист или седесар, преди това като фашист, земеделец, анархист, радикал и т. н. Без да мисли що за човек стои зад политическата принадлежност или симпатия /в повечето случаи/. Или въобще стои ли човек зад емблемата.

И цялата тази “оглупяла мъдрост” е проникнала от всекидневния бит и в читателското възприемане на писателя. Книгата ми “Преди и сега - равно на всякога” беше подложена на анализ на политическата ми принадлежност, за да бъде улеснена, не, за да бъде произведена оценката за нея. Вярно, случи се през 1995 г., в разгара на политическото противостоене на Прехода. Но се е случвало многократно преди и е възможно отсега нататък. Отколешна - от детинството, приятелка на жена ми мълча дълго, след като я беше прочела. Търсеше как да формулира въпроса си. Който беше произнесен като заключение: Не можах да разбера от книгата какъв си - син или червен. Явно е трябвало да предвидя за удовлетворяване на подобни читателски главоблъсканици нещо в текста на “Преди и сега…”. Не знам дали сложността на дилемата стана причина въпросната дама да изчезне от приятелския кръг на жена ми. За което очевидно нося вина.

Бих приел случая за изолиран, но в цялото рецензентство за новите книги след 1989 г. стоеше този въпрос - зададен или не. Не като въпрос, а като директно или по-завоалирано отношение-оценка на написаното. И то не само в този период, но и във времето между 1944 г. и 1989 г. Разпростря се и върху класиката преди 1944 г. А оттук до болестта Словото в немилост имаше крачка. Лесна за извървяване. Болестта този път не прерасна в смъртоносна за определени автори епидемия, но беше заразила и целокупното писателство. Щафетата-традиция се предаде. И за избухването на епидемията вероятно следва да измине латентен период. Някак си с болестта се закърми едно поколение, което - дай Бог, следва да забрави нездравословното нейно мляко. Ако иска да бъде поколение с писатели-личности; поколение изграждащо; поколение, способно да прозре в какво тресавище политика, власт и “общество” вкарва литературата у нас. Да прозре, прегази и я отведе на друго национално значимо място!

Всъщност какъв следваше да бъде интелектуалният импулс на датата 10.ХІ.1989 г. за поколенията хуманитаристи, писатели, творци от другите изкуства?! Изпълнен със събития, с движение, със свобода да се мисли на глас, с отключване на множество скривани първоизточници на информация, Преходът носеше конюктурна благодат за търсене на истини и за преосмисляне на националната същност и съдба. И как беше възприет естественият патос на придобитата информационна и комуникативна свобода? Като всичко друго, но не и като интелектуален импулс. Той се превърна в поредния едностранен поход на новопридобита, макар и не вездесъща като тоталитарната, власт. И поради честата повтаряемост на реакциите при властови поврат интелектуалният импулс се превърна в интелектуален фарс. Вместо търсене на историческата истина за самите нас беше направен - при това не бих казал несполучлив, опит за тотално зачеркване на националните достижения и живот от периода 1944-1989 г. Така, както самозаблуждаващо и опиянително Тоталитаризмът отричаше стореното до 1944 г., така и сега се внушаваше, че истинската история се е превърнала в спяща красавица на 9.ІХ.1944 г. И че сега рой съ-будители грижовно са я вдигнали от леглото, събудили и гримирали. И великодушно ни я връщат за всеобща национална наслада. А наред с нея вместо история за 45 години ни поднасят мъченически жития. Вярно, на страдали хора, но далеч не на национални апостоли и пророци, за каквито ни ги представят. Ако интелектуалният импулс на промяната беше доловен, следваше да изучаваме в историята си самопричинените неудачи. И всичко, което стои зад тях. Да открием националния характер с всичките му положителности, отрицателности и странности. Да видим ясно повторяемостта на явленията независимо от политическите режими. И да обвържем собствената си история със самите нас. За да престанем да чуваме допълнително нагнетяващите мрачността на времето ни готови фрази за това колко лош, страхлив, обществено неотзивчив бил българинът. От устата на самозвани пророци, накацали на всеки медиен клон. Отдето грачат лъжеисторическите си чудатости; “мъдро” или укорително въздишат за поизмислени и недоказани български болести, за да може псевдосъстраданието да омаловажи интелектуалната им немощ.

И зад това също стои Словото в немилост. Вече казах, че 10.ХІ.1989 г. не започна открито преследване и отстрелване на автори-истински носители на Словото. Беше извършен обаче най-тежкият грях към него: самото Слово беше разстреляно. Или другояче казано - намираме се в изключително опасен стадий на болестта. При който същинското Слово негласно е обявено за незначително и ненужно. Симптомите са десетки: от ироничното зачеркване на Голямата българска литература, съпроводено с утвърждаване на фалшиви негови пророци, та се стигне до отчайващата словесна неграмотност на почти всяко публично пишещо и говорещо същество.

От всички явления, съпровождащи болестта, най-озадачаващо е отсъствието на самоорганизирана съпротива на най-пострадалите от нея - писателите /пък и журналистите/. С действието си те по-скоро приличат на дезориентирана или сляпа маса, която покорно отива към заколение вместо да бъде интелектуална общност, съзнаваща дебнещата я опасност във всеки миг история. По всяко време всеки нарочен спасява само себе си, често с юридически хитрини или с бягство. Но никога не се опълчва срещу абсурдността на законите, важните бацилоносители на болестта. /А те са три в последните 130 години - Закон за защита на Особата, Закон за защита на държавата, Закон за защита на народната власт. Все защити и все на най-защитените, охранявани и агресивни личности и формации./ Пример е дори Вапцаров, когато го съдят за стихотворението “Селска хроника”. Адвокатите около него - приятели от Македонския литературен кръжок, му измислят защита на покорството, на оправданието, на снишаването. Та той, който е изрекъл в творбата си “Терорът долу!”, очевидно визирайки властовия терор, се е защитавал, като е искал от Светослав Минков да потвърди за него, че е талантлив и патриотично настроен българин. Въобще не упреквам поета, послушал хората с опит в съдебната материя. Но съм убеден, че в защитата му - и той вероятно го е мислел, е можело да има поне убийствени риторични въпроси за законови текстове, които убиват човека без вина към нацията си. Без да споменава за смехории - в нашенско, като човешки права.

Да не съдим никого за проявени слабости и за грешни ходове. Защото никак не е лесно на 30 години да те изправят пред цялата мощ на полицейска държава. Поискала да те съди за съкровената ти същност - затова, че си голям поет. Което у нас значи още и - безкрайно социално отзивчив. И докато индивидуалната слабост не е за осъждане, то учудващо е колективното писателско самоубийствено търпение. Вярно, че нямаме силни традиции отделните гилдии         и социални групи да реагират на насочени към тях действени или потенциално опасни актове. Писателската общност у нас се е самоорганизирала от 1913 г. Но както всички други и Съюзът на българските писатели се застъпва при нужда от защита, т. е. на парче. Което води до отделни ефектни, дори и саможертвени, жестове, но не и до ефективността на колективната защита. А точно такива действия са липсвали през 1924 г., когато се приема Законът за защита на държавата. През 1925 г., когато след безумието на атентата в църквата “Света неделя” масовата властова отмъстителност се насочва към интелектуалците. През 1942 г., когато съдят Вапцаров. През 1944 г., когато новата власт позволява и допуска да пребиват и убиват “грешните” писатели. През 1945 г., когато наред с политически отговорни личности разследват или изправят пред съд писатели без грам вина пред нацията.

И при всичките тези кърваво-драматични ситуации липсва солидарността и водаческата роля на големите авторитети. Поне за мене е странно, че след 1944 г. писателите на новата власт, преследвани и страдали заради творбите си преди това, не защитават Словото. Вместо това, вместо да се опитат да повлияят на настървението на посредствеността, се явяват като свидетели на обвиненията към събратята си по перо. Какви събратя и братя?! А казват, че страданието облагородявало. Вероятно и то като всяко нещо си избира освен обектите и последствията. И не мога да се отърва от усещането, че и тук Царица завист се е била дегизирала като идеологически пророк и обществен възмездител.

В такава ситуация на неспиращи противоборства за каква водаческа роля на писател може да става дума. Във времето на Освобождението от турско до днес само един е съумял - въпреки че е бил на прицел от “събратята”, да стане безспорен национален авторитет. Досещате се - Вазов е бил. Който обаче с прекалено затворения си характер не става за действен водач. И когато е трябвало категорично да опита да възпре медийната и обществената помия срещу Яворов не го е сторил. Задавал съм си въпроса: Защо? Но нямам отговор. А спусъка на револвера от 1914 г. е натискало освен слепотата и мизерията на поета и онова нещо, наричано общество.

Но стига толкова за писателското противостоене и неумение за колективна защита. Има по-големи вини - на властвалите. На властниците във властта и в сянка. Те, а не нацията ни, следва да са отговорни за неистовия стремеж призваните у нас за духовни и всякакви други естествени и истински водачи да не могат да влязат в ролята си. И това мое заключение е лесно доказуемо поне при жреците на Българското слово. Измежду редицата рано погинали /повечето унищожени/ най-големи български таланти двама са имали най-големи шансове да се сдобият с авторитета на безусловни водачи. Които да влияят върху всекидневния живот на страната, да бъдат пример за подражание и с това да теглят нацията напред. Имената им са Алеко Константинов и Гео Милев. Алеко, с трудния си живот и често безпаричие, напразно се е глумил над вярно отреденото му прозвище Щастливеца. Няма по-точен израз на всеобщата любов към него, тръгнала бързо в посока да му постави Народната корона. Заради оня неустоим аристократизъм, който е помитал с присмеха си мрачната до смърт, опротивяваща меркантилност. Но който и покоряващо е светел за всички като надежда за нещо друго. Гаранти за коронацията са били: неподкупността и безкрайната му откритост; честното назоваване и състрадателността; едновременното пребиваване в реалността и в духовното отшелничество. И, разбира се, талантът, големият талант. Който освен всичко друго значи и вярност към себе си. Та тъкмо това, наред с убийствения разобличителен показ на разгащената самодоволна простащина с пари и власт, не му бе простено. Алеко беше превърнал нашия обществен живот в сцена, която той с едно щракване на Словото осветяваше като тъжна комедия или нелеп фарс. Неговото по-нататъшно присъствие е щяло да значи само едно - промяна към очовечаване на актьорите на тая сцена. Което те очевидно не са желали или не са могли да извършат. А и къде по-лесно за демона е да се отърве от лъча светлина, привлекателен, увличащ и водещ нацията?! Затова беше натиснат спусъкът на 11.V.1897 г., между впрочем по тогавашния календар - празник на Светите братя Кирил и Методий. Факт, който също е символен. Отдавна мисля, че този ден е един от най-мрачните в новата българска история. По-мрачен, по-страшен и трагичен от загубени войни и други бедствия. Защото тогава се слага началото на националното самоунищожение. Нямам друг израз за съзнателното премахване на духовните водачи, за отказа да изграждаш и следваш йерархия, начело на която стоят надарените и можещите да водят към развитие.

Не по-различен е случаят с Гео Милев. Без да е най-талантливият български писател, той е най-респектиращият. С множеството си дарби, със знанието на шест основни европейски езика, с огромните си познания - а е убит само на 30 години. Като прибавим към това съчетаването на вкус към модернизма с почит към родната традиция - не само в изкуството; страстната убеденост в правото на интелекта, но без злобливата агресивност и надменност на Пенчо Славейков; почти немислимата сплав от артистични с мениджърски умения, очевидно е било въпрос на немного време да се сдобием с безспорен национален лидер. Но как така? И отде накъде?! Първо - съд за поемата “Септември”. И после - “неотговорните фактори”, действащи в мазетата на най-отговорната - по презумция, институция - Обществената безопасност. И пак през май - този път 1925 г. Както сам Гео е казал - “Септември ще бъде май”. За него поне стана - заради “Септември” получи печалния май. А ние от отделните инциденти получихме традицията - на разправа, при това безнаказана юридически, обществено и интелектуално, с най-святата си същност - с нашия национален гений. Който от заложби, дадености и разкриващ се потенциал следва да се превърне в зрял плод или плодове, в пример, в създаване на школи, последователи, градивни традиции.

С убийството на някого се извършва страшно светотатство. Но страда ограничен кръг хора - родители, семейство, приятели, близки. Когато насилваш Словото и убиваш първенците му, призваните духовни водачи, страдат всички, цялата нация. Не по прекия път на непосредствено изпитваната болка. А като изковаване на всеобща безпътица, като усещане за безпомощност, за срутени храмове на духовност и хуманизъм. Не се питайте без надежда за отговор - защо се случи всичко така с нас в историята. И защо ни е такъв Преходът. Една от много важните, може би най-важната причина, е 11.V.1897 г. И лекомисленото допускане на насилие към Словото и към Неговите пророци. И изобщо към призваните духовни и интелектуални водачи на нацията. Несбъдващите се. И много често - оплаквани посмъртно. Което пък - ако не е глупост, е безгранично лицемерие.