Съвременни български народни приказки, преразказани от Любомир Духлински

Имало някога някъде, към края на европейската земя едно малко царство, едно господарство. Малко било то, бедно, но приказливо. А както им бил завещал най-мъдрият човек в царството: “Празно няма - човек или върши нещо или приказва за него”! Та, нашето господарство на думи на всичко му намирало цаката - и макар, че на дъното на гащите на поданиците му зеели дупки като крилата на пеперуда-монарх, акъл давало на всички и си мислело, че всички от него гледат и от него се възхищават… Както и да е - бъбренето край няма, да започваме приказката.

***
Живял някога един много умен човек. Толкова бил умен, че колчем си отворел устата, другите го зяпали, сякаш бил говорител на министерство. Само че умникът не правел това безкористно, на ползу роду, а за всяка отронена дума вземал по златица. Полека-лека мъдрецът толкова забогатял, че дори царят се съобразявал с него.
Минало, що се минало, на величеството му додеяло всички да зяпат в устата мъдреца, а на него да не обръщат внимание, все едно че бил социологическа агенция. И решил да изпита онзи - дали наистина съветите му са толкова ценни. Един ден двамата се метнали на хранените си черни мерцедеси и тръгнали да обикалят царството.
Стигнали до една река. На отсрещният бряг някакви хора се налагали с боздугани, други се били покатерили по дърветата, замеряли ги с камъни и крещели:
- Вие продадохте АЕЦ-а, затова сега стоим като лалугери на тъмно…
- А пък вие продахоте житото! А летищата ги дадохте без пари, идиоти с идиоти.
- А пък вие откраднахте парите по САПАРД…
- Вие пък закрихте болниците и спряхте влаковете…
- Ние…
- Вие…
- А пък те…
- Е-е, какво ще кажеш? - попитал царят.
Мъдрецът мълчал.
- На ти жълтица… - въздъхнал царят.
- Когато царедворци си мерят боздуганите, не си завирай дупето между тях - каквото и да стане, все твоето дупе ще го отнесе.
- Хм, нищо особено като концепция… - недоволно промърморило величеството, но за всеки случай попристегнало колана на панталоните си.
Продължили по-натам. Стигнали до един пазар , на който сума ти народ се опитвали да си продават един на друг краставици.
- Е? - рекъл царят. - Да не ми кажеш сега, че на краставичар трудно се продават краставици. Това го знам.
- Само не знаеш друго - засмял се мъдрецът и прибрал новата златица. - От тези хора никой нищо не продава. Това са фючърсни сделки - демек някога, но не сега, може да има и краставици. Най-вероятно е да има съвети как се сеят краставици.
- И за тези думи трябва да ти дам жълтица! - ядосал се царят. - Че това го знам от експертите на Европейската комисия.
- Така е, царю честити, и те ще ти кажат същото. Само че моят съвет струва жълтица, а техните - милиони в зелено. С лихви при това. А краставици пак няма да има…