Кръстина Филипова

КОРАБЪТ

На този кораб винаги си сам.
Пътувам в Ледовития океан
на дългите ми нощни мисли.
Пресичам земните меридиани
на зимната си самота.
Студено е.
И искам нещо да ме стопли,
поне едно разцъфнало дърво да видя.
Едва накрая всеки осъзнава,
че всъщност винаги е бил на Антарктида.
С кратко слънце, с дълги снегове.
И вятър леден.
Но пак и днес се моля:
Дано да не е рейд последен.
Достигам острова на светлите си спомени.
Слизам на брега и коленича,
и чувствам как от мен студът изтича.
Върху снега запалвам огън
да мога да достигна до брега,
където знам, че дъщеря ми чака,
донесла пояси спасителни.
Да бъдеш пътник
на кораб разнебитен е опасно.
И ако утре съм сред тези,
които тръгват и не се завръщат,
само в нейната вселена ще угасне
звезда от важните. И толкова!
А иначе светът ще бъде същият -
една огромна Антарктида,
в която всеки сам е в свойта болка.
В очакване на слънчевите мигове
и краткото топене на леда.

СКЪСВАНЕ НА ЯЗОВИРНАТА СТЕНА

Гневът на окованата вода е страшен.
Възвърнала си свободата,
започва да руши и да повлича,
забравила, че може да е щедра, да обича.
Но в този миг тя беше разярена
и продължи да дави и събаря,
наказа други за свободата й отнета
и за греха на тъмничаря.
Но уморена да мъсти,
най-после спря и се огледа.
Не бе победа безсилния да повалиш.
Не виждаше ни къщи, ни дървета.
След нея беше пустош и мъртвило.
И тя започна да се моли на небето
да й прости
за безразсъдната й сила.
И да й върне кротостта и добротата.
Човекът… той не й прости
за дързостта и бунта на кръвта й.
С ума си окова я -
заради жаждата на семената.
Повярва в свойто превъзходство
и не поиска прошка от водата -
за старото и новото й робство.

БОЛЕДУВАНЕ

Все си мислих - пак изкачвам Голгота.
Но небето ми прати
нови сили да прегърна света.
И тогава разбрах
колко малки са мойте разпятия
пред големия кръст на Христа.

* * *

Искам да бъда различна…
Ако трябва на някого да приличам,
предпочитам на младите, дръзките.
С нещо даже на лудите.
Само не на онези, които
все на сърдечни се правят,
на гладки и сресани,
за да скрият
колко в себе си са невчесани.
Да прикрият духовната плесен.
Много гладкото бързо ми втръсва.
Свикнала съм да е мъничко земетръсно.
Аз и от себе си съм различна.
Веднъж съм момичето -
танцувам в съня си и в мислите.
Друг път съм остарялата птица,
каквато съм всъщност,
но не искам да бъда.
Правя опит за полет - не може,
много дълго съм в тази си кожа.
А момичето още пази мечти -
от предишните.
Но мечтите, за да литнат нагоре,
трябва им пролетен вятър.
По душата на птицата
няма място некърпено.
Крилата й - тежки от дни и умора,
пазят спомен от прошка за рани.
Може би затова
приличам на себе си само.
И малко на лудите -
често сама си говоря.
То е защото момичето в мен
със остарялата птица
непрекъснато спорят.

ВЪРХЪТ

Воюват за теб, но забравят,
че делиш самотата си с птиците.
Победилите мислят, че те са високите -
не ти, който гледаш на небето в зениците,
а на бурите знаеш и гнева, и посоките.
Всеки връх крие своите рискове -
само крачка встрани - и отново си в ниското.
Слагат равенство между тебе и славата.
Тя е преходна, а ти - връх си оставаш.
Победилите идват надути
от хвалебствия и от гръмки салюти,
а си тръгват смалени.
Само стъпили върху теб, те изглеждат големи.
И си мисля с тъга:
Все по-често те достигат с пълзене.
Все по-рядко - с крила.

НАСАМЕ С ДЪЩЕРЯ МИ

В ония години
ти не би ме разбрала, ако кажех,
че понякога хората идват за кратко.
И животът ти,
за да бъде щастлив, да е цялостен,
нужни са не една, а две половини.
Още не казваше думата “татко”,
а той - вече беше заминал.
Не бях съвършена.
Но ти все ми казваше:
Била съм грижовна.
И от всичките майки най-силната.
Все си мисля,
че трябва
да ти кажа: Прости ми.
И в края на моята стоплена зима
да помоля да помниш:
Бях едновременно
две половини.

ИЗЛИШНО

Опитвам се
да те изхвърля от себе си.
Преравям се цялата - без да бързам,
клетка по клетка,
лимфен възел след възел.
Но виждам - не може.
Запечатан си
върху устните ми и кожата..
Вмъкнал и се завинаги
в паметта на косите ми, погледа, дланите…
Заселил си даже всички утрешни планове,
всяко кътче на нощите и на дните ми
и на всичките спомени.
Незапомнено!
Освен че си в мен,
разпилял си се в цялата къща.
Не, недей ме прегръща.
Този път не отстъпвам.
И започвам да чистя фотьойлите и столовете,
по килимите - само твоите стъпки.
Жуля с четка вратите -
пресметнах ги, точно десет са.
Трия мястото ти на масата,
леглото ти,
ваната, завесата.
Искам отвсякъде следите да изтрия.
А очите ти, както винаги леко усмихнати,
с насмешка ми казват:
“Излишно се трепеш да миеш.
Не разбра ли, че ние
сме отдавна взаимно проникнати.”

СЪНУВАМ БЪЛГАРИЯ

Земята уж е кълбо,
но всъщност е някаква гара.
И всички държави са напъхани в куфари,
Бог знае къде ще ги карат!
На релсите,
като дълъг маркуч за поливане,
дреме влакът.
Знам отнякъде - той пътува към мрака.
Преобръщам, събарям - търся мойта България.
Намирам я - етикетът е страшен: “Продадено”.
На кои антиквари?
И викам за помощ, но къде ти!
Уж е малка - кутия цигарена,
а с толкова мъка я напъхвам в сърцето!
Мъже някакви
вече запретват ръкавите - ще товарят.
Политам преди да ме хванат.
Под мен са държавите на света.
И онези мъже.
Гарата.
Влакът.
Летя и сияя -
нося в сърцето си мойта България.
Спасена - поне във съня ми, от мрака.