ХАЙКУ С БЪЛГАРСКО ЛЪЧЕНИЕ
Мисля, че древната поговорка „Най-голямата сложност е в простотата” важи за всички времена от развитието на поезията. Дали поетът пише класически сонет, дали творбата му е римувана или в бял стих, дали е със строга форма или е модерна ( както се казва напоследък), тя ще бъде ценна само ако нейната сърцевина е естествена и ако носи съдбовния дух на нещо, което е истински дълбоко и преживяно, а не е преднамерено, не е гола претенция, не е мимикрия. Най-истинските поети са откровените поети и най-истинските творби са тези, които са пропити с неподправена искреност. Всичко това важи и за хайку поезията, която съвсем отскоро се появи в литературните ни издания. Нищо лошо няма, че тази с т а р о н о в а форма е заимствана от японски или китайски поетически традиции, стига да има нещо съществено в нея, когато се осъществява и на български. Общо взето досега не съм бивал особено очарован от нея, с известни изключения. И тук малката творба от два-три стиха е необходимо да остава в читателското съзнание и не само това, а да го озонира или пък стопля с енергията на вътрешната сила.
Един от малкото силни успехи в това отношение, който не е отбелязан досега, е книгата на Димитър Горсов „ Ронливи повеи”. Този талантлив поет познаваме от предишните му лирико-философски книги „Като дъх и ласка”, „Всичко на света”, „Крехка вечност”, „Черните бардове”, „Мигове като градини”, „Кафез за феникси”, „Ранени притежания”… Струва ми се, че както в тях, така - и най-вече - тук Димитър Горсов най-пълно се е осъществил като творец. При него това с т а р о н о в о х а й к у зазвучава просто и прелестно.
Още в началото на книгата си той привлича вниманието ни:
Чувам как тупти сърцето ми.
Значи още има
стойностни неща!
Поетът, който сам казва, че му е отсъдено да пее „ в ад без Евридики”, вгледан в съдбата си, с незиблена тънкост прозира:
Птича сянка върху глинест склон те подминава.
Искаш или не - вечност с мимолетност
в една истина ще съчетаеш.
Твърде пестелив и лаконичен е Горсов в изразните си средства. В кратките му, като житни зрънца, творби се крие животворната сгъстена същина на една поезия, което сякаш излита оттам с криле и има необозрими хоризонти, небета и тичаща земя, където „ Тропат в галоп копитата - живата пръст търси мъртвата, мъртвата търси живата”. В тези творби има размах, има поетическа истина, има висока промисъл. „ Врага не мразя - ще каже авторът, за да изрази следващата сентенция: „ той самичък върши туй за двама ни!” С поразяваща точност, по библейскому звучи това:
Уж Пилат след теб уми ръце, Исусе,
а две хиляди години
кръв тече…
Или:
С китка босилек мъртвеца изпращам,
с китка босилек за здраве ме ръсят…
С колко образа е истината?
Не са ли проницателни стиховете, в които Димитър Горсов загатва за безсмъртния живот на човешката душа:
И в двата свята съм:
плът, търсеща духа си - тук,
дух, жалещ за плътта си - там!
Ето нещо по-земно:
Тревата никне.
Просто е,
но ми е драго.
С творбите в стих х а й к у книгата „ Ронливи повеи” на Димитър Горсов е радостно творческо завоевание. Тя е успех за своя даровит автор и представлява една особено фина територия със своята специфична атмосфера, плод на житейско-творческата му съдба. Синтезираните му творби имат свой дъх и колорит, благодарение на тънкия резец на вдъхновеното му перо. И най-важното - те не са измислени, нито дестилирани, а са отражение на преживяно и осмислено. И накрая искам да изтъкна една благодатна черта на творбите на Димитър Горсов в книгата му „Ронливи повеи”, - че тяхното лъчение е много българско, което им придава още по-силно очарование. Не случайно за творбите му важи казаното от него:
Стон на цвете.
Тъй е тих!
Отзвук на друг стон ли е?
Из книгата„ Апостоли на българския дух”, София, 2008 г.
