Георги Н. Киров

роман за поезията по Димчо Дебелянов

Тази публикация се посвещава на 125-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов.

ОТ АВТОРА

Животът е въпрос на обстоятелства. Никога не съм предполагал, че ще свържат името ми с това на Димчо Дебелянов. Дори и когато през 1999 г. в старото копривщенско училище изнесох авторски рецитал за Копривщица при представянето на книгата на Райна Каблешкова “Видни копривщенци”. Тогава родственици на Дебелянов ме поканиха да участвам в традиционната Димчова вечер, която сдружение “Димчо Дебелянов” провеждаше всяко лято в родната къща на поета през 90-те години на XX век. Вече бях написал и публикувал няколко добри стихотворения за Дебелянов и може би като копривщенски зет копривщенци започнаха да ме определят като най-Димчовия поет. Оттогава насетне те неизменно ме включваха в Димчовите вечери дори и след като щафетата за организирането им в началото на XXI век пое Дирекция на музеите в града.
Така се почна и моята връзка с Димчо. И изненадващо и за самия мен през 2004 г. бях определен като първи носител на новосъздадената Национална литературна награда “Димчо Дебелянов”. Тогава нямах дори издадена книга и изненадата беше изненада не само за мен. Това ме накара още повече да задълбая в Дебелянов. В резултат на това се получи така, че за един период от около десетина години почти никой в страната не пишеше и не печаташе толкова много за Димчо Дебелянов. Само публикуваните ми стихотворения за поета от Копривщица надхвърлиха 100. Всяка година Дебеляновият двор се изпълваше с хора, които искаха да чуят новонаписаните ми стихотворения за обичания от тях поет. Всичко това неизбежно доведе до двете ми поетични книги за Дебелянов “Рицарят на прекрасната дама” и “Обсебен”. Така, без да искам, наистина обсебих Дебеляновата тема в българската литература. Много ясно осъзнавах, че на нея дължа неочакваната си популярност сред пишещите братя и почитателите на Димчо. Всички те, като ме видеха и чуеха, казваха: “А, Димчо!” Дотолкова започнаха да ме свързват с него, че в един момент започнах да се плаша, че прекрачвам някаква непозволена граница. Вярно е, че мнозина ме подкрепяха в желанието ми да изведа Дебеляновото име в някаква нова, световна орбита. Макар много добре да знаех, че той сам си беше извоювал със своята поезия своето безсмъртие. Въпросът беше това безсмъртие да стане общочовешко достояние. А не както е и досега да го признаваме за национално, а да го честваме като общинско дарование. Все чаках и други да се включат в тая моя кауза, но уви… Другите предпочитаха да пишат за себе си, а не за Дебелянов. Или ако пишат, да го представят не в тая светлина, в която го представях аз. Все нещо като че ли не достигаше, за да се сбъднат мечтите ми. Докато преди 5 години се случиха две неща, които ми помогнаха да прозра какво не достига. Тогава, на 120-годишнината от рождението на Дебелянов, в родната му къща, един почти 100-годишен човек нахлу в приземната стаичка на музея, докато аз разговарях с някои от родствениците му и гледахме филма на Румяна Пашалийска за Дебелянов, и, като ме прегърна, извика: “Господин Киров, благодаря ви, че най-после се намери един човек, който да каже истината за Димчо Дебелянов.” Оказа се, че това е все още живият тогава племенник на Дебелянов Иван, светла му памет.
А няколко месеца по-късно във Вашингтон на месеца на поезията, организиран по случай 50-годишнината от създаването на Европейския съюз, редом с най-ярките поети на 27-те страни-членки на съюза бяха представени на огромни билбордове и трима български поети: Яворов и Николай Лилиев с по три стихотворения и Дебелянов с емблематичната “Черна песен”. Благодарение на интернет видях с очите си това чудо, а отзивите за Дебеляновото стихотворение в световната мрежа само потвърдиха тезата ми, че Дебелянов е световно явление, но извън България.
Тогава именно съвсем спонтанно започнах да пиша настоящия роман с първоначално заглавие “Бохемските дни и нощи на Димчо Дебелянов”. Имах чувството, че някой друг вместо мен пише романа. Всъщност писането на този роман само по себе си е цял роман. За три години написах около 500 страници. По някои от главите правих и литературни четения. И възторгът на хората ме накара да не се откажа. Тогава се сетих, че за Дебелянов има написани много книги, но освен романът на Тихомир Павлов от 1922 г., в който прототипът на героя е Дебелянов, няма друг отпечатан роман, който да може да се свърже с поета от Копривщица. Това ме успокояваше и спокойно работех над книгата с чувството, че досега такова нещо не е правено. И през лятото на 2011 г. романът беше готов в сегашния му вид. Заех се с последната му редакция и през есента разбрах, че Валери Стефанов е написал книгата “Слепият градинар” с подзаглавие “Душата си тръгва в 10:40″. Но след като прочетох 183-те страници на това съчинение, въздъхнах облекчено. Не, не бяха ме изпреварили. Написаното от Валери Стефанов е в друга, по-скоро есхатологическа плоскост. И е доста далече от моята представа и за Дебелянов, и за роман въобще.
Направих поне четири редакции на написаното. Така през 2012 г. от 500 страниците намаляха наполовина. Почти дословно изхвърлих една глава от около стотина страници, която по мнението на читателите звучеше твърде фантастично, макар че те ме съветваха да я оставя като “Сънят на Дебелянов”. Промених и заглавието. От “Дебелянов”, което звучеше твърде автобиографично, се спрях последно на “Да се завърнеш” с подзаглавие роман за поезията по Димчо Дебелянов. И се надявам, че с тези 250 страници най-после ще се извиси представата за Дебелянов така, както самият той я заслужава. Ако това не стане, тогава очевидно такава е повелята на съдбата. Или както казва поетът, “Най-трудното ще понесем, додето се смирим съвсем”.
И макар че читателите в края на краищата имат последната дума, аз си позволявам да им завидя за удоволствието, което ще изпитат, докато четат първия роман в българската литература за Димчо Дебелянов.

Глава 1

ДЪЖДЪТ

Дъждът валеше тихо, едностайно. През прозрачната му завеса неясен силует се прокрадваше по хлъзгавите траверси на ж.п. линията в очакване да мине нещо. Какво - и самият той не знаеше. Някой поклонник на реализма би казал навярно, че човекът крачи в очакване на влак. Но стичащите се по рижавата брада дъждовни струи биха го опровергали. Безкрайно щастлива усмивка грееше върху мокрото лице, а тя едва ли беше родена от тъжните закони на битието.
Непознатият се радваше на дъждовното време, защото очевидно духът му живееше в някакво друго измерение. Само той си знаеше кое е това друго измерение и какво е и почти сюрреалистичната картина сякаш потвърждаваше съществуването на онова невидимо битие, което е достъпно за малцина смъртни.
Човекът беше млад, с набита и здрава фигура, каквато притежават само изживелите щастливо първите си седем години. Дъгата на светещите в полуздрача капки му придаваше донякъде ореол на светец. Но само при такова дъждовно време това прозираше и ставаше достояние на всички ония, които го познаваха. Той вървеше по релсите прав и с протегнати шепи призоваваше небесните пратеници да споделят тъжния му ден, да го измъкнат от глупостта на отдавна неизмитите прозорци на канцеларията, в която колегите му си бъбреха цинизми и простотии и свеждаха всичко до практиката на еснафското си съществуване.
И странно: в това невъзможно мрачно време се долавяше едва чуто тананикане на чудна мелодия. Тя беше съчетание на изящно подредени думи, които непознатият рецитираше на небето, а дъждовните капки отекваха в сърцето му като аплаузи. Всъщност, светът го гледаше с безразличие, а дъждът го мокреше с монотонно равнодушие. И даже релсите прозвънваха изпод стъпките му съвършено безучастни към неясната му радост.
Какво ли можеха да знаят те за човека, който от ранното си детство се чувстваше на нощта неверна верен син, който от години бродеше като печален странник под тихия ромон на дъжда с напразната надежда, че може би ще дойде тя да приласкае скръбната печал и да разпръсне със звънкия си смях обгръщащата го отвсякъде самота.
Но тя не идваше, а той крачеше и разговаряше с небесните ангели така, както могат да разговарят само истинските поети. Дъждът му отговаряше като усилваше водните си струи и измокрен до кости младежът се чувстваше измит от всичките грехове на заобикалящия го свят. Не сещаше дори колко са подгизнали обувките, които беше взел назаем от приятеля си Гюро.
В мигове като тези другарите му предпочитаха да си стоят на сушина в домовете и обгърнат от тайнствеността на нощта бездомникът скитник не мислеше за тях. Пред лъчезарния му поглед сякаш се отваряха небеса и само неговите очи можеха да ги видят. Това донякъде обясняваше и щастието в очите му, което само в такива мигове и само при такова време той изпитваше дълбоко в себе си.
Пленник на нелеката си съдба той отчаяно се нуждаеше от тихите си бягства в света на отвъдното и дъждът щедро му предоставяше ония възможности, които дори и в мечтите си не можеше да си позволи.
Дъждът валеше тихо, едностайно и момъкът се усещаше упит от дивен чар. Той целуваше капките сякаш целуваше невинно момиче и благодареше с молитвите си на небето за краткото щастие, което му беше изпратило в късния среднощен час.
В един момент обаче релсите свършиха и пътят навлезна в някаква странна гора. Там вече започваше една друга действителност и странникът веднага усети, че щастието му е дотук, на края на полето, където свършваше градът. Под дърветата дъждът беше друг и релсите бяха други и светът беше друг. Там за него нямаше място, тъй като с цялото си същество той се чувстваше градски човек. За друга гора копнееше душата му, за приказната гора на щастливото му детство и в нея той обичаше да броди в друго време и при други обстоятелства. Когато на лунния блясък вълните разливаха онова томление на успокоения дух, в което човекът потъваше като в ласките на майчината прегръдка. Тая прегръдка, за която той беше написал най-вълнуващите слова в българския език. Сега обаче беше друга нощ, не онази на смиреното свечеряване. Бурята ехтеше на талази, на талази и на него не му оставаше нищо друго, освен да потърси подслон като оня печален странник, който напразно си спомня майка и родина.
Шляпайки в рядката кал на софийските аномалии момъкът неусетно се добра до замъгления прозорец на една от безбройните сиви сгради на столицата и настойчиво почука по стъклото. След второто и след третото почукване едно от крилата се открехна и в отвора се показа съненото лице на току-що събуден човек. Намръщен, че го будят в такъв час, той беше готов да се развика, но като видя смеещите се светли очи в полуздрача на улицата, въздъхна победено при кикота на добре познатия му глас:
- Отвори вратата на сина божий, сънливецо! И поздрави съученика си, завърнал се от пътешествие в отвъдното.
Домакинът навлече една връхна дреха и като подпети чехлите, се запъти към антрето да пусне госта си.
Когато двамата се озоваха в стаята, изпод скъсаните чорапи на новодошлия се образуваха мокри петна от срещите му с небесното благоволение.
- Димчо, Димчо, пак ли си търсил ума в това отвратително време?
- Отвратително за някои, прекрасно за други! Преди години в Пловдив и ти се радваше, когато небето поздравяваше с гръмотевици и светкавици търсещите бурите на живота невинни юноши. Какво е станало с тебе, Людмиле, къде си загубил младостта си?
- Никъде не съм я загубил! Просто се чудя на ума ти как може да ти доставя удоволствие да те вали с часове дъжда. Ей богу, трябва наистина да си блуден син, за да се радваш на това.
- А на какво да се радвам? На това, че нямам квартира, в която да се прибера, та да се почувствам като всички останали? Или че нямам дрехи, с които да се облека, та да не ме мокри дъждът? А може би трябва да се радвам на обувките, които ми даде Георги Райчев, за да не мога да разбера колко съм беден, гол и бос ли? Ти си имаш родители, които все пак ще се погрижат в някой лош за тебе час. А питаш ли ме мене как да се оправям, когато живея заедно с майка си и се налага да се грижа за нея, когато тя не отсяда при братята и сестрите ми? А баща ми отдавна го няма и дори съм забравил вече как изглеждаше. Повярвай ми, само дъждът ми донася вести за него и това е такава радост за мене, каквато ти не можеш да почувстваш. Слушай, я по-добре ми кажи къде ще ме сложиш да спя, та утре като изсъхна, да мога да отида на работа?
Людмил Стоянов, защото това беше той, усети как ядът му премина набързо. На друг сигурно щеше да се разсърди, но не и на Димчо. Още от жълтото училище на “Ламартин” в Пловдив той си беше такъв буен, непредвидим, странен и очарователен. Цялото му лице се смееше и със своя смях заразяваше всички да не мислят за лошото, а да махнат с ръка на случващото се и да се радват на всеки миг от живота, който бог така щедро им беше предоставил. То и затова Димчо беше душата на компанията, нейното лъчезарно слънце, което огряваше с чистите си лъчи оная скверност на битието, която кара хората понякога да погубват божественото си предназначение. И да опошляват с делата и постъпките си самия смисъл на собственото си съществуване.
- Ех, Димчо, защо не мога и аз като тебе да махна с ръка и да кажа “Здраве да е”? Ами се сакълдисвам за щяло и нещяло и с много мъки се опитвам да направя това, което на тебе така леко ти се удава.
- Само си мислиш, че е леко, приятелю! Няма леки неща на тая земя, туй от мен да го знаеш. Я стига сме философствали, ами дай, ако имаш, нещо да се сгрея, че нещо съвсем ми е засъхнал езикът.
Людмил се защура край бюфета и извади от рафтовете му две чаши с преполовена бутилка вермут.
- Ама и ти с това пиене, ще се убиеш! - промълви критично той и наля по два пръста в чашите от кехлибарената напитка.
- Седя си, дишам си и пия… - кротко пробъбра рижавият младеж и на един дъх гаврътна своята чаша. - Загрява дяволското, ама като знам какъв си скръндза, няма да ти искам повече. И утре е ден, и утре ще пием, пък ако е речено може и да се напием. Хайде сега лека нощ и нека музите на поезията да бъдат с тебе.
И след като се опъна върху проснатия на пода дюшек, Димчо се зави плътно с предложеното му одеало. Много скоро равномерното му дишане подсказа, че не му е трябвал допълнителен стимул, за да се унесе в царството на съня.
- Странен човек. - каза си Людмил Стоянов и след като се повъртя малко из стаята, отиде и той да си легне. Но след като веднъж си се разсънил, сънят трудно идва при тебе и никакви броения не могат да ти помогнат да разпъдиш натрапчивите мисли за днешния и за утрешния ден. Особено пък, ако навън дъждът не спира да ръми и да напластява с шепота си тревожни предчувствия за идващите студени дни, в които и дрехите трябва да са по-дебели и работата и заплатата да са по-стабилни и топлото в къщи да е по-сигурно. А то дори и той, който все пак беше донякъде подсигурен от сравнително заможните си родители с необходимите екстри за относително спокойно съществуване, се въртеше неспокойно в леглото пред несигурността на утрешния ден.
На хоризонта вече отчетливо изгряваха тревожни предзнаменования за бъдещето и всички разбираха, че за България настъпват трудни години. Само такъв пройдоха и бохема като Димчо можеше да си позволи да нехае за бъдещето и да се смее и да пее като попаднал в рая ангел.
Този Димчо, на когото всички сваляха шапка за стиховете, които беше написал. Тези стихове оправдаваха целия му сбъркан живот и бяха най-яркото доказателство за невъзможността да се осъществят в целия си блясък високите нравствени пориви на цяло едно изгубено поколение. Родено за велики дела, то трябваше да води мизерно и жалко съществуване на лишен от всякакви идеали живот, в който и най-големите таланти постепенно залиняваха и ставаха малки и нищожни като всички ония, на които битието им започваше и завършваше с елементарните нужди на човешката природа.
Людмил изсумтя глухо при тази мисъл и се извърна на другата си страна, за да заглуши тихия глас на съвестта и да се опита да заспи като Димчо, който дишаше на пода като невинен младенец.
А дъждът навън продължаваше да напоява земята с онова тихо себеотдаване, което способства да се родят най-хубавите й плодове. Той не се интересуваше от обстоятелството, че паважът, тротоарите и градската кал нямат нужда от това напояване. В столицата човекът беше избягал от естественото си предназначение и вече трябваше да се справя с градските предизвикателства на загубената в анонимната тълпа човешка личност, която, вследствие на това, неусетно изпада в безпътица и се измъчва напразно от вечните философски въпроси, които никой век не разреши.
И Людмил и Димчо, пък и останалите от бохемската компания, нямаше да ги разрешат. Но поне щяха да покажат на останалите, че човекът е нещо повече от това да бъде роб на вещите, които го заобикалят.