Красимира Василева

УЧАСТ

Такава тежка, благородна участ.
Да съм дърво с живец във почвата,
да пия тъмни и горчиви сокове,
да се преборвам с плевели
и със личинки земни
във името на своя светъл плод.
И да не мога корена си
да изтръгна никога,
защото той призван е вече
да дава въздух и прохлада нежна
на организмите надземни.
А как жадувам за простор седефен,
за ветровете волни и за свободата,
която нераждалите имат!
Листата ми копнежно трепкат,
когато вихри в мъжки ритъм
се устремяват все нагоре…
Посредник скромен между пръст и слънце,
от мен зависи кръговратът земен.

ГАЛОП ЗА ДВАМА

Оседлан е жребецът
на чувствата,
в нетърпение
рие с копита.
Дълго беше затворен
във пуста конюшня,
тази сутрин
вибриращ полита.
Ах, с жребеца ще стигнем
до тихото място,
дето другият конник
ни чака.
И потеглили редом,
в галоп ще потънем
в безграничната нежност
на мрака.

СЛЪНЦЕ

Безкрайно младо днес е
слънцето на бликащата радост.
Погледите ни ликуващо
стигат до сърцевините си.
Ти си и непогалено от мен дете,
но и бащата, който
ще ме приюти в усмивка.
Приемам те и победен, и войствен.
Приемам те за миг горещ и труден
във своето “сега” живот.
Не го наричай своя кражба,
защото всъщност е подарък.

Безкрайно младо днес е
слънцето на бликащата радост.

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Когато ябълката на живота ми узрява
и бъдното е само път на семката,
призвана да се върне във земята,
когато тъй добре познавам
съзвучието, но и самотата,
как, Господи, да се опазя
от подлудяващата суета на лятото?
И аз, родена да съм огъня
за силния си мъж във пещерата,
и аз, създадена да мога
със топъл дъх децата да намятам,
дано намеря сили да остана
докрай сама във хладната си къща.
Защото моят Одисей го няма.
И само в епоса възможно е завръщане.

ПЪТЯТ

Не ми показвай пътя, остави ме
във ниското, между тръстиките
да чакам залеза.
Не ми посочвай бял и стръмен път,
по който можем да вървим със тебе
и до смъртта, а и отвъд вратите й.
Защото ще се втурна все напред,
ще те задмина, жадна и задъхана,
и пак сама ще бъда на върха,
и мисълта ми там ще е сираче,
разплакано от бавността ти.
Не ми показвай бял планински път,
покрай тръстиките ме остави
да срещна залеза.

ОРБИТА

“Любовта” изостана
далече назад.
Стигнах пясъка.
Стигнах морето.
Вече лодката стягам
и шия платна.
Със треви ще закърпя серкмето.
Ще потегля по изгрев
към далечни страни.
Ще ме водят стада от делфини.
Песента на сирени
далеч ще звъни,
през дъгата като лъч ще премина.
После в тежкия залез
ще затворя очи,
ще се гмурна
във тъмни миражи,
дето стенат стихии
и буря бучи,
дето гола
свободата се ражда.
“Верността” изостана
далече назад.
Във морето на мечтите
сама ще отплувам.
И когато се разтвори
в мен вълшебният свят,
ще се върна на брега
любовта да сънувам.

САМОТА

Колко много копнеж
в пропастта на самотата.
Като сребърна свещ
блести в тъмнината.

Колко много любов -
за два живота да стигне.
Колко малко живот-
преброени години.

Колко много тъга
над съдбата човешка.
Зная, Господ сега
съди моите грешки.

Пътят ми е трънлив,
а сърцето уморено.
Само Бог милостив
зная, мисли за мене.

Като сребърна свещ
блести в самотата
моят земен копнеж
и потъва в тъмата.

НОКТЮРНО

Да кажа, че обичам във екстаз,
до болка плътно и до болка нежно?
Във мене си наяве и насън -
жадуваното второ мое аз,
все тъй отчаяно-копнежно
като нечут, но чакан звън.
В сълза и огън блика всеки час.
Докрая и отвъд. Докато съм.

РОМАН

Все по-често прекосява
паметта на сърцето
мъж обичан,
отричан, мечтан.
Любовта му далечна
единствена свети.
И животът ми става роман.
Все по-често заставам
на близки край гроба,
в ден, от шеметна болка пиян.
Все по-често безпомощна
мисля за Бога.
И животът ми става роман.
Все по-бързо отлитат
мойте дни пъстрокрили
в този свят,
от надежда облян.
И се моля безмълвно
за мъдрост и сили
да допиша с усмивка
този тъжен роман.

ЕСЕННО

Тихо-тихо и леко дните златни танцуват,
пожълтява тревата от узрелите листи.
И душата узряла светъл пристан сънува.
В кехлибарния въздух тръпнат пориви чисти.
Вече пъпките плод са, сокът блика избистрен,
всяко бурно начало е осъществено.
Смей се слънцето горе с южна ласкава искреност
и отива към залез, благородно червено.
Но от билките сладки, от тревите горчиви
на любовното лято душата си взема.
И в дълбоката зима няма тя да унива,
дъхав чай ще приготви, ще започне поема.