Васил Славов

СОЗОПОЛСКИТЕ ГРОБИЩА

Говорим за Созополските гробища…

Ще бъдем в тях - ми казваш - някой ден.
За вятъра говорим, който ще гали тревата над нас,
за стръковете на радостта, че сме заедно.

И може би дъщеря ни ще дойде
и с лейката на нейната дъщеря
ще полее морския синчец,
под който ще се любим с теб
в Созополските гробища.

Позакъсняла в този летен ден над нас ще пада чайката
и аз ще се люлея в устните ти и нозете ти
и полъхът на твоята коса ще ме обветря.

А върху нашата прегръдка мълчалива
ще чопли нещо дъщеря ни
и ще извика в топлото след дъщеря си,
която в кофичката си ще гони с пръчка раче
и после с пръчката ще драска по вратата ни от пясък.

Но ние ще мълчим и ще се любим
под слънцето
столетие след златната ни сватба,
до това море, което те роди, и до смокините,
които ще забиват корени в гърдите ми.

Ще бъдем с теб в Созополските гробища…

ЖЕНАТА С ЧЕРНИТЕ КОСИ

Роди се там, където вятър гали фара -
смокиня в дворчето, варосана стена.
Кордела везана от тънки сенки
благослови детето с черната коса.

Растеше като диво морско цвете,
окъпано от въздух и лъчи.
С морето шепнеше, насън
растеше детето с черните коси.

И тичаше по калдъръмите с ветреца,
издигаше се чайка в утринта,
и с малчуганите се бореше
до залез момичето със черната коса.

Красива като нар разцъфна, стройна,
моряците наведоха очи
и в сънищата виждаха как тича
до тях момичето със черните коси.

Когато тръгна към далечен град,
дланта си сви високата вълна,
прибоят посребря и хвърли пръски
да спре жената с черната коса.

И както майката, приела крепа,
безмълвно следва свойте съдбини,
морето вдигна залез и заплака
с нея, жената с черните коси.