Георги Н. Николов

Съвсем наскоро, настъпвайки се по петите, в сайта на едно литературно издание се появиха две статии: „Наградата” и „Аз се срамувам”. Понастоящем в Съюза на българските писатели тече отчетна, а още повече - болезнена изборна кампания. Със стари и нови кандидати, известни и недотам известни. С идеи да се промени уставът на Съюза, или да не се променя. С размахване на кирливи ризи, от които всеки предизборен лагер разполага с впечатляващо количество. Защото когато дойде време някой да заема престижен пост и трябва да бъде избиран, сред българите няма единомислие. А завист и удари под кръста. Защо да е този, а не онзи? Къде се навира тоя некадърник? Еди кой си вчера прописа, а вече се има за нещо. И т.н., и т.н. Както вярно е прозрял Ботев за бъдещето: „Скарали се кой да води бащината си дружина!” Която, впрочем, се тресе от финансови и организационни проблеми, но притежава редица апетитни имоти и все някой трябва да ги стопанисва. Под наем, или по някакъв друг начин. Но това е засега друг въпрос…
Статиите, за които говорим, бликат от остроумие. Там вдъхновено се говори за „гъз на кръстопът”, за награда на името на Данко Хаирсъзина, за крадене на съюзни средства и за творчески нарцисизъм. Задачата им е да отекнат като плесници в публичното пространство и да окепазят един от кандидатите. Да го представят като сура ламя, която не може да спи, да яде и да отделя непотребни вещества, ако не открадне поредната литературна награда. Или служебни пари от Съюза. Или ако не бъде включена в нечие жури. Като за целта предаде някой от колегите си, както ги е предавала през половинвековното си присъствие в българската литература. И как е била тормозена от комунистическия режим с командировки в САЩ, в източни и в западни страни. И как по право ламята иска да грабне наградата на името на Алековия кофти герой. Което няма как да не стане.
В детството ни всеки писател бе добър вълшебник, създаващ писмовни чудеса. Днес познаваме някои от тях и сме изцяло съгласни с Елин Пелин: „Ако в България се роди гений, това ще е геният на завистта!” Естествено, констатацията не се отнася до целия Съюз, наброяващ над 720 членове. Но когато стане дума за престижни постове и власт, част от тях трудно сдържат мераците. В ход влиза какво ли не, включително споменатите писания. Не съобщаваме името на автора на статиите, нито на литературния Гаргантюа, визиран там. А си задаваме глупашки въпроси. Това ли са духовните водачи на нацията? С интриги ли ще съхранят българското у нас и в по-младите поколения? Те ли ще спрат културната инвазия, която ни залива? Какво се разбира под понятието „българска литература” днес и с какво именно се олицетворява? Или манталитетът на нашите автори /отново повтарям - далеч не всички/, е сведен до махленско клюкарене?
Сигурен съм, че ще има писания и за други ръководни мераклии. Но с тези редове не ставам адвокат никому и не вземам ничия страна. Който е за маслинов венец - хвала! Който е за прокурора - прав му път… Но не мисля, че вътрешните проблеми на творчески съюз трябва да са пикантна занимавка за общественото мнение. А в случая: задача на самия Съюз на българските писатели. Тази задача има крайна цел: да го превърне в монолитна организационна структура, която да изпълнява интелектуалните си задачи пред българското гражданство. Да предлага стойностна духовна продукция, еднакво значима и у нас, и в странство. Да участва активно в лекуване на язвите по снагата на нашия народ и да сочи виновниците. Иначе казано - да бъде творчески съюз, а не яхър, в който няколко разярени магарета се ритат за по-добро място над яслата. Вярно, във всяко време там са съществували придворни писатели и „провинциални” писатели. Това време май че мина. Затова - или всички за ръка да работим за общото дело. Ако ли не - тогава вкъщи. Това е повече от ясно. И няма какво да се чудим като гъз на кръстопът…