Любомир Духлински

Виргиния се събуждаше преди звъна на часовника. По неизвестна, отдавна закодирана в съзнанието и причина, тя отваряше очи в тъмното и чакаше с досада ненужното вече хъркане на овехтелия досадник. Отмяташе завивката от себе си и сядаше на ръба на леглото. Нямаше кой да я гледа, но Виргиния свенливо прикриваше острите си колене с нощницата. Опипом намираше на пода охлузените, отдавна загубили цвят и форма чехли и като мърмореше полугласно, се потътряше в кухнята. Включваше котлона, постояваше минутка, заслушана в цвъртенето на водните капки по дъното на джезвето и се връщаше в спалнята.
Оправяше леглото, обличаше се набързо, въздъхваше тихичко и отиваше в кухнята, където водата вече шумеше. Слагаше лъжичка кафе и се залавяше да маже филийка хляб.
Не изпитваше глад - закусваше, водена единствено от навика да го прави сутрин. Събираше трохите, измиваше чашката и посягаше към шлифера.
Виргиния живееше в красива едноетажна къща в края на улицата. Не помнеше кой и кога е строил това устояло на житейските бури гнездо, видяло раждането и смъртта на няколко поколения. Животът в тази къща беше спрял сякаш преди четвърт век. Пъжълтелите, някога масленозелени завеси, масички и етажерчици в побългарено рококо, помнеха отдавна отминали дни. Дни, в които тук се е носила гълчава, ехтял е детски смях и звън на пълни чаши. Чипровският килим още пазеше спомена за стъпките на красиви жени и крадливите, не съвсем уверени крачки, на закъснели за брачното ложе мустакати и голобради мъже. По стените висяха потъмнелите рамки на семейните портрети, на които кръсивите жени и среднощните мъже седяха сериозни и доволни един от друг. Сякаш нищо не се е случило.
Всяка сутрин Виргиния усещаше как се свива сърцето й. Скоро къщата щеше да бъде съборена и на нейно място щеше да се въздигне панелната сивота на жилищен блок.
Въздъхваше от прага, заключваше внимателно свръхсекретната ключалка на вратата и навела глава, без да бърза, се отправяше към автобусната спирка. Нямаше нужда да бърза. Пътуваше около двадесет минути, а до започването на работния ден имаше повече от час.
На спирката стоеше настрана от другите. Гледаше ги как напират по вратите. Презираше ги. Заради безсмисленото им щуране насам-натам, заради дребните им ежби и надеждици. Сумтеше недоволно, когато някой шляпваше в локвата до краката й. Настръхнала като квачка, здраво стискаше дръжката на чадъра. Случваше се и нея да заговорят. Тя го приемаше като изпитание на съдбата. Защо точно нея? Какво искат? И няма ли да я оставят най-после намира?
Преди години не беше така. Виргиния беше красива. Да, красива беше. Ловеше окото и мъжете не пропускаха случая да я огледат от краката до шапката. Обкръжаваха я с ласкателства. Те постепенно изопачиха женските й капризи в надменност, превърнаха кокетството й в студенина. Започна да търси у всекиго недостатъци, дълго и упорито се ровеше да се добере до нещичко. После с тънка ирония се надсмиваше над нещастника. Виргиния ги умееше тези работи.
Някои не преживяваха дълбоко, но една част от обожателите й се усмихваха все по-кисело и по-кисело. И постепенно изчезваха. За жалост, главно тези, които и тя харесваше. Умните. Дали не разбираха смисъла на хвърлената ръкавица? Или тя беше прекалила?
- Какво пък, милички - смееше се Виргиния, - ще се върнете вие, няма къде да идете. Тогава Аз ще реша как да се държа с вас!

Миличките се оказваха упорити. И един ден съвсем изчезнаха. Отидоха си от мира сего и родителите й. Виргиния разбра, че е останала сама. Със спомена за прежните дни. Остана й озлоблението, че животът така глупаво и незаслужено я беше отминал.
Годините летяха като в сън. Младото тяло губеше своята сочност. Напускаше го плавността, пленителната грация на кокетното кимване с глава. Издайнически бръчки покриваха загубилата блясъка си кожа. Виргиния се смали някак си, посърна. Стана суха, ъгловата.
В началото се опитваше да спре настъпващата старост с кремове, фон дьо тени и старателно проскубани вежди. Опитваше ярко червило и грим. Опитваше се да носи модерни дрехи. Да се смее заразително, с лукаво присвити очи. Докато един ден разбра, че всичко е напразно. Животът беше отминал.
Тогава седна до прозореца и се загледа навън. Слънцето залязваше. Облаците, нажежени и прашни, се спускаха ниско над хоризонта. Постепенно всичко потъваше в алена, трептяща тишина. Прииска й се да крещи, да чупи етажерчиците и масичките. Прииска й се на входа да звънне някой от миличките. Пък бил и най-глупавият. Но нищо не се случи. Виргиния продължи да седи до прозореца. Смалена и избеляла. Сълзите потекоха по бузите й, но от тях не и стана по-леко.
“Не! Не може да бъде - простена душата й, - не може да бъде! Там накъде, зад всички делнични грижи и суетня, не може да не ме е чакал някой. И може би още ме чака? Нима в целият този свят не е останала шепа топлина и за мен?”
Вечерта глъхнеше над кварталната градинка. Животът продължаваше своя път. Чужда на нейния вик оставаше тишината.
Започна да гледа околните навъсено, под вежди. Обидена на целия свят, Виргиния все се заканваше да си отмъсти. На кого и защо, и тя не знаеше. На всички тези хора, които стремително тичаха по своите си пътеки и дори не я забелязваха. И плъзгаха поглед през нея като по размазан от дъжд, отдавна свършил работата си театрален афиш.
Тя никому не беше сторила зло. Но и никому добро. И не липсваше на никого. А на нея й липсваха. Вмирисан на тютюн стар мърморко, с несръчните му опити да скрие някоя десетачка от заплатата, с гальовните му, понякога груби длани. Липсваше й думата, която никога нямаше да чуе - мамо!
Беше късно за всичко това. Животът търпеливо я беше чакал да си купи билет за драмата, в която всички сме актьори - добри или лоши. А Виргиния все не се решаваше и броеше стотинките.

Пристигаше на работа винаги първа. Сградата на съдебната палата едва се отърсваше от съня. На третия етаж, в дъното на полутъмния коридор, беше стаята на деловодството.
Събличаше шлифера, обличаше избелялата си престилка и започваше да подрежда пред себе си печати, тампон, папки и всичко, каквото и беше необходимо за деня. Прекарваше пръст по стъклото на бюрото и равнодушно установяваше, че парцалът е минал по него, след като е избърсал пода. Смачкваше лист хартия и забърсваше надве-натри. Сядаше на стола и отпускаше глава в дланта си.
“Какъв кръг, боже мой, какъв кръг - мислеше лениво тя и чертаеше кръгчета върху побеляващото след изстриването стъкло. - Автобусът, мърлявата чистачка, след малко ония кокони, столът с вечно повреденият умивалник…пак автобусът…чаша кафе… сън и пак, и пак. Боже мой, боже мой, докога, боже мой?”
После пристигаше Милева. Втурваше се на бегом, хвърляше връхната си дреха, в движение нахлузваше смешната си синя престилчица и едва тогава избъбряше:
- О, Гинче, ти си тук! Добро утро.
И хукваше при районния, Виденов.
“Да я поопипат рано-рано - мислеше със завист Виргиния. - Така е свикнала кучката. Иначе няма да й върви цял ден.”
Макар да си мълчеше, Виргиния не пропускаше да се подхилва, когато някоя сутрин Милева идваше насинена по врата. Нейният, таксиметров шофьор, не си поплюваше, когато усетеше, че нежната му половинка е станала четвъртинка. Но и не смееше да иска развод, защото добре разбираше, че после ще спи в колата.
Втора идваше Бистра. От вратата започваше:
- Гинче, да ти кажа! Снощи като си легнахме с моя, че като ме прободе нещо. Христо, викам, стани, умирам!
“Умираш, вятър. То така се умира - от всяко “ох”. Иначе да сме те забравили вече. Превземийо недна!”
- Стани бе, дръвник! - сечеше Бистра. - И знаеш ли какво ми отговори, моля ти се ?
Виргиния равнодушно вдигна рамене.
- Де тоя късмет, вика, и у мен. Аз ще го оправя него - фучеше Бистра, - мръсен ще ходи, гладен… Ще…
Тирадата й обикновено прекъсваше първият посетител. Отблъснат от празното място на Милева и от злото зачервено лице на Бистра, той колебливо се отправяше към Виргиния. Денят започваше. Низ от чужди радости и тревоги. Низ, който малко я интересуваше. Вършеше работата си с отдавна заучени фрази и жестове. Постепенно досадата, тежка и лепкава, обсебваше цялото й същество. Удряше печата все по-силно, но никога не си позволяваше да се държи грубо. Пък и защо? Грубостта й нямаше да прелее и без това препълнените чаши на хорските грижи. Както съчувствието нямаше да повлияе на решението на съда. Пенсията беше близо и не си заслужаваше да вгорчава последните си месеци заради глупостта или малодушието на другите.

Един ден в стаята влезе около тридесетгодишен мъж, който водеше за ръка момиченце. Детето имаше такъв уплашен вид, че Виргиния, пряко навиците си, се загледа в него. Срещна очите на детето и трепна. В сърцето й се заби парещият, недетски поглед на малкия човек. Погледна и документа, който мъжът й подаде. Стана, извади папката с делото и го отвори на нужната страница. Мъжът прочете решението, което други, непознати хора, бяха взели за съдбата му и мъчително преглътна. Такаа, след като остана без семейство, сега оставаше и без покрив. Такааа…
- А детето? - попита Виргиния.
- Какво - преглътна отново мъжът. - Детето… детето го оставиха на мен.
- А защо тогава жилището на нея?
- То е собственост на родителите й.
- Къде ще отидете сега? - чу се да пита Виргиния.
- Знам ли…Все ще се оправим някак. Никой не е умрял на улицата.
“Защо ли не дойдат временно при мен? Докато се оправят - неочаквано и за самата себе си помисли Виргиния. - Какво правя сама в тази къща. Ще ми помогне нещо. Пък и наема…все някой лев си е… Но какво правиш? - стресна се тя. - Какво правиш? Защо са ти тези чужди хора? Знаеш ли и този какъв е? Сега гледа като божа кравица, защото е видял дебелия край. А утре? Ще вземе да се наплюска и да събере махалата. Иди се оправяй после.”
И вместо да каже нещо, тя хлопна силно печата, бутна намусено листа към мъжа и забоде очите си в книжката пред себе си.

Един есенен ден Виргиния се прибра по-рано от работа. Студени тръпки я побиваха цял ден. До обяд изкара криво-ляво, но после стаята започна да се върти пред очите й. Прибра се в къщи, направи кафе и се сви под одеялото.
Стаята пак заплува пред очите и. Покрай мокрите й слепоочия се понесоха във вихрен танц масички и етажерчици. Мустакатите и голобради физиономии по стените я гледаха насмешливо. През кошмарите на огъня, който изгаряше лицето и, се промъкнаха мъжът и момиченцето. Промъкнаха се тихо, на пръсти. Просто не ги усети кога са застанали до нея. Потрепера и изведнъж осъзна, че бълнува. Уплаши се. Опита да извика, но от гърлото и излезе само неясно, дрезгаво мучене. Скочи, обляна в пот.
“Нима умирам, боже? Без човек, който да ми затвори очите поне? Не искам! Не ис…” - опита да извика Виргиния и гъст лепкав мрак покри всичко около нея.
Когато отново отвори очи, в здрача на есенната вечер и се причуха неясни шумове. Стори и се, че някой се смее. После същият глас запя.
- Къде сте? - повика тя тихо.
Никой не се обади. Отвред я притискаше тежък сиво-бял дим.
- Нещо гори - вяло промърмори Виргиния. - Димът люти…значи…догаря…
Затвори очи. В главата и забучаха бесни водопади, разтърсиха я цялата. Пропадаше в светъл, блестящ улей. Срещу нея летяха снежни грамади, удряха я по лицето и й причиняваха жестока болка. Размаха трескаво ръце и се опита да се залови за нещо. Да спре този лудешки бяг надолу. Пръстите й се плъзгаха по острите ръбове на синкави ледени късове. С последно отчаяно усилие стисна един от тях, но той само разряза пръстите й. Виргиния продължи да пропада все по-стремглаво и все по-надолу, надолу…

Навън прелитаха първите снежинки. Зимата пак беше дошла. Ненадейно, както идва винаги. Кръговрат, в който след пролет идва лято, след лятото - есен. За да осъмне един ден земята с неусетно дошлата зима. Бяла и дълга зима.