Георги Михалков

Там, в малката градска градина, има един паметник. Не е голям. Каменна плоча, изсечена може би от гранит. Сива е и на нея са издълбани няколко имена на мъже. Написани са и няколко дати и години. Почти никой не обръща внимание на този паметник. Той е толкова обикновен и незабележим. До него води пътека, застлана с плочки, които вече са изпочупени, а някои от тях липсват. Когато вали дъжд или снегът се топи, около паметника се образуват локви. Плочата от сив гранит е поставена в градинката, в тревата. До паметника има храсти, а зад него висок бор. Лятото, когато храстите се раззеленяват, те почти закриват паметника и той не се вижда. На метър от него има пейка, стара пейка, чиито дъски са почернели от времето и вече почти са изгнили от дъждовете и влагата. На тази пейка често седи един възрастен мъж. Седи сам, загледан в нищото. Когато времето е по-хладно, той е облечен с извехтял черен балтон. Около врата си има кафяв шал, вече поизбелял, а на главата - черно бомбе, също поизбеляло от времето и изглежда не черно, а тъмнозелено. Мъжът е по-скоро дребен, косата му е бяла като памук, а очите му са светлосиви, присвити. Той седи неподвижно на пейката и хората, които рядко минават оттам биха го взели също за паметник. Понякога, когато минават възрастни мъже и жени, те го поздравяват, а той им отговаря тихо и кротката му усмивка леко озарява слабото му бледо лице. Това е старият учител Ванков. По-възрастните го познават, защото някога, преди много години, когато са били деца, ги е учил, а по-младите дори не го забелязват. За тях той е само един старец, забравен от някого тук, на пейката и съвсем непотребен.
В хубаво, слънчево или по-топло време Ванков идва в ранния следобед, сяда на пейката и остава тук дълго, чак до залез слънце. Когато високите борове в парка започнат да хвърлят издължени сенки и слънцето бавно поема своя път на запад, и там някъде в далечината, зад сините хълмове, се стопява в река от злато и мед, в градския парк става тихо. Птичият хор заглъхва, а младите майки прегръщат децата си, слагат ги в количките или ги хващат за ръка и поемат към домовете си. Лятната вечер пада тихо, изпълнена с тайнственост, като пожълтял лист, отронен от дърво. Там, по-долу, реката бълбука и сякаш по-ясно се чува нейният ромол. Листата на дърветата шептят, като че ли си разказват нещо много важно.
Чак тогава старият учител Ванков се надига от пейката и тръгва към дома си. Пресича парка и отдалече попрегърбената му фигура прилича на тъмна сянка която се плъзга по алеята като тайнствен призрак.
И днес, когато минах през парка, напът към кафене “Лазур”, пак видях учителят Ванков, загледан кротко пред себе си. Приближих се и го поздравих.
- Добър ден, учителю, как сте? Честит празник.
Беше 3-ти март, Националният ни празник.
- Добър ден. Благодаря, добре. И на теб да ти е честит празникът - отговори тихо учителят.
Седнах до него. Върху сивата гранитна плоча, на която са издълбани имената на мъжете от града, загинали в Балканската и в Първата световна война, видях малко букетче от червени карамфили. Беше поставено върху плочата, сякаш няколко пламъчета грееха върху нея. Досетих се, че учителят е сложил това букетче върху паметника.
- Често Ви виждам да седите тук, на тази пейка - казах аз.
- Така е - отговори старият мъж. - Често, почти всеки ден. Когато седя тук се връщам в миналото. Спомням си неща, които отдавна са отминали и няма никога да се върнат. Спомням си кога направиха този паметник. Бях още дете. Откриха го тържествено. Не знам дали си се заглеждал някога в него, дали си чел имената, които са изписани на него, но първото име на паметника за мен е свято.
Погледнах към сивата плоча и прочетох първото име, издълбано върху нея: “Пейо Делев - опълченец. /1848 - 1928/.
- Той е моят прадядо - каза учителят. - Дядо на майка ми. Единственият опълченец от нашия град. Починал е 1928 г., на осемдесет години, и мама го помни. Когато бях дете и още не ходех на училище, всяка година на 3-ти март, мама ме водеше тук, на паметника, и двамата с нея слагахме по едно букетче за дядо и за тези, които са загинали през войните. Мама не пропускаше нито един 3-ти март. Тя също беше учителка и на всеки 3-ти март ме обличаше с най-новите дрехи, набираше от градината най-хубавите цветя и идвахме тук, за да ги поставим на паметника. Това превихме заедно, докато беше жива, а след като се спомина, започнах да идвам тук сам и да оставям на паметника моето букетче. Не съм го виждал дядо Пейо, нямам и негова снимка, но мама ми е разказвала, че е бил красив, напет момък. И той е бил учител. Ние всички в нашата фамилия сме учители. Дядо Пейо е пишел стихове. На един празник в деня на светите братя Кирил и Методий, държал слово в черквата и поробителите решили да го затворят, но той избягал във Влашко, а после отишъл в Русия и станал опълченец. Бил ранен на Шипка, но оцелял и се върнал пак тук, за да учи децата. Когато седна до паметника, сякаш виждам моя дядо Пейо, без да съм го виждал никога. Чувам гласа му и си мисля какво ли би станало, ако не беше той, ако не бяха хилядите като него. Нямаше да бъда и аз, нямаше да бъдем и ние всички, които сме сега и сигурно столицата ни щеше да е Цариград.
Учителят Ванков замълча. Срещу нас, в парка, на една пейка насядаха младежи, по-скоро ученици, шумни, весели. Някои от тях държаха бутилки с бира. Пееха, викаха, смееха се. Между тях имаше и две-три момичета. Не ги сдържаше на едно място. Ту ставаха от пейката, ту пак сядаха. По едно време започнаха да се карат. Двама от учениците станаха и се заблъскаха, може би за едно от момичетата. Сбиха се. Разнесоха се писъци, ругатни и псувни.
Учителят ги погледна и видях как сянка падна на избелелите му очи.
- Не ги интересува какъв ден е днес - каза тихо той.
Учениците продължаваха да викат, да псуват и да крещят. След малко станаха и всички вкупом си тръгнаха. Само празните бутилки от бира останаха да се търкалят около пейката.
Станах и аз.
- Довиждане, учителю.
- Довиждане.
Тръгнах, но след няколко крачки се обърнах. Учителят Ванков си седеше на пейката и не знам защо, но ми се стори, че там до паметника виждам една млада, много красива жена, с едно малко момче, което още не ходи на училище, и двамата поставят букетчета с цветя върху гранитния паметник.

София, 9. 03. 2012 г.